Да си човек в истинския смисъл се иска да имаш силен дух: малодушните, мерзавците, страхливците и пр. са нещо като античовеци

Иде, след няколко дни е 15-ти септември, ден, който за учителите (пък и а учениците) е особен, вълнуващ ден. От 31 години насам, от далечната 1983 г., когато аз за първи път като съвсем млад учител (на 24 години съм бил тогава) влязох в дневник с ръка в класна стая, аз тази година за първи път няма да преживея всичките тия вълнения - тъй като съм уволнен от училището, тъй като съм безработен! Изгони ме от училището, в което работих близо 14 години непрекъснато една самозабравила се директорка - като за уволнението ми тази особа измисли възможно най-смехотворния мотив, именно, бил съм, видите ли, "абсолютен некадърник", "не съм бил ставал за учител", "липсвали и ми били необходимите качества" и прочие! И то при положение че аз вече и то от много отдавна не просто съм бил учител, ами и живота, и всичките си сили, пък и здравето си отдадох на това неблагодарно занимание: вие подобна грозна несправедливост и неблагодарност към един човек някога срещали ли сте?! Разбира се, много съм обиден, жестоко съм обиден, такава гавра не съм очаквал, че може някога да ми се случи, ама на, случи се, явно у нас всичко е възможно. Та на 15 септември аз няма да бъда празнично пременен в училищния двор, а ще си бъда сам, в къщи. Разбира се, дал съм под съд въпросната самонадеяна директорка и ще търся справедливост ако трябва до гроб, няма да се помиря или примиря с този нечуван административен произвол, с тази страшна и нечовешка гавра.

Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова ме изрита като мръсно коте на улицата, а пък инспекторката по философия Антоанета Кръстанова, която оказа безценна помощ на приятелката си директорка за моето изритване, вместо да реагира според призванието на длъжността си, се подигра още веднъж с мен, като ми рече: е, ти нали се смяташ за "пловдивски Сократ", ами какво искаш сега, ето, преподавай сега философия като Сократ на улицата, на площада, на агората?! Да, тя ме прати да преподавам на улицата, щото тия две дами, явно, смятат, че държавните училища са нещо като тяхна лична и собствена бащиния. Питам се напоследък едно нещо: как е възможно тия две дами още да не съзнават какво изобщо дръзнаха да направят с един човек, как е възможно да не усещат цялата грозота и безчовечност на това, което дръзнаха да направят с мен?! Правите ли си сметка какво говори това, че те наистина явно изобщо не усещат какво сториха, липсва им съзнание, да не говорим пък за покаяние! Много говори това за тези, които разбират, които усещат нещата. Това всъщност казва всичко. И то също така много говори и за ужасното нравствено състояние, в което се намира образователната система у нас - щом като е възможно нейни "лидерки" да се държат по този възмутителен начин, и при това съвсем не съзнават възмутителността на собственото си държане. И много други хора, предполагам, не усещат тази възмутителност, и то хора, които са учители и възпитатели на нашата младеж, примерно, много хора, учители от моето училище - то ще си остане мое независимо от всичко! - било от малодушие, било от подъл страх, било заради някакви други сметки и илюзии си премълчаха, когато пред очите им се вършеше тази грозна разправа с техен колега, което, както и да го погледнем, също много говори и показва. Страшна работа, да изтръпне човек като си представи какво говори всичко това, какъв е неговият смисъл. Да, ала някои хора явно съвсем са обръгнали, щом нищо не усещат. И от нищо не се възмущават. Щом с всичко са се примирили. Щом са готови всичко да понесат. Ето това аз също не мога да го разбера - как е възможно, та всичко това направо застрашава нашата човечност?!

Искам още нещичко да кажа, да си излея, така да се рече, душата, щото ако не го сторя, ще се пръсна от напрежение. За мен писането е нещо като "сублимация" (по терминологията на Фройд), като отдушник, като катарзис, затова пиша, не за друго. А, има и още нещо друго, което ме принуждава да пиша: щото се считам длъжен да обслужвам истината, като философ това е моето най-висше призвание, истината заслужава почитание, а на лъжата трябва да пресичаме пътя, да й създаваме известни неудобства; та и за това пиша. Ще ми се да опитам да очертая с няколко думи страшната нравствена деформация, на която сме свидетели, и то именно в сферата на образованието, там системата е безпощадно-безчовечна - и създава всички необходими условия за растеж и цъфтеж на най-грозните нравствени и психологически явления. За да не бъда голословен или абстрактен, ще си позволя да дам един най-нагледен пример. Надеждата е всички да разберат какво ме вълнува, какъв именно смисъл търси излаз от душата ми чрез словото.

В ПГЕЕ-Пловдив само преди 3-4 години си имахме прекрасен директор, Венелин Паунов се казваше (той си е жив и здрав, Бог да му дава здраве, сили и живот още много години!); системата явно е такава, че от "главата", именно директора, зависи състоянието на целия организъм. (Ний затова си имаме и поговорка, именно, че рибата почвала да се вмирисва откъм главата.) Аз работих под негово ръководство точно десет години. Писал съм за него преди доста години, примерно ето това: СТРОИТЕЛИ НА КАПИТАЛИЗМА: ИНЖ.ВЕНЕЛИН ПАУНОВ, ЕДИН БЛЕСТЯЩ МЕНИДЖЪР В ОБРАЗОВАНИЕТО, този мой текст тогава излезе в много вестници, примерно и във в-к СЕДЕМ ("десебарски"), и също така дори и във в-к ДУМА, знаете какъв е този вестник! Каквото съм писал тогава за него, от една дума не мога да се откажа и сега, просто щото така възприемам този човек. Той е един невероятно талантлив човек, а талантът му най-вече се разпростира върху това, че има невероятно пълноценен подход към хората, към управляваните от него. Човечност - тази и ключовата дума, характеризираща подхода на този невероятен човек и ръководител, да, първо човек, а после ръководител; всъщност: човек-ръководител. Човечността е най-голямото богатство на един човек, аз така мисля и от това няма да се откажа. Тия неща са природни, това е даденост на душата, или го имаш, или го нямаш. На почвата на този талант вече се ражда майсторлъка, а аз бих казал изкуството да общуваш, да ръководиш, да внушаваш идеи, да ентусиазираш хората; този човек притежаваше тия неща в най-висша степен. Умееше да си върши работата, в училището тогава царуваше една прекрасна, направо бих казал оксфордска атмосфера, възловата дума за охарактеризирнето на тази атмосфера е една: свобода. Човечността и свободолюбието затова, по моето разбиране, са така органично и неделимо свързани, едното без другото не може; няма ли свободолюбие, човечността ни отива по дяволите. Този човек умееше да ни насърчи да се чувстваме свободни - и всеки да отдаде всецяло таланта си за доброто на учениците, на младите. Прекрасна творческа, повтарям, дори академична, същинска оксфордска атмосфера царуваше в това училище по времето на управлението на знаменития негов директор инженер Венелин Паунов. Казвам това, защото е самата истина, а аз душата си не умея да кривя. Не умея и да лицемеря. И точно тази моя особеност се оказа фатална за моето неизбежно позорно изгонване от училището след като в него дойде за директор една особа, за която се оказа, че е пълна противоположност на стария директор - и като манталитет, и като подход, и като всичко.

Тия неща са субективни, нали така? На мен харесва едно, на друг - съвършено друго. Но доколкото сме човеци за някои неща трябва да умеем да се разбираме. Много хора са ми казвали след възцаряването на въпросната особа: как е възможно, Ангеле, преди, при Паунов, идвахме на работа с такова прекрасно настроение, е сега всичко е наопаки, всичко се сгромоляса, едва издържам вече на ужасното напрежение?! Да, ужасно напрежение съществува в това училище вече, атмосферата стана напълно различна, вече няма нищо оксфордско, а витае духът на съветска комуналка от 30-те или 50-те години на ХХ век. Страх, лицемерие, подлизурство пред началството, нетърпимост към другоячемислието, дори пълна невъзможност за другоячемислие и прочие. Е, разбира се, че аз, като философ, сиреч, като свободомислещ човек по необходимост, по призвание на дълга, по всичко, трябваше неизбежно в новата обстановка да стана нещо като трън в очите на новото началство. Е, станах такъв трън, и този трън беше без замисляне изваден, кой ли пък може да търпи трън тъкмо в окото си? Майната му на пустия трън, какво като е човек, ще го ликвидираме безпощадно! Тук се цени послушанието, изпълнителността, милото гледане на началничката право в очите, е, ако пък можеш отвреме-навреме когато тя говори да казваш на всеослушание "Правилно! Точно така! Колко добре го казахте, дру... пардон, госпожо Анастасова!" и пр., ако също така можеш сутрин като срещнеш директорката да й се поклониш доземи и да й кажеш, мило усмихнат: "Днес пък как приятно ухаете, скъпа г-жо Анастасова, откъде намерихте този омайващо дъхав парфюм?", то тогава векуването ти до пенсия в това училище е гарантирано. Ний тези неща не ги можем и, признаваме, си, се гнусим от тях. Казармената обстановка на пълно обезличаване и лицемерие също не ни е по вкуса. Ний се опитахме да се държим като достойни човеци и ето, бидохме ликвидирани. Това е положението. Който разбира, разбира. На неразбиращите и до утре да пиша, пак няма да им просветне. Не ми се пише за тия неща, омръзна ми да пиша. На инстанциите обаче не им пука какво става в едно училище, което беше омъртвено и обездушевено от установилата се тиранична казармена обстановка в него. Писах, жалвах се, настоявах за промени, за диалог, за демократичен дебат, нищо! Самонадеяната уязвена властница, която личности до себе си не търпи, събира и организира неуморно цели две години компромати срещу опърничавия Грънчаров, е, ликвидира ме без капка жал. Сега идилията в училището, временно, е възстановена. Няма да има опозиция, няма да има мърморене, всички ще ръкопляскат, както се ръкопляскаше по времето на Тодор Живков у нас. Този е идеалът на някои за ред, за "съвременни отношения" и пр. Стига толкова, че пак ми се доповръща...

Жал ми е само за едно нещо: за учениците, горките! Те са истинската жертва, не аз, не някой друг, само те. Те ще платят истински страшната цена. Аз също ще платя и плащам една страшна цена, но тази, която те ще платят, е истински страшната. Знам добре обаче, че много мои бивши ученици четат редовно моя блог и обсъждат с родителите си написаното. И хора, които ми симпатизират, и хора, които ме мразят, четат редовно какво пиша по този интересен казус за ПГЕЕ-Пловдив. Знам също, че целият инспекторат на Министерството в Пловдив всеки ден чете и обсъжда написаното от мен по така интригуващия казус. Много хора четат какво пиша, включително и най-големите подлизурки на директорката. Те са две-три, останалите учители се дължат достойно, аз затова казвам, че тяхното мълчание е оглушително. Ний, българите, когато мълчим страшно, тогава и... протестираме. Ний сме търпелива нация и протестираме като мълчим. Хора, не мълчете повече, че ще ви раздегизират като... несъгласни! Хора, почвайте лицемерно да хвалите, практикувайте подлизурството, за да не станете и вие като мен трън в нечии очи! Не е ли време да се обяви социалистическо съревнование по правене на мили очи на началството? И награди могат да се измислят за първенците, защо не? Чакай да спирам, че ново разгромно писмо ще напишат някои подлизурки срещу мене...

Хрумва ми една екстраваганта идея: дали да не взема един плакат и на 15 септември пак да бъда в училищния двор, но вече не като учител, а като протестиращ гражданин? На плаката, примерно, мога да напиша: "Уволнете политически назначените директорки на училища!". Или: "Стига политически репресии към другоячемислещите!"? Или: "Докога безсрамие?". Или просто ОСТАВКА ще напиша на плаката и ще си стоя там, в ъгъла. Ще измислим нещо. Миналата година, на откриването на учебната година, имаше в интернет призив за протест против уволнението на инж. Калин Христов (той тогава беше уволнен преди мен от същата директорка, ала съдът на три инстанции призна уволнението му за незаконно и сега, тази есен, той се връща в училището!). Като разбра за този призив за протест, директорката направи всичко, което е по силите й, да парира протеста, няма да обяснявам сега какво направи, но ето, хората се уплашиха и протест нямаше. Аз тогава бях в продължителен отпуск по болест (заради операция), ала отидох в училищния двор, като писах в блога, че подкрепям призива за протест. Директорката през цялото време страхливо ме наблюдаваше какво ще направя, дали няма да предизвикам протест. Аз обаче чаках учениците, активисти на протеста, нещичко да се осмелят да направят. Те явно чакаха пък мен. Е, протест нямаше. Чакахме се, не стана протеста тогава. Сега, по повод на моето уволнение, вече няма и призив за протест. Страхът явно е напреднал съвсем. Което и доказва моята теза, че - заради тия непростими поражения върху психологическата и нравствената атмосфера в това някога така престижно училище! - отдавна е време провалилата се директорка да си иде, ако не сама, то по покана от нас, гражданите. Или от властите, защо пък не?

Ще видим дали ще протестирам. Още не съм решил. Аз съм обаче боец, не се знае какво ще реша. Ще видим. То ще се разбере. Скоро ще се разбере. Приятен ден на всички! Не бъдете малодушни, щото това е грозно и недостойно. И е нечовешко: да си човек в истинския смисъл се иска да имаш силен дух. Малодушните, мерзавците, подлеците, страхливците и пр. са нещо като античовеци. Това само да ви кажа и поне малко да ме чуете - все ще има някаква полза...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo