Аз вече обърнах внимание върху това във връзка с перипетиите, през които мина писането и (не)защитата на моята дисертация; сега обаче ми се иска да задълбоча нещата. Защото наистина положението беше такова, че пълноценни занимания с философия тогава бяха не просто невъзможни, те бяха и нещо като абсурдна екстравагантност. А да се занимава с философия един човек означава да чете, да пише и да разговаря с други интересуващи се от философия. Разбира се, излишно е да напомням, че първото условие за съществуването на самата философия се нарича не иначе, а свобода. При липсата на свобода в такъв случай за каква изобщо философия може да става дума в ерата на комунизмо-социализма?
За никаква. Онова, което тогава минаваше за философия, беше отвратителна схоластика, непоносима за естествения, неизвратения човешки дух. Самото писане, да не говорим пък за говоренето, тоест, езикът като цяло, тогава беше окован с някакъв официозен догматичен стил и стереотип, който убиваше всяка наченка на жива човешка мисъл. В онова време цялата работа беше така устроена, че човек просто да не може да мисли, даже и да има такова намерение; самият език, средството за битието и изразяването на мисълта, беше поразен в корена си, беше унищожен. (ОЩЕ >>>)
Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар