Учителка от Перник взриви системата: Да преподаваме на учениците е последната ни грижа, 8 август 2014 г.
Препубликувам това писмо на учителка от Перник понеже поставя много остри въпроси, за които не е прието да се говори, сиреч, понеже в нейно лице открих, тъй да се рече, "родствена душа". Разликата е само тази, че тя не е намерила смелост да се подпише под изреченото с толкова болка, а аз дето говоря от свое име, но ето, тя все пак е доизкарала работите до пенсия, докато мен, разбира се, ме уволниха и изхвърлиха от системата без капчица жал: права е госпожата от Перник да се крие, щото системата жал не знае, на нея като не могат да направят нищо, ще отмъстят на съпруга й, който все още бил учител. А иначе тя казва самата истина, ето, убедете се сами:
Да преподаваме на учениците е последната ни грижа, разказва бивша учителка пожелала анонимност в писмо до "За Перник". Въпреки, че вече не работи в сферата на образованието, госпожата иска да остане анонимна, тъй като съпругът й също е преподавател. Читателката ни иска да разкаже какво е да си учител в Перник, както и в България:
Всеки ден отивах на работа с напрежение, че трябва да свърша куп задачи, свързани с документи, отсъствия, нанасяне на оценки, оформяне на успех, трябваше да провеждам разговори с родители, да обяснявам на директора колко ученици съм вербувала за училището (за да не се закрият или смесват паралелки, а и за да не ме уволнят). Трябваше да остана за извънучилищна дейност, да организирам мероприятия, да чистя след учениците си, да пиша протоколи и обяснения защо съм наказала някой ученик, защо моят клас има купища неизвинени отсъствия и ниски оценки. Разбира се,че за директора аз съм виновна. "Виновна" съм заради своята обективност - да отчета неприсъствието на ученика и да му пиша оценката, която реално заслужава. Докато моята колежка е нанизала на своя клас шестици (незаслужено), и получава съответно потупване по рамото.
Да преподаваме на учениците ни е последната ни грижа в училище. И не защото не искаме, а защото не ни остават физически и психически сили "да се раздадем".
А от друга страна съм раздвоена и озадачена. Какво поколение ще възпитаме и ще отгледаме? Деца, които не признават авторитети, деца, които не искат да четат, които си мислят, че ако имаш "кинти" не е нужно да си грамотен и да търпиш оная сврака учителката, дето ти прави забележка да не играеш карти в час и да не си слагаш краката на чина. Деца, чиито родители вместо да им се карат за лошите им постъпки и мързел, идват и се карат с учителя защо ги е наказал. Деца, които незнайно как и защо се озоваха на по-високо ниво в йерархията от учителя си. Деца, на които всичко им е позволено, защото ако си тръгнат, училището ще обеднее с почти 2000 лв. от бюджета си за ученик. Децата-спонсори, на които искаш или не, в разрез със собствения си морал трябва да им напишеш висока оценка, за това което не знаят и никога няма да научат.
И за какво е всичко това? За да съществуват сградите за сметка на духовно обезличеното ни потомство?
За какво са ни всичките тези училища, поглъщащи огромен ресурс за издръжка, след като в тях учат по-малко от 100 ученика? Що за образование е това? Що за "ниво"? Няма ли най-после всички да се обединят в една сграда-хем да вдигнат нивото на обучение, хем да направят нещо повече от това да си покрият разхода? За сметка на кой ги пазите тези местенца, уважаеми директори? За сметка на децата, заради които ви има и заради които ходите по почивки. Достатъчно показателно е когато собствените ви деца не учат в училищата, които управлявате. Нима не може да има пет, вместо петдесет училища, но тези пет да отговарят на европейския стандарт? И да имат разнообразие от паралелки, да няма умиращи специалности.
Нима не може вместо за поддръжка част от бюджета да отива за училищни автобуси, които да карат децата до едно училище? Учителите пак ще преподават - защото и в голямо училище ще има място за тях. И ще имат стимула и амбицията за това. Защото едно е да говориш пред пет деца, друго пред тридесет например. Но не всички ще сте директори вече, нали?
Делегираните бюджети превърнаха учителя в просяк, който обикаля от врата на врата за да търси деца за училището, в което работи. Вместо да подготви материала, който трябва да преподаде за следващия ден. Разликата между нас и клошарите на практика е никаква. Никой не иска да бъде учител и много скоро може тази професия да изчезне. И на кому е нужна след като децата научават всичко от интернет? Онова място, което е тера инкогнита за болшинството мои колеги. Какво ще им дадем повече от това, на какво ще ги научим - след като те знаят повече от нас? Трябва подход, креативност, трябва да им е хубаво в училище, да идват с желание и да се чувстват полезни.
Децата ни деградират: по вина на родителите си, които не са им дали елементарно възпитание, по вина на учителите си, които не са способни да ги научат и да ги заинтригуват, по вина на директорите, които са охлабили примката на дисциплината и са загърбили елементарни правила и ценности. По вина на обществото ни, което се тресе от битови скандали и няма време да погледне бъдещето. Дори и да стане едва ли не убийство в училище, никой няма да бъде изключен. И това децата много добре го знаят и правят каквото си искат - докъдето им позволява личната съвест.
А колко би било по-добре и за самите родители да знаят, че има едно училище, в което има сигурност и дисциплина и от което детето им или ще излезе обучено или ще бъде изключено. Та нали за това пращаме децата си - да научат нещо, не просто защото така трябва?
Време е всички да се обединим в името на децата си. Време е да искаме не само високи заплати, а и коренни промени в системата. Всички: директори, учители, родители и деца, общество. Защото ние сме длъжници на това поколение, защото искаме те, децата ни, да останат тук и да вдигнат България на крака. Защото трябва всеки за себе си да поеме отговорност. Защото искам да влизам в час и да предам това, което знам и мога, а не да попълвам формуляри и да обикалям като брокер в търсене на нови ученици и в конкуренция с колегите си. Ние сме един отбор, хора и трябва да го осъзнаем. Ние, учителите, сме хората на духа и знанието и точно ние трябва да кажем, че не всичко опира до пари, че да си учител е призвание. И ние трябва да си извоюваме възможността да можем да се почувстваме призвани.
С надежда за по-добро бъдеще: една бивша учителка от Перник
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар