Ученето е свободен духовен и творчески процес на живо отношение на душите и личностите

Имам от известно време твърдото намерение да напиша нова книга с претенциозното заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ - и то книга, която да бъде сбита, кратка, лаконична, четивна, такава, че да може да се чете и от хора, които не са били и няма да бъдат учители в собствения смисъл на тази дума. Впрочем много хора, които, така да се рече, "професионално" са учители, по същество не заслужават това прозвище, а пък, от друга страна погледнато, всеки човек, доколкото сам се учи, е поне учител на... самия себе си, а на тази база вече е и учител на други хора; ако самия себе си на нищо особено не си научил, как, на какво основание тогава ще имаш претенцията, че можеш да си учител на други? Учителстването по идея е изкуство, не прост занаят, изкуство, в което всички в някаква степен, щем не щем, се упражняваме, но всичко започва от това доколко себе си на нещо си научил, доколко сам себе си умееш да учиш, оня, който себе си не може да научи на кой знае какво, какъв учител може такъв да бъде на други хора? Излиза, че по същество ние всички едновременно сме и ученици, и учители, тия две неща или функции (роли) са неразделни, неделими, ученето е една обща дейност, която включва и двата момента, казах, че като себе си учиш, ти за самия себе си също така и учител, тия неща са прости, но ето, точно по тази причина се забравят непрекъснато. Е, моята работа е да напомням точно тия прости неща, дето непрекъснато ги забравяме.

И така, започна да се оформя вече една поредица при писането на тази нова книга, тя засега включва ето тия две есета: Личностното отношение към нещата е най-голям грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка образователна система и също Нима има нещо по-прекрасно от това да си горда личност, упоена от трепета и патоса на автентичното свободолюбие?. Третото есе почвам да пиша ето сега. Есеистичната форма ми е необходима, тъй като тя ми дава така потребната свобода; няма да пиша книгата си по някакви планове, тя ще бъде и импулсивна, и спонтанна, мисълта ми ще тече напълно свободно, ще се опра на импровизацията, и то не по някакъв каприз, а съвсем съзнателно: и в познанието, и в ученето тия всичките неща, опиращи се, произхождащи от свободата, не бива да се пренебрегват - щото в своята съвкупност определят творческото естество, което стои в основата им, в дълбините им. Учителят по презумпция и с необходимост следва да бъде свободен творчески субект, без свобода няма творчество, творчеството е сърцевината на свободата. Искам в това есе, което почвам да пиша сега, да акцентирам върху този именно важен момент: не може да си учител ако нямаш длъжния творчески ресурс, ако не се опираш на него, ако си потиснал творческата природа на твоята душа и съзнание.

Аз вече казах (писах), че две неща са характерни за ония, които заслужават да бъдат наричани учители: свободолюбието и човеколюбието. Е, тяхната "първа производна" е творчеството. Въображението (фантазията) пък е творческата и продуктивната стихия на душата. Интуицията също играе огромна роля в духовната дейност на истински умелият учител. Да, не разсъдъкът, а именно интуицията би следвало да води призваният за учителстване, щото самият процес на учене е исконно творчески процес, на който не бива да се налагат разсъдъчни окови. Разсъдъкът (умът, интелектът) е велика сила, но тя често пречи на живота. Автентичното учене не трябва да е нещо, което противоречи на живота, а трябва да е израз на живот. Живото учене, опиращо се на интуицията, на въображението, на търсенето, на творчеството, на свободата, е способно да продуцира идеи, да поражда в душите знания, да сътворява ценности и прочие. Няма друг начин да се случи това. Изобщо има живо пораждане, примерно, на знания, когато тия знания се преоткриват и пораждат в един спонтанен творчески процес, но има и мъртво или книжно възпроизвеждане на мъртви останки, на чужди мисли и пр., когато благодарение на разсъдъка, опитващ се да надхитри живота, се върви по лесния, ала затова пък съвсем неплодотворен път на кухата репродукция, която нищо ново не сътворява, а само възпроизвежда. По моето разбиране - казвам тук някакви фундаменталния, значими за разбирането неща - липсва ли одухотворяване на базата на творческия подход, всичко, както се казва, отива по дяволите, имам предвид в живия процес на учене, на общуване между учител и ученик, или пък в самостоятелното търсене на учещия, било той ученик, било той учител, казахме, тия две функции се преплитат постоянно. Тъй че ето ги ключовите думи, които по необходимост трябва да се използват, ако искаме да опишем основателно процеса на същинското учене, познание, общуване на учещите и пр.:

- чисто човешко отношение;

- импулсивност, спонтанност, свобода;

- творчество, творчески процес, основан на свободната игра на душевните сили на човека;

- ангажиране на целия потенциал на душата и сърцето;

- душевните сили, наречени въображение, интуиция, чувство имат доминираща, водеща роля, те не бива да бъдат подценявани или пренебрегвани;

- живо (не книжно, сухо и мъртвородено) познание и учене;

- естествено продуциране, а не схематична и разсъдъчна репродукция на вече узнатото, на познатото, на готовото, на чуждите сухи мисли и пр.;

- одухотворяване като същност на оживяването на знанията, мислите, познанието и пр.;

- ученето е цялостен свободен, духовен и творчески процес на едно тотално живо взаимно отношение на душите, на личностите, участващи в своята пълноценна изява.

Това са някои опорни точки, принципно важни момента, без признаването на които не можем да имаме ясна представа за това какво именно се случва когато автентичният учител встъпи в едно пълноценно отношение с душите и личностите на учещите. Тия същностни моменти или страни не трябва да се игнорират по никой начин, в противен случай ще постигнем в корена си сгрешена, невярна, изопачена представа. Разбира се, аз тук изтъквам тия неща на едно чисто, принципно, високо ниво на философското прозрение, всичкото това би следвало да се развие в своята пълнота на едно друго, по-конкретно ниво. Ще се опитам да представя казаното на едно такова ниво, опитвайки се да насърча по-цялостното представяне и разбиране.

Чувал съм, че има учители, които, независимо че са "преподавали" някакъв "матр`ьял" (имам предвид учебен "матр`ьял" или съдържание) години наред, всеки ден, тъй да се рече, "си учат урока", а пък някои, за да си го научат, даже си го "репетирали", разказвали и прочие. Учели си го буквално от учебника, а пък в наше време има и помагала за учители, където всичко им се обяснява как да бъде, какво да бъде казано, цялото съдържание на урока е поднесено в готов, сдъвкан, така да се рече, смлян вид. Така "подкованият" учител - подкован, все едно е кон с копита, и все едно че знанията са неговите "подкови", а знаем, че подковите се коват с т.н. "клинци"!) - застава гордо пред учениците си и от позицията на "всичко знаещият" (една доста уязвима позиция, впрочем) и си издекламирва урока, поднася го в сдъвкан вид на учениците, за да не стане така, че те да се озорят когато (или ако) им се наложи сами да си размърдат мозъка нещичко да разберат. Учителят значи репродуктивно поднася въпросния учебен матр`ьял и цялата работа се свежда до това учениците да направят същото, сиреч, да запаметят матр`ьяла и също така механично да го възпроизведат. Това е типовата представа за това какво обикновено се случва (и "трябва" да се случва) в едно типово училище, където типови учители и типови ученици взаимно се измъчват, понеже съвсем са изгубили смисъла на това, което правят, което им се налага да правят. При това никой не е питал нито учениците, нито учителите, нито родителите какво те самите смятат, че е полезно и смислено да правят. Някой друг всичко е решил вместо тях, от тях се иска да изпълняват. Тук, виждаме, не ти се налага да мислиш, тук имаме само тренировка на паметта. И на търпението. Трябва да си търпелив като вол, за да издържиш на тия подигравки. За никаква свобода, творчество, търсене и пр. тук не може да се говори. Тук всичко е мъртво, тук всичко се свежда да прословутото възпроизвеждане.

Тук нищо живо не се ражда, тук явно, общуват не живи хора, а някакви зомбита, да не кажа мъртъвци. Никой тук не поставя въпроса за смисъла на цялата тази работа, щото ако някой само попита какъв е смисълът и тогава мигновено всичко ще отиде по дяволите. Мълчи и работи, полагай безсмислени усилия - без да питаш, без да задаваш неудобни въпроси. Презумпцията е, че "някакви свръх-умни хора" от Министерството всичко са обмислили вместо нас - и от нас се иска само да се подчиним. Учители и ученици се надпреварват в рецитиране на кухи чужди мисли, които ни били давали "единствено правилното знание". Такива неща като търсене, мислене, творчество, одухотворени живи разговори, обмяна на мисли, съмненията, идеите, задействане на интуицията и пр. се оценяват от тази позиция като "лигавщини", като "напълно излишни" и дори "вредни", наистина, защо да си усложняваме живота като можем всичко да го правим простичко, без никакви безпокойства и особени грижи. Е, голяма работа, че сме били при цялата тази работа... затъпявали, та нима пък ни е нужно да не сме тъпи?! А може би на държавата сме нужни именно като тъпи и немислещи, наистина, за какво са на една "пределно напреднала" държава като нашата умни, питащи, търсещи истината хора и личности?! Та ний и така сме си добре?! Какво му е нужно човеку в тоя живот освен една хубава салатка и една бутилчица люта ракия, мама му стара?!

Но да не се отклонявам от темата си. Че ще ме обвинят вечно бодрите мърморковци, че пиша, видите ли, "пълни глупости", не трябва да им давам повод за това. Пък и обещах да съм кратък, ето, време е да се ориентирам към приключване, както навремето партийните секретари се изразяваха когато някой човек се отклоняваше на събранията от предварително подготвения строг сценарий; тогава тия вечно бодри партийни секретари поглеждаха строго и казваха: "Другарю, хайде ако обичаш се ориентирай към приключване, щото почна да говориш празни приказки!". Наистина, какво има да мислим, след като всичко отдавна е измислено? Всичко отдавна си се знае, от нас нищо друго не се иска освен да рецитираме великата премъдрост на програмите, на учебниците, на инструкциите, на министерските директиви и пр. Системата е още тук, тя няма намерение да си ходи. Тя се е впила, тя смуче жизнените ни сили, тя ни души като някакъв жесток октопод...

От годините на целия ми опит като учител съм разбрал едно нещо и имам подозрения, че малцина са тези, които са разбрали това. Аз също много съм се лутал, изпитвал съм съмнения, пробвал съм какво ли не, опитвал съм се да бъда "положителна личност", но никога не съм допускал да дегенерирам дотам, че да бъда прост ретранслатор на мъртви чужди мисли, думи, знания и пр. Моята роля никога не е била да съм нещо като неспирно бърбореща селска радиоточка (младите не знаят какво е "радиоточка", това им звучи прекалено идиотски, предполагам, затова да обясня някак: "радиоточка" е високоговорител, който е настроен само на една радиостанция, официалната, държавната; радиоточките са такива високоговорители във всяка една селска къща, при тях няма как сам да сменяш станцията, а всички излъчват само една радиостанция; дано се разбра нещо, щото изпитвам голяма трудност да обясня това чудо на комунизма каквото е селската радиоточка). Мен по начало не ме бива да възпроизвеждам буквално чужди мисли, винаги съм влагал нещо от себе си, спомням си, че такъв бях и още като ученик: докато нещо не го проумея със собствения си ум не се успокоявах, а папагалски да говоря това нещо още не го умея и едва ли някога ще напредна в туй отношение. Други хора, забелязвам, могат да говорят само папагалски. Ето точно на такива трябва да им се забрани със закон да бъдат учители. По мои наблюдения огромната част от така наречените "даскалици" правят точно това из нашите училища - и с нашите училища. За жалост, така е. Даже се и стигнало дотам, че на учителите, които подхождат творчески към работата си, се гледа с недоверие, сякаш са нещо като бели врани, примерно. Или все едно са черни овце, все тая, особено значение няма. Може, ако ви харесва повече, да ги наричате тия учители и бели лястовици, както искате, сами избирайте как да ги наричате. Та все пак да си кажа какво толкова съм бил разбрал в целия си живот на учител, че обещах, а пък още не съм го казал - и още не съм го написал.

Учителят ако не говори на учениците си нещо свое, дълбоко преживяно, постигнато по свой път, личностно изстрадано даже, бих си позволил да кажа, ако не смее да импровизира, да говори живо, от цялата си душа и сърце, и вместо това се задоволява да рецитира... учебника, такъв учител отдавна се е провалил именно като учител. Той може да е всичко друго, но не и да е учител. Много ми е интересно дали някой учител ще ме подкрепи в това мое твърдение, имам подозрения, че за него ще бъда охулен, но както и да е, аз съм свикнал да ме хулят. И не ща да ме хвалят. Предпочитам да ме хулят. Но ще кажа каквото мисля във всички случаи. Винаги пред учениците си съм правил точно това: казвал съм смело какво мисля. Не съм крил какво мисля, не съм са задоволявал да повтарям като селска радиоточка "готови чужди мисли", смятам, че е унизително за един учител, държащ да мисията си, да дегенерира до нивото на прост ретранслатор. Винаги съм разговарял с учениците си съвсем човешки. Казвал съм им своите съмнения - и най-изстраданите си въпроси, колебания, търсения. Да сервирам наготово "цялата окончателна и несъмнена истина" изобщо не ми е по вкуса. Крайно ми е неудобно да заставям ученици, сиреч, живи човешки същества, да повтарят папагалски такава една "абсолютна истина", "не зависеща нито от човека, нито от човечеството", както навремето пишеше в учебниците по комунизъм. Смятам, че истината е човешко творение и постижение. Без човека истина няма. За човека истината има обаче огромно значение. Не бива да се задоволяваме с ментета, истинското е най-важното - и най-потребното за търсещия човек. А у нас напоследък всичко е менте, напълно всичко, и училището ни е менте. И много от учителите у нас допуснаха да станат ментета. Това е страшно, ако се осмисли. Знаете ли докъде води това една страна и нация да заложи на фалшивите, на неистинските неща, на ментетата? И да пренебрегне решително истинските неща? Води до абсолютен провал. Вие този наближаващ тотален провал вече усещате ли го? Признаците му са вече налице, тяхното присъствие е наоколо. Просто се искат сетива, за да бъдат доловени. Извратените, сиреч, пристрастените към ментета, към лъжите и пр., разбира се, няма как да усетят тия неща, за които говоря.

Да си науча урока и да си го изпея за мен е непосилна задача. Не мога да се принизя да падна до едно такова ниско ниво. Не мога да унизя своето предназначение на учител чак дотам. Една инспекторка и една директорка ме обявиха, че съм бил идвал "неподготвен" за часовете си. Те, горките, не могат явно даже и да предположат, че моята "подготовка" е от съвършено друг род. Аз присъствам в моите часове с цялата си личност, с цялата си душа, с целия си душевен и творчески потенциал, аз за това нещо съм се подготвял цял живот - всеки ден, всяка минута! Постоянно и непрекъснато се подготвям за ролята и мисията си на учител, всеки ден, откакто се помня. Постоянно мисля за работа си и всеки ден откривам нови и нови неща. Е, разбира се, процедирайки така, имам какво да предложа на учениците си, "кладенците" на моята душа са дълбоки, там има много съкровища и богатства. Но всичко, което им предлагам, наистина е изцяло мое, е постижение и творение на моя дух. Винаги казвам на учениците си най-дълбоко съкровени и изстрадани неща. Но същевременно се въздържам да им поднасям каквото и да било наготово, дори и да е онова, в което с цялата си душа вярвам. Винаги само намеквам, провокирам, дразня, подпитвам, насочвам, подтиквам и стимулирам младите сами да направят своите открития. Не ги лишавам от радостта на търсенето, творчеството, изследването, намирането. Напротив, правя нужното да изживеят с цялата си душа този трепет, свързан с автентичното познание и учене. Да, наистина вървя по най-трудния път. Но е благодатен този път. Вярно, тъкмо защото процедирам по този начин, си имам и много врагове. Станал нещо като трън в очите на мнозина, да не говорим пък за това как ме възприемат разните му там бюрократични началства. Не могат да ме гледат даже. Затуй ме и изритаха от системата с дамгата "негоден", която за мен е най-високото признание, което някога съм получавал. Да, тази дамга, с която системата и нейните слуги ме жигосаха, за мен има по-голям смисъл от всякакви ордени, грамоти и признания.

Много е интересно това, за мен то е най-съкровеното: ако си отворя устата и кажа нещо книжно, чуждо, мъртвородено и пр., мигновено усещам как в очите на младите минава сянка на разочарование! Когато обаче им говоря дълбоко преживени и личностно постигнати, от опита на живота ми, неща (мисли, знания, идеи, убеждения и пр.), очите им тогава светят с някакъв неугасим пламък. А кажеш нещо кухо, наготово взето, и този пламък а-ха, почва да трепти и да мъждее; винаги трябва да внимавам той да не погасне. Прав е Сократ в твърдението си, че обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд. Много добре го е казал този велик учител, могъл е да го каже, щото е виждал пламъка в очите на учениците си. Който учител не вижда постоянно този пламък, светещ в очите на учениците си, който допуска този пламък да погасне, който си позволи някога да възприема ученическите глави като "съдове", подлежащи на пълнене, такъв човек няма нищо общо с автентичната мисия на учителя - и трябва да си намери друго занимание. А в нашите училища общо взето какво става? Как какво, ами само това става: пълнят главите на учениците с какво ли не, сякаш тия глави са съдове. Даже самите учители говорят постоянно, без капка неудобство, пред учениците си за някакви "фунии", с които били опитвали да пълнят ("да наливат") "нещо" главите им, ала това, видите ли, не се било получавало! Нашите училища служат на това "пълнене" и "наливане", а пък за пламъка, който трябва да бъде запалван, никой не говори. Никой даже не се и сеща за този пламък. Давате ли си сметка какво означава пък това?

Страшна работа! Затуй да спра до тук. Хубав ден ви желая! Писах този текст в ранната утрин днес, а пък кой знае защо, въпреки че сме септемврийски ден, навън, зад прозореца ми, всички е потънало в някаква гъста непрогледна мъгла! Аз даже снимки направих от прозореца си и ги сложих във фейсбук и в блога си. Мъгла, и то от тази, за която хората казват, че могла "да се реже с нож", възможно най-гъстата, при това е и студено. Каква ли зима ни очаква при тия ранни признаци на лошото време. Аз, като търсещ човек, виждам някаква символика в тази непрогледна мъгла, в която сме потънали тази сутрин ний, пловдивчаните, пък и, кой знае, може и по други места да има тази сутрин такива мъгли. Е, да си пожелаем днес слънцето все пак да успее да пробие мъглата! Светлината да победи мрака и тъмнината. Да закопнеем за светлината, да пожелаем силно възхода на слънцето, да го приветстваме, та да дойде прекрасният бляскав ден! Нека това да бъде моето странно пожелание, което успя да роди бедната ми глава, щото, признавам си, се изморих да пиша и ми писна. А уж обещавах да пиша кратко, ще, по дяволите, друг път кратко! О`кей, другият път ще опитам да пиша съвсем кратко, стига да имам време и настроение. А сега каквото се получи, това...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo