Иска ми се да почета великия български цар по един по-особен начин: като приведа откъс за него от моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), писана през 1998 г., излязла от печат в 2000-та година, второ издание - в 2011 г.:
... Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.
“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст! (ОЩЕ >>>)
... Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.
“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст! (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
1 коментар:
Днес 28 август 2012 год. си спомняме за успението на последния български цар- Борис III Обединител.Наречен така от целият български многострадален народ.
Цар Борис бе една от последните велики фигури в нашата раздирана от противоречия и фалшивикации история.Той бе обичан от всички,защото обичаше и милееше за България.
Бе оплакан от целият български народ.И бе погребат в храма на Рилската обител.
И дори мъртъв той продължи да бъде заплаха.Комунистическите метежници извадиха тялото на мъртвия последен български цар,за да прекъснат нишката на народната памет.Не успяха.Дори и без гроб - Негово Величество О,Бозе почившия Цар на българите Борис III е почитан и не е забравен,защото бе погребан в сърцето на всеки родолюбив българин,а от там няма сила която да го извади.
Почивай в мир Царю,и прости на онези след теб които опетниха идеята за възраждане на българската корона.Моли се пред престола на Бог за България.
Публикуване на коментар