Подслушан разговор между двама приятели по темата "За какво живее човекът?"

Онзи ден след работа се поразходих из града; времето беше чудесно, сякаш наближава пролетта, а всъщност явно още зимата не е започнала. Изглежда и времето се е объркало като нас самите, хората...

На едно място седнах на пейка да се полюбувам на слънцето и на потока от хора, който пъплеше наоколо. Обичам да съзерцавам човешкия - да не говорим пък за природния, за Божия! - свят, това е едно от най-любимите ми занимания. По едно време обаче на съседната пейка седнаха двама приятели, така увлечени в разговора си, че не забелязваха нищо наоколо. Без да искам разбрах темата на разговора им и дори проследих с нарастващ интерес тезите на разговарящите. Признавам си греха, че подслушах, въпреки че, впрочем, не полагах никакво усилие за това: двамата си говореха, казах, твърде разгорещено, увлечени в спора си, незабелязващи нищо наоколо.

Особено единият от разговарящите влагаше много много страст в спора и беше твърде убедителен. По едно време даже ми мина през ума дали да не пусна джиесема и да запиша речта му, понеже наистина говореше интересни мисли. Все пак живеем в страната на СРС-тата и на подслушването, нали така?! Но бързо се засрамих от мисълта си и се постарах да удържа в съзнанието, в ума си основните тези на изказването му. И ето, тази сутрин бързам да ги изложа на "хартия", понеже впечатлението от чутото току-виж ще изчезне ако продължавам да отлагам да запиша какво чух.

Ще се опитам да представя, по памет, основното от речта на този млад човек, като, разбира се, моето изложение съвсем няма да може да предаде целия онзи смисъл, който накара даже мен, старият философ, да се впечатля дотам, че ето, сега, за мой срам, да почна да пиша за това какво съм чул. Но във всеки случай написаното поне ще наподобява изреченото от онзи пламенен оратор, не обръщащ капка внимание на това, че и други хора могат да чуят речта му; та ето какво каза той:

- Виж какво бе, за какво изобщо живеем ние?! И с какво изобщо се занимаваме?! Ами съвсем не за това, за което е роден да живеее човекът: мотаем се като мухи без глави, изобщо не правим усилие да разберем за какво ни е даден животът, мъчим се да убиваме времето, и то времето не на кои да е, а на най-ценните години на живота ни. Ето, от сутрин до вечер се чудим какви глупости да правим, а най-лошото е, че живеем безсмислено, тъпо, без вдъхновение, рутинно. А уж сме млади, и за какво ли ни е дадена тая младост?!

Ходиш на работа, по-скоро се влачиш с пребити крака там, на работата си, ако изобщо си имал късмета да си намериш работа, а пък ти дават пари колкото едва-едва да оцеляваш. Гледаш чат-пат да свалиш някоя мацка та да си задоволите заедно нагона, ей-така, правейки си взаимна услуга; правим секс все едно взаимно си чешем гърбовете, щото човек да издържа една хубава дама си иска пари, а коя свястна жена ще обърне внимание на дришльовци като нас?! Мотаем се по кафенета, движим се в пространството без цел и посока, а най-лошото е, че не живеем с вдъхновение, а вяло, ей-така, сякаш от немай-къде. Никой не се пита за това какъв ли е смисъла на това усилие да живееш?! Искаш ли да ти кажа какъв е смисълът?! И да не искаш, пак ще ти кажа, слушай, слушай ме добре, недей да ми противоречиш преди още да си ме разбрал.

При тия думи приятелят му потисна порива си да каже нещо, а пък моя милост, гадният подслушвач, наостри уши; младежът събра целия патос, на който е способен, и произнесе следната реч:

- Слушай бе, нещастник, какво ще ти кажа: човек живее не за друго, а за да твори, да направи нещо ново, да изобретява, да руши рутината и стереотипите, да живее вдъхновено, да постига, да преуспява, да има амбиции, да работи с всички сили! И то ето сега, когато сме млади, щото сега му е времето да постигнем нещо ако изобщо искаме нещо да постигнем. А ний сме станали най-жалки мижитурки, които общо взето нищо друго не правят освен да храносмилат и след това с удоволствие да си облекчават червата в тоалетната. Станали сме просто торби с лайна! То работата не е само да ламтиш за пари, коли, жени и пр., а се иска да направиш нещо, първо, да спечелиш и да заслужиш парите си, а на второ място, което е още по-важно, ти самият да станеш достоен за тях, щото за какво са парите на един нещастник, който изобщо не знае за какво живее, само да се превръща във фабрика за лайна ли?! Ти изобщо рабрали ли ме какво искам да ти кажа?! Опитай, не е трудно, за това ти е даден умът. Ето, за слабоумник като теб повтарям с думи най-прости: човек живее за да твори, сиреч, за да се реализира като пълноценна личност, която добре съзнава за какво й е даден живота и не се щади, а с всички сили се бори да постигне мечтата си. Сега блясна ли нещо в главата ти, поне малко разбра ли ме какво искам да ти кажа?

В тоя момент моя милост едва се удържа да се обърне към тоя красноречив "философ" и да го насърчи, като му покаже изправен палец, защото оцених, че той говори, въпреки младостта си, твърде разумни и мъдри думи, заслужаващи похвала. Но все пак се удържах, понеже ме беше срам да се издам, че с такъв интерес слушам разговора на двама приятели пейка в Симеоновата градина на Пловдив, където в съседство, по една случайност, се оказах аз, отколешния любител на хубавите разговори. Но да оставим мен, приятелят му, към който ораторът се обърна, изстена и можа да каже само ето тия думи:

- Абе така е, ама как човек може да твори и за си изявява пълноценно в нашенските гадни и лайняни условия?! Нали като те видят, че си по-различен, набързо ще те направят на черна овца и ще те изолират. У нас, сам знаеш, съвсем не обичат мислещите, търсещите, стремящите се, да не говорим пък, опази Боже, творческите личности и индивидуалности.

- Е, тук си прав - съгласи се, неочаквано за мен, младият оратор, който така ме впечатли преди малко, а сега, признавам си, почна да ме разочарова. - За жалост е така и нищо не може да се направи, затова и ония, които искат да направят нещо, и да бъдат оценени, бягат от Бъэлгария както се бяга от чумави хора. Чакай да ти кажа нещо, просто съм възмутен до дъното на душата си какво ми се случи оня ден.

От този момент нататък ще се постарая да съкратя изложението, понеже двамата се отплеснаха, както ще видите, да се оплакват от... родителите си, особено оня, който до преди минута говореше за изразяването на творческия потенциал на личността като истински смисъл и истинска цел на живота на младите. Ето резюме на това, което той благоволи да каже, за моя, признавам си, неприятна изненада:

- Баща ми, сам знаеш, си има свой бизнес, и дъртият печели доста добре. Гледах му оня ден тефтерите и установих, че на ден само от заведението печели поне по 200 лева чисто. И е стиснат като... абе да не казвам както какво е стиснат, сам се досещаш. Представяш ли си, на мен на ден ми дава пари само за една кутия цигари и за едно кафе. А онази сутрин, мръсникът, ми каза, че не трябвало да пия кафето си в кафене, щото там било скъпо, и вместо за кафе, ми даде 40 стотинки да си купя от магазина пакетче "три в едно", и да си го пия в къщи! Баси нещастника, стипца със стипца, писнало ми е от него. Прерових да намеря парите от оборота му, но така ги крие, че нищо не намерих, никакви пари няма у нас. А като го помоля да ми помогне да си намеря работа, знаеш ли какво ми казва: не мога, ще ме изложиш, нямам ти доверие, ми казва! А познава всички големи бизнесмени в града, приятел е с повечето, и те го знаят, ето, примерно, с Гергов като се срещнат си казват "Как си бе, байхуй?!", представяш ли си колко са гъсти, ама като му река да ми намери работа при някой от приятелите му, ми казва, че съм бил нямал нужните качества, че съм бил несериозен, щял съм да го изложа и прочие. Не мога вече да го търпя тоя скъперник, с него не може и да се разговаря, и май и за мен изходът е един: терминала на летището в София! Ще бягам, нямам друг изход, тук не се живее...

Каза горе-долу това, и в този момент и двамата машинално сякаш станаха и тръгнаха да си продължат на крака разговора и разходката. Огледах ги, и двамата бяха около 30-те. Ако са учили в университет, вече бяха се изучили, а, видно е, сега решаваха най-коварния въпрос: къде по-нататък? Потънал в мисли, и аз си продължих разходката, а времето наистина беше чудесно.

Чудесно дотам, че неговата усмихнатост контрастираше в рязък дисонанс с отчаяните сякаш физиономии на хората, потънали в мисли за това как да си платят сметките и как да вържат семейния си бюджет до края на месеца. Ето, и аз, за мой срам, мисля главно за това, ама това вече е друга тема, а пък и времето напредна.

Лек ден на всички, които са прочели този текст, желая от сърце!

Добави в Svejo