Нелека е участта или съдбата на философа, сиреч, на мислещия, на милеещия за истината и правото човек в нашите, в българските условия - където истината сякаш е последна грижа комай на всички. Вярно, всички мърморим, всички все от нещо сме недоволни, но има и една друга не по-малко коварна българска склонност, а именно: и малкия си пръст не щем да мръднем когато трябва на дело да се направи нещо в защита на истината, на правото, на справедливостта. Дори за собственото си достойнство нехаем и се оставяме да бъдем до безкрай унижавани, а някои, имам това чувство, сякаш получават някакво извратено удоволствие от униженията, особено пък от самоуниженията. Защо пиша това ли? Не е случайно, ето защо.
Напоследък животът ми сервира поредица от изпитания, свързани с моето професионално битие на учител, на преподавател по философия и по гражданско образование в едно елитно пловдивско училище. Аз много писах по тия неща, имам предвид сложните ми отношения със сравнително все още новата директорка на това училище, която в един момент (ОЩЕ >>>)
7 коментара:
Първата част от текста е пълна с традиционните народопсихологически клишета и провинциални комплекси, които изглежда са дълбоко вкоренени в съзнанието на част от българите, вкл. и на Ангел Гръчнаров – че българите са най-големите изроди на света, докато всички други народи са умни, добри, културни, красиви и възпитани. Мисля, че абсурдността на подобна позиция не се нуждае от доказване.
Вярно е обаче, че има народи, като цяло клонящи към песимизъм като българи, унгарци, германци и т.н. и аз намирам това качество в действителност за много ценно, понеже СКЕПТИЦИЗМЪТ И ПЕСИМИЗМЪТ СА ХАРАКТЕРНИ БЕЛЕЗИ НА ИСТИНСКИ КОНСЕРВАТИВНА НАГЛАСА. Най-ужасните хора са безгрижните оптимисти, на които морето им стига максимум до коленете. Песимистичната нагласа има и този положителен момент, че песимистът никога не може да бъде разочарован от живота, а напротив, често е приятно изненадан, че най-големите му опасения не са се сбъднали. Най-контрапродуктивното отношение е това на императивния оптимизъм, защото светът съвсем не е онова приятно и уютно местенце, което внушава оптимистичната философия, така че оптимистът търпи постоянни удари на съдбата и разочарования и ако въпреки това се опитва да гледа на нещата позитивно и да реинтпретира всичко в положителен дух, в крайна сметка изпада в напълно шизофренична ситуация и няма как да не рухне. Всичко това е спестено на песимиста. Разбира се, песимизмът не означава, че трябва постоянно да се мърмори и недоволства, а че ударите на съдбата трябва да се понасят спокойно, с достойнство и чест.
Бъркате, г-н анонимнико, да имате много здраве от мен, но не е така, както се мъчите да ни "докажете", напротив, точно наопаки е: "традиционните народопсихологически клишета и провинциални комплекси, които изглежда са дълбоко вкоренени в съзнанието на по-голямата част от българите", не се свеждат до преценката, че "българите са най-големите изроди на света", де да беше така, но, уви, онова, което е дълбоко вкоренено в съзнанието на по-голямата част от българите, се свежда до точно обратното, а именно, че ний, българите, сме най-умните, най-хитрите, най-добрите, че сме също така най-големи пичове, мъжкари, сексуални атлети и какво ли не още, все от този род. Погледнете какво показват нашите вицове, как ний се оглеждаме във вицовете си, в разните му там митове и легенди за нас самите, които са ни така свидни. А такива като мен, дето не са жертва на тия бабаитски представи, а се опитват да изразяват една по-трезва и реалистична преценка, сме едно нищожно малцинство, само дето сред нас са такива големи българи като Алеко, Захари Стоянов и т.н., малко сме тия, дето мислим така, но пък за сметка на това сме качествени :-) А мнозинството си вярва в бабаитската митологична народопсихология, на която и Вие сте чисто и просто една жертва...
Драги Архангеле,
Има един афоризъм, който ми идва на ум «колкото и да бягаш от комунизма, той те догонва». Само че при комунизма «натискът» идваше «отгоре на долу», а равните на тебе те поддържаха. Сега «отгоре са уж непричьом», а карат тези около тебе да те натискат (разбира се не всички, но винаги има «чурук» хора около всеки от нас). Да не се забравя, че само в съзнанието на поета Вазов Ботев е «улучен» в челото – на практика е застрелян в тила – това не пречи Ботев да остане велик в съзнанието на всички (т.е. на мнозинството «не чурук» ) българи.
Поддържащите те: Ваня и Жак Асса
Грънчаров, ех ти стари манипулаторчо!
От една страна уважаващ "личността", а иначе постоянно я убиваш у околните около теб или онези които имат различно от твоето мнение, наричайки ги с твоите "коронни" тоталитарни епитети.
И престани да делиш хората на "млади" и "възрастни", "нови" и "стари"!!
Как да рабирам "понятието" "сравнително все още новата директорка"??
Или както в казрмата делиш хората на "млади бойци" и "стари кучета"! И такива като теб "стари кучета" се издевавахте над младите наричайки ги "малоумници". държищ се като "фатмак".
И недей използва философията а да прикриеш своето двуличие.
Не може да се убие туй, що го няма, вдена ли поне малко, тъпчо-таваришч? :-)
Кога ще пораснете, Грънчаров?
Сериозният подход към въпроса какво точно мислят българите за себе си изисква прилагането на методи на емпиричната социология, това не се решава само с теоретизиране на базата на някакви впечатления и интуиции. Моята хипотеза е, че българите не се отличават съществено от другите народи по света и че имат много идентични и сходни черти особено с другите балканци и източноевропейци, с които споделят обща историческа съдба.
Иначе в някаква степен всички народи смятат себе си за велики и за изключение, това не е български патент. Мога да Ви уверя, че това се отнася и за германци, американци, сърби, руснаци и за който не се сетите. Те страдат наистина от едно хипетрофирано, патологично самочувствие, каквото у българите няма. В това отношение българите са много по-трезви и по-балансирани от другите народи и винаги готови да се учат от тях.
Публикуване на коментар