Снощи, както и подобава, бях на черква; в една черква в Пловдив отидох със семейството си. Първо с кола, после пеша: защото в огромния, многохиляден жилищен комплекс "Тракия", в който живея, няма православен храм; строят се две черкви, едната сякаш интензивно се строи, а другата е занемарена, само стени с железа стърчат години наред вече. Но не за това ми е думата сега. Искам просто да кажа впечатлението си от снощното богослужение - и да споделя възприятието си от случилото се там, в храма и около него.
Признавам си с болка на сърцето: разочарован съм крайно много. От всичко. Снощи отидох в друг храм, в който досега не бях посрещал Въскресението. Но това, което ще пиша за случилото се снощи в и около този храм се отнася и за предишни мои възприятия, свързани с други храмове; искам да кажа, че това не е изключение. За жалост, не е изключение.
Отидохме рано, към 11 часа. В храма постепенно се събираха хора. Стояха смирено и чакаха. В Храма цареше тишина. Много минути наред. Аз съм бил преди години в руски храм, в Петербург като студент, и съм чакал от 6 часа вечерта в храма (защото ако по-късно отидеш, милицията няма да те пусне), но във всичките тия часове на чакане там вярващият народ се молеше и пееше разни религиозни песнопения. А тук: пълна тишина. Не личи, че сме в храм, а сякаш чакаме на гара. Никой сякаш не се молеше, не си личеше, хората стояха, чакаха, прозяваха се, приказваха си. Тъжна работа. (ОЩЕ >>>)
Признавам си с болка на сърцето: разочарован съм крайно много. От всичко. Снощи отидох в друг храм, в който досега не бях посрещал Въскресението. Но това, което ще пиша за случилото се снощи в и около този храм се отнася и за предишни мои възприятия, свързани с други храмове; искам да кажа, че това не е изключение. За жалост, не е изключение.
Отидохме рано, към 11 часа. В храма постепенно се събираха хора. Стояха смирено и чакаха. В Храма цареше тишина. Много минути наред. Аз съм бил преди години в руски храм, в Петербург като студент, и съм чакал от 6 часа вечерта в храма (защото ако по-късно отидеш, милицията няма да те пусне), но във всичките тия часове на чакане там вярващият народ се молеше и пееше разни религиозни песнопения. А тук: пълна тишина. Не личи, че сме в храм, а сякаш чакаме на гара. Никой сякаш не се молеше, не си личеше, хората стояха, чакаха, прозяваха се, приказваха си. Тъжна работа. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар