По повод на вчерашната ми публикация със заглавие във Фейсбук се състоя любопитен дебат, най-показателната част от който искам да приведа тук като отправна точка на разсъждението ми върху въпроса как се става водач или лидер, но в истинския смисъл, а не наужким, т.е. как могат да се родят у нас истински лидери, а не такива, каквито ни пробутват медийните манипулатори и кукловодите; смятам, че си заслужава повече да се помисли по тази тема, въпросът е важен, заслужава си и да се дискутира по него; но ето първо обмяната на мнения, която ме подтикна да пиша по тази тема:
Kristina Krysteva: И може би не трябваше да има и... ПРОТЕСТ?! Само болни мозъци могат да си позволят... да неглижират протестите у нас, по-скоро - ФЕВРУАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ. На хората им писна от мафиотското и олигархично управление на България, искат си РОДИНАТА. Кои ГНИДИ не разбраха този ПОРИВ????
Ангел Грънчаров: Протести трябва да има, ама протестиращите требва да имат и акълец, за това говоря... щото иначе, сама виждате, работите докъде стигат...
Kristina Krysteva: Ами да бяха го оглавили тия, с "акълеца", тоя протест... вместо да съскат и пръскат жлъч от немощ и "интелектуално" безхаберие! Да де, щото досегашните го имаха бол... ама аслъ - успяха да ограбят народа до кокал, и то на прост народ - това и му се пада!
Ангел Грънчаров: И акълец, и моралец требе... за това говоря; иначе какъвто народът, такива и неговите водачи, госпожо... Уви, така е... не трябва да се оставяме мошениците да са ни водачите, трябва да внимаваме, Вие и срещу тази мисъл ли възразявате?! А иначе за истинското "оглавявяне" (както се изразихте), как се става водач, но в истинския смисъл, това е отделна и то хубава тема: как става когато народът си получава истинските водачи, до какво се свежда същностното, а не фалшивото народно водачество, което тука ни пробутват, ето това е чудесна тема, и по нея ще напиша нещичко тия дни. Благодаря за идеята, която ми дадохте! (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
2 коментара:
Това е твърде клиширано, банално и отчасти противоречиво обяснение. Нещата не са така прости и еднозначни.
Ако всеки народ произвежда лидерите, които заслужава и българите са произвели личности като Левски, Ботев и Стамболов, това говори не зле, а добре за народа.
Твърдението, че българите убиват без капчица жал лидерите си не е убедително, защото споменатите трима лидери са убити от турците, респ. по заповед на Русия. Факт е, разбира се, че най-големите български премиери Стамболов, Цанков и Костов като цяло са оклеветени и с накърнена репутация, но причината за това пак трябва да се търси извън България – защото са настъпили руските интереси, а Русия има достатъчно влияние в България, за да ги очерни.
Колкото до лидерите след 1989, то трябва да се отбележи, че посткомунистическите страни са ненормални общества, в които олигархията благодарение на парите и влиянието си може да налага каквито си пожелае „лидери” според изискванията на момента – повече или по-малко интелектуални, възпитани, културни и т.н. Българските лидери след 1989 бяха толкова различни като личностен профил, че не може да се извадят никакви общи заключения за нагласите и вкусовете на българите – Желю Желев, Петър Стоянов, Ахмед Доган, Георги Първанов, Филип Димитров, Димитър Попов, Любен Беров, Иван Костов, Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и т.н. Какво общо има между тях в социално-психологически план? Нищо.
Този нихилизъм е неоправдан и по друга причина: погледнете българските премиери 1878-1944 и ще видите, че повечето от тях при всичките им слабости и възможни критики са били, общо взето, качествени личности на европейско ниво, с нищо не по-лоши от лидерите на старите западните демокрации, но, разбира се, в много по-малка и слаба страна, В повечето случаи те съвсем не са били еманация на българския народ и дух в пълния смисъл на думата, защото България по онова време е била 80% селска, но на изборите тогава българите са можели да изразят що-годе свободно волята си, което днес вече не е така и не са избирали неуки селяни.
Тезата, че какъвто народът, такива и неговите водачи поради това е явно несъстоятелна или е вярна само в някакъв най-широк смисъл: ако приемем, че лидерите не са подобни на народа в своите качества, но че народът въпреки всичко е достатъчно интелигентен да не избира твърде себеподобни политици.
Да си припомним само няколко имена:
Тодор Бурмов, Драган Цанков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Рачо Петров, Димитър Петков, Александър Малинов, Иван Гешов, Стоян Данев, Александър Стамболийски (противоречива, но интересна личност и съвсем не необразован), Александър Цанков, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов и т.н.
А български държавни глави бяха Батемберг, Фердинанд и Борис Трети, които също трудно може да бъдат окачествени като некадърници и глупаци.
От 1944 до 2013 година българите обаче вече нямат възможност да изразят свободно волята си, защото изборите до 1989 бяха фарс, а след 1989 въпреки привидната свобода запазиха своя контролиран и дирижиран характер, защото процесите в ЦЯЛА посткомунистическа Източна Европа продължават да се диктуват от Москва.
Така че критиката към българския народ не улучва целта. България след 1944 се намира в абсолютно ненормална ситуация, в която е просто невъзможно да излъчи автентични лидери. И след 1878 в страната е имало силно руско влияние, но все пак не колкото днес и освен това едно е била Царска Русия, съвсем друго са СССР или посткомунистическа Русия.
Публикуване на коментар