Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
Представена публикация
За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!
Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
Няма значение дали Орешарски е политически труп или не, както няма значение дали Попов, Беров, Симеон и т.н. са политически трупове.Tе никога на са били политици, а само обслужват мафията и олигархията и не се стремят да правят собствена политическа „кариера”. Това се отнася не само за отявлени марионетки като споменатите, но и за и наглед самостоятелни „партийни политици” като Станишев, Доган, Първанов и т.н.
Такива подставени лица комунистите могат да намерят достатъчно, така че конкретната личност няма никакво значение. Аз даже си мисля, че повечето българи даже не си спомнят кои са Димитър Попов и Любен Беров.
Това е една фундаментална разлика между посткомунистическата система и старите демокрации. Анализаторите прекалено много се фокусират върху отделните личности в посткомунистическата политика, сякаш всеки от тях е лично мотивиран кариерист, който подобно на западните политици се бори за власт и влияние. Изпуска се от внимание факта, че всички тези характери – всеки един от които тръгва от службите за сигурност, Комсомола и други контролирани структури – са свързани колаборатори, които следват обща стратегия.
Публикуване на коментар