Спомняте ли си филма на Оливър Стоун „Всяка една неделя”, в който великият Ал Пачино играе ролята на треньор по американски футбол? Наистина страхотен филм! Но онова, което винаги ще остане в историята му е разтърсващата реч на Пачино, с която героят му мотивира отбора да даде най-доброто от себе си.
Решихме да ви припомним тази изповед, защото тя е твърде показателна за ситуацията, в която се намираме всички ние. Тази изповед съвсем не се ограничава до една футболна игра. О, напротив! Тя изхвърча далеч от игрището и обхваща всеки един сантиметър от нашия живот. Затова е велика! Ето я: (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
5 коментара:
Погледнете най-напред себе си, Грънчаров. Самият вие сте мрънкало от класа. Хем с тоталитарни наклонности. Комунистическо, сиреч.
Не, за мен това не се отнася, аз съм философ, сиреч, нещо, което ти не можеш да разбереш, да проумееш - просто не ти стига душевния потенциал да ме разбереш, сфана ли? Ний, философите, обитаваме други светове, в които ти няма да припариш никога. Мрънкалото си ти, ти идваш тука да ми мрънкаш...
Това са глупави клишета и недопустими обобщения, защото аз например не се чувствам слаб, малодушен, недоволен и мрънкащ. Да не би наистина да изхождате от себе си и да пренасяте това върху другите хора?
Същевременно искам обаче остро да възразя на разпространения особено в Америка безпричинен оптимизъм, при който всичко отрицателно се реинтерпретира в позитивен дух, което води до шизофренични ситуации. Във връзка с това американските книги за самопомощ, както и морализаторските, „мотивационни” речи като тази на Ал Пачино са най-малкото дразнещи: ако искаме, можем, затова за Сталина, за родину – вперед – урррраааа!
Най-добре е човек да е РЕАЛИСТ с песимистичен уклон, защото от една страна така често ще бъде приятно изненадан, ако най-лошото не се случи и ще е много по-щастлив от наивния оптимист, но и защото опитът учи, че светът и обществото не са толкова уютно и приятно местенце, както на някои би им се искало. Впрочем не оптимизмът, а песимизмът е базисната нагласа на консерватора.
Прав е анонимният. Реализмът е най-важен.
Това, че не се съзнаваш като първокласно мрънкало съвсем не значи, че не си първокласно мрънкало. :-) Истината е важна, а не разните субективни усещания на този или онзи...
Публикуване на коментар