Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

неделя, 21 ноември 2010 г.

Благородният гняв на "зимните мравки"

Ангеле, всичко свързано с пенсионирането ми приключи по възможно най-добрия начин за мен. Публикациите в блога помогнаха много за това и аз използвам случая да ти благодаря. Вече съм успокоен и мога да се съсредоточа върху творчеството си.

Както ти обещах, изпращам ти втората статия от поредицата, за която ти намери най-подходящото заглавие: "Записки от зората на демокрацията", а заедно с нея и последната статия от "Pro domo sua" - "Нещо се случи" или в прегръдката на "Параграф 22" - последен щрих от "прелестната" мила, родна, школска картинка". Ето първата и тях:

ЗАПИСКИ ОТ ЗОРАТА НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАЦИЯ

"БЛАГОРОДНИЯТ" ГНЯВ НА "ЗИМНИТЕ" МРАВКИ

"Докато имаме да правим нещо, не сме направили нищо." (Хърман Мелвил)

На Едвин Сугарев - след двадесет години

Тогава! Преди година бяхме обидно малко за европейска страна, доволно много за народ, наследствено обременен от "зло проклятие", доведено до маршируваща и скандираща параноя от изкуствено присадения ни червен ген. Петдесет хиляди там пред катедралния храм, два пъти по толкова за останалата част от родината ни. Зад тежките завеси на кабинетите си, поплинено ни гледаха тези, които винаги разчитаха на патетичен грим и мирно-шумно съобразително съобразяване. Други, но изпълнявайки тяхната воля, ни записваха с видеокамерите както преди години ни запечатваха на филмови ленти, за да ни индентифицират при нужда: "Показаха се! Видяхме ги!".

Да, ние, обхванатите от "тръпката на опиянението", излязохме извън пещерата, закрита с половинвековна доломитна плоча с гранитен отвес. Да, ние намерихме сили да преодолеем вледеняващия страх и да наречем комунистическите злодеяния с истинските им имена. Но това бе началото! Щяхме да намерим сили и да се обединим, макар че наложеното със сила разделение бе трудно преодолимо. Вече бяхме устремили взора си към другия бряг, не този на "сияйното бъдеще", а този на човешката чест и творческото съзидание. Но щяха да ни предстоят жестоки трудности!

Трябваше да се преборим с натрупаната ненавист в себе си, с плесента, обхванала целия ни обществен организъм, със страшните опустошения на мерзостта и сателизма, отнели ни човешкото достойнство и изпълнили социалното пространство със зловещата символика на сатанинско-сталинската проказа. Бяхме готови да се преборим, но бяхме обременени от жестоко наследство. Бяхме обременени с демокрация, но не можехме да износим плода, защото неразградените тоталитарни структури го спринцоваха преди да нададе родилния си вик. Но въздухът беше вече друг, в него имаше бунтовен озон и етерна надежда...

И щяхме да изпълваме отново и отново площадите, вече много, стотици, хиляди, милиони хора. Живели в безвремие, понесохме времето. Искахме то да бъде наше, на всички ни. Но макар и много все още оставахме малцинство.

Защото нямахме своите 1956, 1968, 1980 години, нямахме Наги, Дубчек, Валенса, защото имахме преди това Белене, Ловеч, Скравена, които клапираха нашето буйство. Малцина бяха и ангажираните личности, затова идеята за демокрация, макар и да бе придобила реален смисъл не можеше да изпълни (покрие) значително национално пространство, докато не бяхме в състояние да докажем естествено приветливия дъх на действителното избавление.

Зазоряваше се, но мракът продължаваше да пъпли по хоризонта. Вертикалната лъжа все още беше социална парадигма. Можехме да й противопоставим само чистата истина. Но тая чиста истина щеше да прогони заначителна часто от хората, привикнали на галещи слуха полуистини. И щяхме да загубим битката на годината. Щяха да спечелят нашите противници. И тогава: сакралните определители - жертвата, страданието, изпитанията, физическия и духовния глад щяха да дооформят голямото общо бедствие.

И щяха да дойдат нашите деца - студентите. Ние все още бяхме в пустинята, те имаха възможността да приемат чиста вода защото робската психика не бе притъпила сетивността им. Те Е поеха нашата (наложената ни) вина. И в този миг с ослепителен блясък грейна цялата Лъжа. Тази на поробителите и победителите...

И почувствахме впички: те са без свян и чувство за вина! И с ненаситна настървеност към завоалиране на истината и за грабеж!

Стана ясно: без благороден гняв ще престанем да растем, да се извисяваме! Независимо че ни бе отнет ключът от вълшебната планина, въпреки че в пещерата все още има много хора. Но вече имаме ръкописи, остава ни да разчетем скрижалите. Те не са толкова трудни за разбиране.

Всяка мимикрия, всяка диктатура, всяко робство рано или късно напускат "отвоюваните" предели, макар и да оставят след себе си свои леговища и свърталища. И докато все още вдъхновителите им са "духовни пастири" на невежествено паство, ние нямаме право да мълчим - независимо че мълчаливо изстрадваме техните грехове. Ние сме тук за да им кажем твърдо:

Вървете си! Но преди това имайте смелостта да понесете своята отговорност! Пред времето, пред хората! Вашето благосъстояние, вашите фирми са призрачни, вашият идеал е липсата на идеал! Не сквернете повече отечеството ни, не увеличавайте страданията на народа!

И да запеем всички: Нека дадем шанс на демокрацията!

21.ХІ.1990 год.

Атанас ГАНЧЕВ


Вестник "Възраждане" (седмичник на Съюза на Демократичните Сили, РУСЕ, 1990, 11 декември, год.І, бр.15, стр.5

Из книгата "Полет над Хирон" (публицистика), Русе, 1994 год.

Няма коментари: