През последните няколко дни ми се наложи много да пътувам - с кола и с автобус, и то в най-различни посоки на България, в източна и в западна посока, по лични дела, проблеми, грижи. Брат ми е в болница в Кърджали, там беше преместен и ще постои по-дълго време, понеже положението му се влоши от горещините; ето, на него ходих на свиждане. Оказа се, че Кърджали било значително по-далеч от Пловдив, отколкото си го представях, а аз никога до този момент не бях пътувал до този град и до този район на България. Близо два часа и половина с автобус в едната посока трае пътуването; беше ужасна жега в деня, в който ми се наложи да пътувам. Иначе ми беше интересно да разгледам през прозореца на автобуса този дял на България, в който наистина не съм бил досега. Преди два дни пък се наложи да взема майка ми от Долна баня, да я закарам до Пловдив на преглед при лекар-специалист (за уточняване на дозата на лекарствата, които пие), после пък да я закарам обратно; и тук стана една история, която не е за разправяне, ама ще я (раз)кажа. И такива работи стават в разноликия живот, който ни се налага да живеем.
Ставам аз в ранната утрин в Пловдив и тръгвам с колата на Долна баня, щото трябва да стигна рано; причината е, че предишния ден проверих при лекарката за час за преглед на майка ми, оказа се, че тази лекарка, която ми трябваше, щяла да работи само в утрешния ден, а после излизала в отпуска; тъй че се наложи в спешен порядък да уговоря с майка ми пътуването, което от доста време го обсъждахме, ала поради други проблеми го отлагахме и отлагахме. Майка ми, която е на 77 години, да е жива и здрава, Бог да й дава живот и здраве, е много точна; тя не си беше взела от джипито направление за преглед при лекар-специалист, затуй се разбрахме в ранната утрин да отиде в болницата в Долна баня и да си вземе този документ, а после, като аз дойда към 8-8.30 часа, тя да е подготвена предварителна за пътуването и веднага да тръгнем за Пловдив; наложи се да действаме в спешен порядък, но няма как: тя държеше да бъде прегледана точно от тази докторка в Пловдив, на която беше подготвила предварително и един подарък, именно хубави вълнени чорапи й беше изплела. Та както и да е, аз тръгнах за Долна баня рано, в 5.30 с колата, когато в ранната утрин пристигнах в Долна баня към 7.30 ч., майка ми не беше в къщи, явно още беше в болницата; джипито почвало работа в 7.30. Отидох с колата направо в болницата; оказа се, че сестрата (тя също можеше сама да издаде документа) още я няма, закъснява нещо, тя пък пътувала от съседно населено място; та се наложи да почакаме чак до 8.15, когато сестрата дойде, пред нас имаше една друга жена, изчакахме я, тъй че някъде към 9.00 часа вече бяхме взели заветния документ и можехме да се отправим в пътуването за Пловдив. Решихме за няколко минути да се отбием до вкъщи, да вземем нещо; е, отидохме, взехме каквото трябваше, и същевременно майка ми, както разбрахме по-късно, взела, че си оставила и забравила (!) чантата с всички документи, с лична карта, с портмоне, с всичко в къщи! Това нещо ние го разбрахме едва в Пловдив, когато пристигнахме, а преди това изобщо не ни е хрумнало, че тя може да направи тая поразия! Влиза за малко у нас, уж да вземе нещо, а оставя чантата си, пък после я забравя, стават такива работи; когато после ми я поиска да й подам чантата на слизане от колата, това вече в Пловдив, аз почнах да търся чантата й по задната седалка, тук чанта, там чанта, никъде я няма, даже и в багажника; аз, разбира се, й имам пълно доверие и изобщо не съм се сетил да й припомня да си вземе всичко; пък и допускал ли съм, че такова нещо може да се случи?!
Както и да е, стана белята в Пловдив, а дотам ние си пътувахме чудесно, разговаряхме си, разказвахме си истории, майка ми е голяма разказвачка, не се бяхме виждали от много време, пътуването мина неусетно! И за политика говорихме, и за какво ли не, и за живота, за всичко. Да, ама като пристигнахме и разбрахме каква беля сме направили, да тръгнем за лекар в Пловдив, а да забравим чантата с всички документи, посърнахме; но как да се ядосваш, то работата вече станала, не можеш да промениш нищо; най-много да ни се наложи още веднъж да пътуваме, голяма работа; бре, какво да правим, а сега де?! Да се връщаме вече няма смисъл, разстоянието е близо 90 километра, глупава работа?! Решихме все пак, така и така сме дошли, да опитаме да минем прегледа, пък аз после, като закарам майка ми обратно в Долна баня, да взема документите и да ги донеса на лекарката, стига тя да се съгласи да прегледа възрастната жена без документи. Майка ми се поядосва малко, ала тъй като нямаше смисъл човек да се ядосва, бидейки безсилен нещо да промени, се примири; успокоих я, голяма работа, ето, ще опитаме да минем прегледа, пък аз после ще донеса документите. Е, вярно, моето планирано пооставане в Долна баня се провали, но както и да е, друг път ще остана. Ето сега стигам до момента, заради който всъщност разказвам цялата история; внимавайте малко.
Прегледът на майка ми трябваше да се проведе в частната болница "Свети Иван Рилски Чудотворец", аз съм писал за тази болница и друг път съм казвал добри думи за нея. Та още на регистрацията, като аз почнах да разказвам нелепата история със забравената чанта с всичките документи, младата и любезна сестра ни каза "Ама моля ви, изобщо не се притеснявайте, ще ви прегледат, няма проблеми! Ходете направо при лекарката и ще се разберете с нея.", малко се поуспокоихме; проблемът обаче идеше от това, че майка ми даже не помни и наименованията на лекарствата, които пие; както и да е, седнахме да чакаме пред кабинета, имаше двама човека пред нас. По едно време лекарката излезе за малко, като видя майка ми, се сети за нея, усмихна се, явно я запомнила, щото моята майка е много колоритна личност, та явно й е направила впечатление; както и да е, уж малко се поуспокоихме, ала пак се питахме дали изобщо ще може да се проведе прегледа при положение, че майка ми даже пустото ЕГН не си знае, та да може да я намерят в компютъра.
Е, дойде момента за влизане в кабинета, дойде нашият ред. Влязохме и майка ми още от вратата взе да нарежда, да разказва историята, ама с такива думи, че аз изобщо не мога да го представя тук, речта й беше много забавна, да го наречем. Каза нещо такова, ще се опитам да възсъздам този разказ на моята толкова духовита майка, въпреки че съм доста безсилен да успея да налучкам точните й думи:
- Миличка душичко, стана една че не е за разправяне; нали съм дърта, направих голяма беля, срам ме е направо да ти кажа. Ама ето какво стана: тръгвайки сутринта от Долна баня кой дявол ме накара да оставя за малко чантата си, уж нещо друго търсех, а подготвената чанта, вместо да я оставя в колата при сина, съм я взела със себе си, а пък после, търсейки другото, съвсем съм забравила за чантата с всичките документи; никога не съм правила такъв резил, ала ето, дяволът си поигра с мен, няма що, станах за смях! Та накратко: едва тук в Пловдив разбрах, че чантата ми е останала в къщи, на кревата в лятната кухня, и ето, идваме сега без никакъв документ, представяш ли си, душицо, колко съм отвеяна и глупава?! Без акъл съм, то е от старостта вече, но те моля да ме прегледаш, пък синът после, като ме закара, ще ти донесе документа. Ох, лоша работа, дяволия същинска, ама какво да прави човек, ето, имало глава да пати!
В тоя дух нареждаше и се тюхкаше майка ми, пък лекарката, усмихната, я слушаше с интерес; разбира се, от първия момент каза, че няма проблеми, че ще направи каквото може, няма да я върне я! После внимателно я прегледа, после дълго време уточняваха лекарствата, които майка ми е пила до този момент, успяха да уточнят всичко, примерно, "ето онова, продълговатото бяло хапче" ще го пиеш така и така, а пък онова ситното, кръгличкото - ето така, и прочие. Лекарката се забавляваше, аз пък записвах на листче какви са новите дози на лекарствата, та да напомням на майка ми ако се наложи. Криво-ляво прегледът мина, лекарката прояви човечност и разбиране, каквото рядко се случва; представяте ли се ако беше някакъв звяр, да каже "Не може без документи, не ме интересува като сте ги забравили, я ги виж ти, ще ми нахалстват тука, откъде-накъде да ви приема без документи?!", и такива има, особено в държавните болници, където общо взето за нищо не им пука, но ето, тук, проявиха разбиране и човечност. Примерно, случи се така, че и Бог сякаш помогна; като се оказа, че майка не си знаеше цялото ЕГН, наистина програмата на компютъра не можа да намери нищо нито по име, нито по частично ЕГН, бре, какво да правим? Лекарката почна да търси по една книга, да, ама ние дори не помнехме кога точно, в кай месец, сме идвали предния път?! Предположихме един месец, лекарката почна да рови в книгата и се оказа, че кажи-речи е отворила случайно книгата тъкмо на страницата, където видя името на майка ми! Късмет! Та работите се уредиха, майка ми, безкрайно благодарна, се прощаваше дълго с лекарката, едва ли не за малко да се разцелуват от умиление, пък после тя си тръгна с бастуна, а ошашавената общо взето лекарка, усмихната, най-любезно ни изпрати до вратата; такива ми ти работи.
Слава Богу, аз, който също съм болен, и то преживял нелека операция преди два месеца, още съм в болнични и се чувствам доста отпаднал, успях да шофирам без премеждие пак до Долна баня, а после, след почивка от 5-20 минути, отново обратно до Пловдив, абе навъртях някъде към 400 километра този ден. Трябва да отбележа, че моята майка все още не знае за операцията, която ми беше направена, отначало криех, за да не й дойде като гръм от ясно небе, после, като се срещахме на няколко пъти по празниците, аз ходех винаги с лятна шапка и тя не можа да види белега от операцията на главата ми, все отлагах да й кажа, пък в един момент си викам: защо да не й спестя всичко, за какво й е да знае това, защо да се вълнува и да ме мисли нощем, по-добре изобщо да не знае. Майка е, възрастна е, ето, успях до този момент да й спестя тия грижи и тия вълнения заради моята операция. Даже оня ден, като бях в София за едно предаване по БНТ и там, разбира се, се наложи да участвам без шапка (белегът от операцията доста си личеше, гримьорката каза, че не било нужно да се маже и крие, както и да е де!), аз сметнах, че тоя път вече съм се издал, ала ето, майка като ми каза, че ме била гледала "у телевизора", оказа се, че изобщо не е забелязала тия белези, още по-добре пък, аз това го приех като знак, че не бива да знае изобщо, и за какво й е да знае, като всичко вече е минало?! Такива работи. Бабешки и старчески работи, все за болести и за операции пиша, ама какво да се прави, и аз вече навлязох в тази възраст, ето, вече 54 годишен съм.
Някъде към 15.30 следобед яз вече бях пак в болницата при лекарката, която вече беше в отделението дежурна. Нареди по телефона на сестрата да оправи формалностите в компютъра, да нанесе каквото трябва, уточнихме още веднъж за лекарствата (аз вече ги бях записал, примерно, нареди едно от лекарствата майка ми да престане да го пие), дадоха ми документа, че сме минали прегледа, аз пък дадох подаръка на лекарката, ония бели вълнени чорапи, които майка специално й беше оплела, и така! Тая лекарка, която прояви толкова сърдечност и човечност, се казва д-р Влашка, да й спомена името, заслужават такива лекари да се дават за пример. Това всъщност е историята, която исках да ви разкажа.
Не знам дали е интересна за вас, ама ето, тази сутрин рекох да разкажа нея, зарязвайки всичко друго. Не знам защо го направих. Даже исках за друго да пиша, ама се отклоних и ето, с това запълних тази страничка в дневника си. Както и да е, за другото ще пиша друг път. Исках да пиша, че през това лято имам доброто намерение да поработя, въпреки жегите, върху една моя започната, ала незавършена книга. Три такива книги поне ме чакат, ако не са и повече, щото имам доста планове. Все време и спокойствие не намирам, щото да се пише философска книга по сериозен проблем се иска и време, и спокойствие. Нещо, което все нямам. Не знам защо е така. Явно ще трябва да започна да пиша книгата си без да чакам така бленуването време и спокойствие, щото те май изобщо никога няма да дойдат; такъв явно е животът. Все нямаме времето и спокойствието, което са ни потребни, за да свършим нещо наистина важно и потребно.
Но човек не бива май само да чака и да отлага това бленувано време и спокойствие, щото може и да не го дочака никога. Е, има хора, които сякаш се уреждат, бягат от всичко и се уединяват някъде, а на вилата, я в някое село, за да свършат някоя работа, особено пък ако имат творческа такава работа, ала ето, аз не го мога,, не мога съвсем да избягам. Много грижи имам, много хора разчитат на мен, а писането ми е все ей-така, между другото, когато мога да открадна някое утро, да речем; но цели дни, или цяла една поредица от много спокойни дни, посветени изцяло на творческа и вдъхновена работа по любимото ми дело, философията, аз, вероятно, никога няма да имам. Такава, изглежда, ми е била съдбата. А срещу съдбата си човек не трябва много-много да роптае, а трябва тихо да си носи ярема й - като един добър вол. Аз това и правя де, доколкото ми стигат силите...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар