Здравей, Ангеле,Хрумна ми нещо и понеже в живота ми, край себе си почти нямам контакти със свободомислещи хора, реших да споделя мисълта си с теб.
През почивните дни на гости ми бяха моите двама внука. Времето беше много приятно. Аз работех около къщата си и същевременно наблюдавах играта им. И отведнъж в главата ми се появи следната мисъл:
КАКВО НЕЩО Е ЖИВОТЪТ
Посадих орех.
Родиха се внуците.
Орехът порасна.
Катерят се по него,
и внуците пораснаха.
Какво нещо е живота!
С пожелание за здраве и успехи: Томи
3 коментара:
Не е чак толкова бързо
Повечето хора създават деца (и внуци), сякаш си купуват пуканки. Както впрочем и гласуват на избори – пак все едно си купуват пакетче семки: безотговорно, без да се замислят, просто ей така, между другото. Така правят всички, дай и аз Петко барабар с мъжете. Никой не си задава например въпроса: а биха ли искали децата ми въобще да съществуват? Как мога да създам нещо, без предварително да съм го питал дали иска да бъде създадено и запратено в света? Наистина ли е по-добре да съществуваш, отколкото да не съществуваш? Кое е повече в живота: страданието или щастието? И ако страданието е повече, струва ли си въобще този живот да бъде живян?
А иначе за внуците го е казал вече внушително най-големият (заедно с Ботев), който можеше да изведе българската литература до шеметни висини, да стане нобелист, но който поради глупаво стечение на обстоятелствата напусна този свят едва на 37 години – Яворов:
В часа на синята мъгла
На моите внучета
Найден, Малинка и Ганка
Седя и гледам от прозореца: деца
играят вън; - сега е утрината тяхна
и пролет грее на безгрижните лица.
Един ли цвят пред моите очи увяхна?
Седя и гледам: спомени придавят гръд.
Неволно пита взор посоките далеки,
където се преплитат пътища, пътеки...
Що иде тук - и кой отива там, - отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
Извършва слънцето заклетия си ход
над вашите глави открити. То прижуря -
и облачен дими припламнал небосвод.
Аз зная що е пек, аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя - пребродих своя ден...
Деца, седя и гледам с горестна усмивка.
И кой ще ми натякне моята почивка?
Но на прозореца завесата пред мен
да падне чакам аз. От молниите блясък
ще свети вам по пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия безсмислен крясък.
А без видения ще бъде моя сън.
Разръфани и прашни, вечерния хлад
най-сетне ще ви лъхне. Морно меланхолни
чела ще наведете. Спомена нерад
ще пари - като въглен - на душите болни, -
като забита и прекършена стрела.
А медлено ще чезне вечерна позлата
на висоти, остали тайна за мечтата.
И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
и прошепнете - лека нощ!
"Кое е повече в живота: страданието или щастието? И ако страданието е повече, струва ли си въобще този живот да бъде живян?"
Сраданието е средство за духовно израстване. Ако човек разбере страданието и научи житейският урок, който страданието му подсказва, преминава на следващо стъпало в развитието си. Ако ли пък не, страданието се увеличава, и урока отново се повтаря.
Публикуване на коментар