Дори и същински ангел да беше, пак щеше дразниш някой - с пърхането на крилцата си!

Я да напиша и днес нещичко, щото вече два часа само разглеждам какво са писали другите, а пък аз нищичко почти не написах. Макар че днес не съм длъжен да пиша де, щото за мен днешният ден е празник, е мой имен ден: Архангелов ден е! Но все нещичко ми се ще да напиша, тъй като съм човек, който се вълнува от едно-друго, не може да стои безразличен, все откликва, все реагира. За политика обаче днес не ми се пише, вече понаписах каквото ми се видя важно, сега да кажа нещо друго. Нещо, което е по-лично, така да се каже.

То, друго, личното, са моите грижи, тревоги и безпокойства, свързани с битието-житието ми на нещо като... подгонено животно, щото, нали знаете, от две години насам съм подгонен именно като животно - безпощадно, грозно, безжалостно от своите администраторки, които са запретнали ръкави да ме наказват, да ме ругаят, да ме уволняват. Аз за тях, в техните очи, съм нещо като "народен враг", не заслужаващ никаква пощада! И като са ме подгонили така, аз, разбира се, нямам друг избор освен да се браня някак. С каквото мога. И доколкото сили имам. Е, браня се. Моето единствено оръжие е словото. Само то. Нищо друго нямам. Води се една битка на словото със самозабравилата се арогантна власт, с властта на самозабравили се администратори, които са си втълпили, че властта им е нещо като "светая светих" и който не й се прекланя, трябва да бъде смачкан. Аз така възприемам ситуацията си. Много ми е интересно, не крия - щото съм също така и изследовател на нравите, психолог, щото този казус ми е твърде интересен и от изследователска гледна точка - какъв ще бъде изхода от цялата тази история. Постоянно мисля за това, тревожа се, миг спокойствие нямам. Така минават дните ми. Ще каже някой: човече, това твоето вече е параноя! Внушаваш си, няма такова нещо. Няма ли? Ето обаче как стават работите.

Знаете, преди около 10-тина дни се откри дялото ми, да, съдебното дяло, на което моя милост е подсъдим, това е едно наказателно дяло, заведено от една от администраторките, които са ме подложили на въпросния терор. Съдът даде известна отсрочка, хем за да ми определи служебен защитник, хем страните да се опитат да се споразумеят извънсъдебно, та дялото да бъде прекратено - евентуално. Пред съда адвокатът на ищцата заяви, че те силно били привързани към тоз вариант, споразумението, но, видите ли, другата страна в мое лице, била... пречела! Щом е така, щом се осмели така да извърти нещата, и то при положение, че аз направих толкова опити (все безуспешни) да се споразумеем, то аз реших тоя път да изчакам, щото да видя какво те ще предприемат. Оказа се, ето, минават вече 10 дни, те нищичко не предприемат. Дали да изчакам още? Да изчакам, но аз знам, че ако изчакам, те също ще чакат, и тогава ще имат аргумент пак да рекат: ами той явно не ще да се споразумява, щом нищичко не предприе, нека тогава дялото да започне. Ще фърлят отговорността, разбира се, върху мен. Аз, видите ли, съм бил "заинтересованият", аз трябвало да ида, да се моля, да убеждавам. Е, правих го това вече, нищичко не постигнах. Те са непреклонни. Виждате, води се нещо като позиционна война на нерви, това нещо не ме изненадва. Който не издържи напрежението и предприеме нещичко, ще се окаже, че мигновено е минал в губещата позиция. Да се мълчи гордо и непристъпно при това положение е изгодно, е предимство. Аз да не съм глупак, че винаги аз да бъда активната страна, и на това основание - да бъда в неизгодна позиция, поемайки също така всички унижения?!

Мислех да напиша едно кратичко писъмце до ищцата, за да разваля войната на нерви и ината. Даже, не крия, седнах да го пиша, но като седнах да го пиша, установих, че вече нямам сили: изписах се вече, каквото трябваше да го кажа, го казах вече и то отдавна, а ефект - никакъв! Даже от всичките ми писания по казуса с това дяло, дето съм подсъдим, се оформи цяла една книга, която аз подготвих и публикувах: виж Четете онлайн новата ми книга със заглавие VERITAS ODIUM PARIT.... Тъй че, сами се убеждавате, да бъда при това положение обвиняван, че нищичко не съм направил за помирението ни, е възнагличко, нали така? Както и да е де, разни хора, разни идеали - както го е казал поетът. Та аз сега да взема също да мълча, а? Ще мълча, ще дойде денят за дялото, ще се открие дялото отново, нека да ме съдят, какво да правя, не ми стига съденето и унижението, че за първи път съм подсъдим, та и такива унижения да преживея: да се моля за милост, да се откупвам с пари (щото те това предлагат: плати си, няма да те закачаме повече!), да приема да престана да пиша, сиреч, да пожертвам свободата си, е, тия неща, разбира се, са неприемливи за мен, са прекалени, ето защо решавам: тоя път ще мълча и аз. То като пиша това де, пак не е мълчание, но както и да е, в някакъв смисъл е мълчание, щото, видите ли, пиша за мълчанието си, говоря за мълчанието си! А иначе аз съм си пословично диалогичен човек, това се знае, то е несъмнено...

А преговори за споразумение да водя повече ми се отщя и защото установих следното: водим, да речем, два часа преговори с ищцата, обсъждаме, достигаме до някакво ниво на разбиране; изморяваме се, аз си тръгвам; тя звънва на своята шефка, на директорката, или, предполагам, отива при нея в кабинета й и лично й казва как се развиват нещата; предполагам, щото съм все пак психолог, главната директорка й казва да не отстъпва никак, да бъде твърда и безпощадна с тоя там А.Г.; помощник-директорката, така предполагам, й козирува, забравя всичко, което сме си говорили, и... работата стига пак до изходната си точка, т.е. пак до под кривата круша. Доникъде не стига. Минава време, аз пак отивам да водя преговори, пак се случва същото. Е, аз да не съм теле, че при това положение пак да ида да водя преговори?! Няма смисъл при това положение да се водят никакви преговори. Глупаво е. То е вид гавра над мен. А аз се преситих до насита от подобни неща. Все пак съм човек. Такива ми ти работи...

А по въпроса дали да плащам обезщетението, което другата страна ми иска, да, иска ми парично обезщетение за "нанесени неимуществени щети" от хипотетичната и недоказана още обида (тя ме съди за "обидни", за крайно "неправилни" мисли в моя философска книга, които я били стресирали и прочие!), то аз този въпрос отдавна съм го решил. Не е въпросът за размера на обезщетението, дали ще бъдат 1000, 2000, 200 или колкото там лева поискат или съдът отсъди, въпросът по този щекотлив пункт е принципен; аз започна ли да плащам парично обезщетение за преживени "неимуществени щети", възниква резонният въпрос: а на мен кой ще плати понесените "неимуществени щети" след като ето вече две години съм подложен на невероятен административен терор и тормоз от тия две администраторки? Не е ли великолепна гавричка аз, жертвата на въпросния терор и тормоз да плащам "обезщетение" на тия, дето са дръзнали да се погаврят с мен, на тия, дето са ме тероризирали?!

То май се получава нещо такова, дето го знаем от уроците по история, аз не знам дали е истина или е мит, нищо чудно да е просто мит, щото не вярвам турците да са били толкова подли: нали ни учеха, че като ти дойдат турци на гости, та като дойдат турци на гости в гяурски, в християнски дом, първо ги храниш абсолютно безплатно, а пък на тръгване ти били искали да им платиш и пари, щото, видите ли, си били... изхабили зъбите като ти били яли храната! Но аз смятам, че това е лъжлив мит, такова нещо турците ни биха си го позволили. Даже и в ония времена. Те са народ, който разбира от великодушие и от достойнство. Ако някой е правил подобни гаври, то това са били скитащи разбойници, дегенерати, такива е имало във всички времена...

Нещо такова обаче се получава в моя случай: подложиха ме тия администраторки на невиждани гонения, разбиха ми в резултат здравето, аз такова чудо никога в живота си не съм преживявал, пък ето, сега искат аз да им платя пари заради това, че са ме тормозили - представяте ли си за какво иде реч в случая?! Кажете ми, как в такъв случай да платя, аз да не съм кръгъл идиот някакъв? Ето защо, вижда се, не мога нищичко да платя, а пък те би следвало изобщо да не поставят този въпрос за плащането на обезщетения, щото ако го поставят, тогава работите, дето се казва, стават доста дебели. Та в тази връзка ми е много любопитно какво ще стане. Аз ще си мълча. Изписах се и се изприказвах. Нека тия, дето мълчаха, проговорят най-сетне. Да не говорим, че имат купища мои писма, на които не само че не са отговорили, не само че нямат никакво намерение да отговарят, но и стопроцентово няма и да отговорят, щото общо взето няма и какво да кажат. За готовност за диалог у тия администраторки не може да става и дума, диалогичността им просто не съм я забелязал, тя отсъства, и то не от вчера. Мълчанието за тях е злато, този явно им е принципът. Непристъпно и гордо административно мълчание. Крещящо говорещо е обаче това мълчание, но да не усложнявам проблема... мълчанието обаче много говори, много казва, нима това не сте го разбрали още?!

Ето, пак за това се наложи да пиша, а исках, честно казано, за съвсем друго да пиша. Днес ми е имен ден, гости ще посрещам, настроение трябва да имам, ето, видяхте какво стана обаче. Ще ми се да се върна към своите любими занимания, да си пиша своите философски книги, ала ето, не ме оставят на мира, с тия съдебни дела минута спокойствие нямам! Най-големият успех на моите гонителки е този, че ми съсипаха творческия процес, аз кротичко си пишех своите книги, ето, те успяха да съсипят спокойствието и свободата ми, подемайки въпросния административен терор! Дали пък това не е била тяхната истинска, пък макар и несъзнавана цел? Дали тъкмо с това не съм ги дразнел най-много? Ще ми пише тоя, тоя пък за кой се мисли, наглецът?! Книги ще ми пише, айде де! Е, няма да пишеш повече книги! Е, вече нямам спокойствие и време да пиша своите книги. Вината за ненаписаните ми, недовършените ми, но започнати отдавна книги чия е?!

Лоша работа. Но да се опитам да не мисля повече за това, нищо че така ме терзае всеки ден! Ето, днес е моят имен ден. Приятел ми написа нещичко, което ме донякъде успокои; ето какво ми написа току-що на скайпа:

Честит Имен Ден, Ангеле! Жив и здрав да си! Много успехи и по-малко ядове ти желая! Хич да не ти пука: дори и същински ангел да беше, пак щеше дразниш някой - с шума от крилцата си! :-)

Това ми написа моят приятел от Монтана Петър Каменов. Благодарих му. Ето, той ме откъсна от мрачното настроение. Успя да го направи. Зарязвам писането за днес. Днес ще празнувам. Ще се подготвям да посрещам гости. Днес е моят имен ден. Нека денят да бъде хубав и за всички вас! Ще бъде такъв, какъвто си го направим сами. Стига да не ни го развалят доброжелателите де... в България живеем все пак! Бъдете здрави и усмихнати! С ирония възприемайте всичко, дори и мерзостите наоколо - и ще ви бъде значително по-леко! Аз така се опитвам да правя, ама май изобщо не успявам да го постигна. Важното е обаче че го искам, нали така?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo