Пиша и плача, Ангеле, целият съм болка, душата ми е стегната като в обръч, сърцето ми кърви, връщам се към дните на ужаса, които ме изпратиха на лечение в ОДПЗ - гр. Русе, където едва бях изправен на крака; днес просто недоумявам как съм излязъл жив от ужаса, как по-сетне съм не съм си отишъл без време?! Не, не, не, не трябваше да подхващам тази кървяща душевна рана, която никога няма да зарасне, знам, че го правя с цената на здравето си, но колко ли време ми остава да живея?! Знам много добре, че днешното наше общество е сурово, жестоко с безразличието си към болката и страданието, знам, знам, знам, но ако аз не изгоря, ако другите около мен не преодолеят апатията и безразличието, ако хора като теб не откликнат на човешкото страдание, що става тогава с нас, за какво живеем?! За единия къшей горчив хляб, заради едничкия клетичък животец ли?!
Боли, боли, боли, тресе ме, тресе…
ВТОРА ЧАСТ: ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО НАСИЛИЕ
(правното законодателство и блюстителите му – между гротеската и фарса)
"Когато фактите говорят и Боговете мълчат... но и да изслушаме и другата страна" – основни постулати на римското право.
СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ: Из трудово досие на Атанас Маринов Атанасов-Ганчев
(период 2005-2010)
Всичко започна като в роман на Франц Кафка. Трябваше да се освободя работното си място, беше необходимо за семеен приятел. И започна месомелачката. Но аз съм го описал в "Не превръщайте българското училище в ЕАД, г-н Директор" - clubs.dir.bg и "Кошмарът се завърна", НUMANUS, 4ХІ.2010, „Не, не, не искам повече страдание, боли, боли, кърви, кърви...” (ОЩЕ >>>>)
Няма коментари:
Публикуване на коментар