"Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота!"

Я да опитам дали ще мога да напиша нещичко тук, от болничната стая; е, не може човек да напише кой знае какво в тия условия, но аз пък не съм длъжен да пиша кой знае какво. Ще видим де, но по сериозни теми наистина не може да се пише, имам си компания в болничната стая, трима чомека сме общо, не е някак любезно човек да се уедини и да пише, а иначе с хората, дето сме, така да се каже, братя по съдба, си водим чудесни разговори по какви ли не теми, случи се партньорите ми в това болнично седене да се много добри и интересни събеседници, а пък знаете, че аз си падам много по хубавите работи, е, затуй и нямам тази сутрин време да пиша, щото си приказваме с тия хора, и то по най-интересни и разнообразни теми. Сега единият обаче отиде да си вземе душ (в самата стая имаме тоалетна с душ), другият пък си извади смартфона да попрочете нещичко, ето, аз сядам на лаптопчето да опитам да напиша нещичко.

Времето ми е малко (очакваме скоро да мине т.н. визитация на лекарите), та затова няма да зачеквам кой знае каква тема. Вкратце казано, намирам се в една стая на третия етаж на болницата "Свети Иван Рилски", в кардиологичното отделение, ето, вече втори ден съм тук. Ползвам се от случая да направя малко реклама на тази болница, тя е частна, с чудесни условия, аз и друг път съм бил тук, писал съм за нея, персоналът се отнася много човечно с нас, дори ни хранят с много хубава, вкусна храна, абе изобщо нямам никакви забележки. Не зная колко време ще ме държат, при положение, че сърдечната ми криза още не е отшумяла, все в същото положение съм си, пулсът ми е към 130, сърцето ми не се успокоява. По някакви причини ми е ниско и кръвното, поемам разни течности, да видим какво ще стане. Доста замаян се чувствам, като стана от леглото се олюлявам, не са ми забранили да се движа, и полека се разхождам из коридора, ала на улицата, извън болницата, не смея да излизам. Има обаче хубава градинка в задния двор на болницата, с пейки, със зелена трева, ето там ходих и пак ще ходя след малко, като мине визитацията.

Пък може даже и едно клипче да направя, защо пък не, та да поразкажа нещичко, щото нали знаете какъв съм, ако устата ми не мели, не ми е много добре, на това нещо му се вика "професионална деформация", ний, учителите, сме такива; признавам си, много ми липсва общуването с учениците, ама на, уволнен съм, сега ще трябва да преподавам философия като Сократ където дойде: ето, тук, в болницата, с събратята си по участ, на улицата, на Агората, както ме посъветва тъй мъдрата инспекторка по философия, абе човек може да си философства където си иска, ако искат радикално да ме лишат от възможността за говоря, да преподавам, да философствам, да изнасям разни уроци, трябва просто да ми отрежат езика, и, на второ място, трябва да ми отрежат и двете ръце, та да не мога да пиша, аз друг начин да бъда накаран да млъкна не виждам.

Ами това е в общи линии. За друго в момента май не се сещам да пиша. Затова: хубав ден ви желая, бъдете здрави! Да не ви се налага да влизате в болници, това е много важно, но живейте така, че по най-естествен път да решавате проблемите си, без те да рефелектират върху здравето ви. Да, но това май трудничка работа, разумността е рядко срещана в днешно време, живеем много страстно и дори глупаво и ето, по тази причина най-много страдат сърцата ни. Да завърша обаче с библейското правило:

"Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота!"

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo