В моя блог за консултации, психотренинг, психоанализа, курсове и пр., именно в блога на Центъра за развитие на личността •HUMANUS• - на който, за жалост, през последно време отделям все по-малко внимание, заради заетостта си, но на който имам намерение да се посветя изцяло и то съвсем скоро, във връзка с писането на новата ми книга с работно заглавие Жизнени стратегии: пътят към успеха - та значи в тоя мой блог под текст със заглавие Какво иска тялото ми? читателка с името katerina е написала следния текст, който според мен заслужава да бъде публикуван отделно, понеже предразполага към размисъл и разговор по повдигнатите проблеми, имащи, както се казва, "вечна значимост"; ето какво пише тя:
Тялото, в което живея - и в което живее всеки от нас - е единица живот, то е дом на моята душа. Тялото е средството, което поддържа моя дух; когато тялото ми се изменя, променя се и моята психика.
Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, получавайки своето първо впечатление за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за човек е. Необходимо е време да достигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство.
Защото, каквото и да си говорим, след време, общувайки с някого, реално погледнато, важно е какъв е той отвътре. Но за да се чувствам добре душевно ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си.
И - не крия – това ми е приятно: да усетя симпатии върху себе си; защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общуване между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно. (ОЩЕ >>>)
Тялото, в което живея - и в което живее всеки от нас - е единица живот, то е дом на моята душа. Тялото е средството, което поддържа моя дух; когато тялото ми се изменя, променя се и моята психика.
Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, получавайки своето първо впечатление за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за човек е. Необходимо е време да достигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство.
Защото, каквото и да си говорим, след време, общувайки с някого, реално погледнато, важно е какъв е той отвътре. Но за да се чувствам добре душевно ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си.
И - не крия – това ми е приятно: да усетя симпатии върху себе си; защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общуване между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
2 коментара:
Както знаем, отношението на тяло и душа, съзнание и материя е един от най-старите и сложни въпроси във философията.
Възгледите на katerina явно са дуалистични– тялото и душата са различни същности. Родоначалник на подобна позиция в модерната философия е Декарт, а в 20 век тя е защитавана особено от философа Карл Попър и неврофизиолога Джон Еклз, които пишат съвместно книгата „The Self and its Brain” – „Азът и неговият мозък”. При това те постулират един силен, т.е. интеракционистичен дуализъм, при който тялото и духът си взаимодействат на субатомно ниво според законите на квантовата механика, без да се нарушават законите за съхранение физиката. Попър е атеист, който смята, че със смъртта всичко свършва, докато Еклз е религиозен и затова пише: „Може би има някакво вътрешно ядро (на съзнанието), което преживява смъртта на мозъка (тялото), за да приеме форма, която се намира отвъд нашата представа.”
Съвременната аналитична (основно англосаксонска) философия отделя много внимание на философията на съзнанието. Дуализмът обаче не е много популярен възглед сред аналитичните философи.
Според мен силни аргументи срещу живота след смъртта дава още Дейвид Хюм. Самият аз клоня към един слаб дуализъм – т.нар. епифеноменализъм, при който съзнанието е страничен продукт на тялото (мозъка), но няма възможност да въздейства върху материалния си носител, една също непопулярна позиция. И наистина защо са се появили еволюцията съзнанието, духът, ако нямат каузални сили? Просто ей така?
Състоянието на моето тяло е такова,че като като го види някои доктор от вътре пада в несвяст.Та това мое тяло се придвижва благодарение на силният ми дух.Без дух,тая моя същност материйна няма да мръдне на милиметър."Опаковката" ми е много кърпена,ама държи "съдържанието".Който на "опаковката" набляга,пропуска грижата за "съдържанието"."Посрещането по дрехите" почти винаги води до "неочаквани" резултати (на дело,не на книга)
Румен Бърцов
Публикуване на коментар