Чудатите глупости на един луд за връзване в последния ден на годината

Вчера доста време потроших за да осъществя една идея, която съвсем случайно ме обзе: да направя достъпно за гледане в интернет на печатното издание на моя блог, наречено в-к ГРАЖДАНИНЪ. Така след като предколедно подарих на читателите на блога си всички до една досега отпечатани мои книги - виж: Коледен подарък за читателите на моя блог - сега, в предпоследния ден на годината, на 2010 година, ви правя, драги читатели на моя блог, още един подарък: Още един подарък от мен за вас: в-к ГРАЖДАНИНЪ вече е онлайн. Защо съм станал толкова щедър ли? Ще ви кажа.

Разбира се, някой може да каже: "Ти, драги, си абсолютен глупак! Подарявай, подарявай, а пък умните хора пари правят от книгите си! Да не говорим колко пари правят от вестниците си! Пък ти, понеже си малоумен, си стой бедняк - и подарявай щом в главата ти е така кухо!". Какво ли до отвърна на един такъв упрек?

Аз се убедих, че у нас, в Българско, от занимания с "култура", с писане и издаване на книги, с "просветна дейност" и пр. човек пари не може да изкара. Да не говорим за това да стане богат. Аз и не за да изкарам пари съм писал книгите си (сакън, да не види жена ми какво пиша в този момент!), а по съвсем други причини. Аз съм човек идеалист, сиреч, по нашенски казано: идиот. Аз написах книгите си, понеже исках нещо да кажа на колкото се може повече хора. Имал съм и имам какво да кажа, и ето, написах своите книги, издадох ги (при това повечето от книгите си съм издал със свои средства, щото ако бях чакал български издател да се трогне, че има за издаване книги като моите, щях да ги видя издадени на кукуво лято!), те, книгите ми в хартиен вид още си стоят по борси и по складове, понеже у нас такива неща като книги изглежда се издават, за да бъдат храна на мишките, а не за да бъдат четени от хора, от человечески същества. Както и да е, ето, понеже съм правил всичко с това с една едничка цел - моите мисли, това, дето съм искал да го кажа, да стигне до колкото се може повече хора - аз направих така, че всичките ми книги да станат напълно безплатни, достъпни в интернет. Искал съм да започнат да се четат, щото съм убеден, че който ги прочете, ще има полза от това. И направих каквото можах, та книгите ми да стигнат до колкото се може повече читатели. Изпълних целта си и вече съм по-спокоен. Майната им на хартиените ми книги, нека да си стоят по борси и книжарници, важното е, че практически милиони хора вече имат достъп до книгите ми. Какво по-хубаво от това изобщо може да има?!

По същата причина публикувах в интернет и хартиеното издание, наречено в-к ГРАЖДАНИНЪ. В него има много текстове, които също заслужават да бъдат прочетени. То дублира съдържанието на блоговете ми, ала всичко е подредено в друг вид, и сякаш е по-удобно за четене. Всеки може вече сам да си принтира вестничето и да си го чете наздраве. По-удобно е да се чете в хартиен вид, отколкото от монитора, това поне е безспорно. От друга страна е доказано, че хартията е все пак по-дълготрайна от това, дето, подобно на мъгла, съществува в интернет. Всичко, което съществува в интернет, едва ли ще съществува за вечни времена, то може да изчезне за един миг, и почти да не остане следа от него, докато отпечатаното на хартия, особено ако се размножи в повечко екземпляри, остава практически завинаги.

И ето, понеже, подобно на суетния ни премиер (виж: Опит на Б.Борисов да се обезсмърти във Вечния град завърши с конфуз, с излагация от класа) желая да се обезсмъртя и аз - той с магистрали и с паметни плочи с големи златни букви, а пък моя милост с книги, с мисли, с текстове - ето, направих така щото всичките ми книги, всичко, написано от мен, да са достояние на човечеството, и то за вечни времена!

Шегувам се, разбира се, като пиша, че съм се бил обезсмъртил, шегувам се, като се поставих едва ли не редом с хероя на нашето време: чужди ми са тия копнежи за обезсмъртяване. Но все пак, знаете ли какво взе да ми хрумва отвреме на време? Ще споделя, въпреки всички рискове; предпочитам да съм пределно откровен. Ще напиша какво ми идва на акъла напоследък, с което и ще завърша своя отговор на въпроса защо проявих такава безумна щедрост, подарявайки всичко, написано от мен, практически на всички хора по земята.

Идва ми на акъла напоследък следната кощунствено-суетна мисъл: добре де, няма да живееш вечно, утре може да те няма; такава е нашата човешка орис, ний сме смъртни същества. Но нали все пак човек, дето се казва, иска да остави нещо след себе си, нали така го твърди народът - а народът, знайно е, никога не греши!

Един иска да остави на потомците си, да речем, къща. Друг иска да остави, да речем, богатство, земя, пари, просперираща фирма, каквото друго се сетите. Някакви си идиоти искали да остават на потомството, представете си, "честното си име". Или "чистото си име". Т.е., по нашенските народни представи, искали да оставят на потомците си... "едното нищо". Както и да е, има ги всякакви чешити из нашите земи, пък и по целия свят. Аз нито имоти, нито пари, нито бляскави къщи няма да оставя на сина си. Аз мога да му завещая само... своите мисли. И не знам защо, но ми се струва, че не е позорно като съм се загрижил да оставя мислите си не само за моя син (и за неговите наследници), ами и за всички хора, за които мислите на някой човек може нещо да означават.

Знаете ли какво друго ми хрумва, още по-кощунствено?! Къщите, имотите, вещите, пък дори и да са от злато, са нещо съвсем преходно, недълговечно. Ето, от кралете са останали дворци, векове наред поддържани, но пак е спорно докога, щото тия неща (тухлите, хоросанът, дървото, пък макар и позлатено и пр.) са все материални, сиреч, преходни. Камъкът дори не е вечен, въпреки че издържа хилядолетия. Но има нещо по-дълготрайно и от камъните, и това са... мислите. Те именно са истински вечното, дето не умира никога, те са онова, което никога няма да изчезне. Магистралите на Бойко Борисов, още ненаправени, впрочем, един ден ще изчезнат, ала моите мисли, съхранени по всякакви начини, няма как да изчезнат. Много по-трудно е да изчезнат, стига да има нещо ценно в тях, за което аз лично не мога да гарантирам. Но на мен ми стига ето тази награда... коя ли? Ето коя.

Да речем, минали са сто и повече години. Мен отдавна ме няма. Някакво дете, младеж и пр., правнук на моите внуци и пр. почне да се рови из книгите, останали от древни времена, в нашата "родова библиотека". Е, и да я няма запазена тази библиотека, туй дете може да отиде в някоя градска или народна библиотека и да се поинтересува от книга на своя пра-пра-пра-прадядо Ангел Грънчаров, за който случайно е узнало, че бил писал книги. И ето, в ръцете му попадне моя книга. То ще се зачете, предполагам. Нищо чудно и да му хареса.

И по този начин, по един съвсем магически начин... ще почне да разговаря с мен, мъртвеца! По същия начин аз лично съм чел мислите на мъртъвци, философи от отдавна отминали векове, и съм разговарял с тях. Общувал съм, примерно, с Платон, с Аристотел, с кой ли не. Същинско чудо е това, не зная дали го усещате и възприемате и вие така, именно като чудо! Това е съща мистика, невероятна мистерия е това: да разговаряш с отдавна умрял човек - четейки книгите му! Да обменяш мисли с мъртъвци, и то с мъдри мъртъвци - това е велико, това е тържество на духа над смъртта и тленността!

И ето, някакви хора и след 100 години ще имат шанса да разговарят с мен, да разберат какво аз съм мислил по един или друг въпрос. Ще могат и да спорят с мен. Т.е. мен сякаш в някакъв вид все пак ще ме има! Един вид самата смърт ще съм надхитрил! И ще остане най-доброто, най-ценното от мен: моите мисли. Моят, така да се каже, дух, най-ценното, което имам в душата и в сърцето си. Това е моето единствено богатство. Друго нямам...

Да спра дотук. Щото ме е страх, че жена ми може да мине зад гърба ми и да види какви нелепици пиша в ето този момент. Ако разбере, ще се убеди за сетен път, горката, че мъжът й окончателно се е побъркал. Тя от годините, прекарани с мен, е разбрала, че съдбата й е твърде нелепа и нещастна: да живее с мъж-нехранимайко, който не е способен да печели пари. И в някакъв смисъл, според своята си женска логика, е съвсем права, признавам й правото да мисли така. Но все пак не е човешко да се гавря с разбиранията й, което ще стане, ако случайно разбере какви нетърпими и непоносими глупости съм написал тази сутрин. Затуй - да свършвам и да затварям страницата.

Приятен ден Ви желая - последният ден на 2010 година (според календара, щото иначе новата 2011 година започна с раждането на Христос!). Но все пак: весело посрещане на новата година на всички! И, моля, не ми се подигравайте прекалено за това, което написах по-горе. Нека, позволете, да има и странници, нека да има луди като мен. Заради разнообразието на "човешкия матрьял". Не за друго...

Добави в Svejo