Хора, човеци, граждани, българи, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво става с нашата човечност?!

Тази сутрин няма да мога да пиша по новата си книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Сега ще разберете по какви причини. Животът у нас, както казваме, и страшно многолик - и богат.

Има един казус, който ме терзае напоследък - и тревожи мисълта ми. Ще ви разкажа за всичко пределно честно, по моя си обичай. Правя това не за друго, а дори и за себе си да си изясня същината на проблема. Много съм объркан. Не зная какво да правя. Днес поканих неколцина приятели да седнем в едно кафене и да поговорим; нуждая се от тяхната помощ и съвет. За да искам съвет, за да се почувствам безсилен сам да взема решение, явно казусът е прекалено заплетен. Е, и вас, моите читатели, моля за съвет. Човешко е човек да се обърка и да изпадне в нещо като безпътица. Или в извънредно затруднение на мисълта. Знаете, аз се старая в тия неща да стоя винаги в позицията на изследовател. На ония феномени, които многоликият живот ми поднася така щедро. Ето, след тази прелюдия, същината на проблема. Бива си го, какво ще кажете?

В края на ноември 2013 година аз се върнах на работа след 8 месеца отпуск по болест - след понесена тежка животоспасяваща операция (трапанация на черепа за изваждане на хематом) и продължителен период на възстановяване. Още от първия ден в училището, в което работех тогава, като учител по философия и гражданско образование, именно ПГЕЕ-Пловдив, аз бях подложен на невероятен натиск от сякаш закопнялата да ми отмъсти директорка. Ставаше дума за всекидневен ужасен административен тормоз и терор, всекидневни "писмени обяснения", организиране най-чудати скандали, включително и "стачка" в един клас, който на втория ден заяви, че не ме бил искал за учител, ето това, въвличането на ученици (и на учители, на колеги) в нашата разпра вече беше прекалено - и крайно недопустимо! Целият този огромен психологически натиск върху мен - многоуважаемата госпожа директорка изобщо не се трогна от това, че аз съм с недобро здраве, че се нуждая от спокойствие за да се адаптирам след продължителното отсъствие от работа! - бил, представяте ли си, за това тя да натрупа нужния й матр`ьял от компромати срещу в едно голяма папка, с оглед да си изработи "основания" за така дългочакана разправа с мен. Това се разбра когато в "производствена характеристика" до ТЕЛК тя вписа своя собствена оригинална диагноза, а именно "податливост на чести нервно-психологически разстройства", бил съм, видите ли, "конфликтна личност" и прочие, представяте ли си: почваш да мачкаш дадена личност, да я тъпчеш, поставяш я на ужасен тормоз и стрес, с надежда тя да не издържи психически, да рухне, а след това обявяваш този човек за "луд", и дори услужливо предоставяш "доказателства" за диагнозата ти, произвеждани и трупани съзнателно! Е, слава Богу, аз издържах, изглежда Бог се смили и ми даде сили, понесох изпитанията, може би ме спаси и това, че за мен беше интересно всеки ден да изследвам случващото и да го описвам в блога си, това за мен беше превъзходен отдушник от напрежението; да, споделянето много помага, това е всеизвестна истина. Знаете как завърши тази история, тия, които са чели редовно блога ми, знаят всичко: като не можа да ме изкара "луд" (а това би довело до мигновеното ми изгонване от училището!), понеже ТЕЛ отхвърли самоделната й диагноза, директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (ценен кадър на ГЕРБ в сферата на образованието, назначена преди три години на поста си), все пак изпълни заветната си цел: като капак на всичко ме уволни, е, не заради хипотетичното ми "полудяване", но ме уволни по нещо не по-малко екстравагантно: в заповедта си за уволнение тя ме провъзгласи за "напълно негоден за системата", за "неспособен да бъде учител", нейният "мотив" беше също "липса на качества и умения" да си изпълнява работата, сиреч, обяви ме за пълен некадърник! Нищо че 30 години съм работил тази работа, нелеката работа на учител по философия на младите, работил съм и в университета, и в гимназии. Както и да е, вкратце това е цялата история, повтарям я за тия, които не знаят или са пропуснали някой моменти.

Но има и нещо друго, което стои зад този на пръв поглед "прозаичен битов скандал": аз съм един откровен борец за промяна на образователната система, винаги съм се държал като учител-новатор, бил съм много различен от това, което системата налага - понеже съм дълбоко убеден, че тази система е дълбоко порочна и сгрешена в корена си, поради което е така вредна тъкмо за младите, пък и за живота на цялата наша българска общност. Е, направил съм много за да допринеса за тази промяна, правил съм какво ли не, всичко, което ми е по силите, за благодарност получих ето какво: един превъзходен шут! Бях изритан безцеремонно, жестоко и възгадничко от системата. Параграфа, по който съм уволнен, води до лишаване от преподавателски права, повече никой директор няма да се съгласи да ме вземе на работа, виждате, тия неща съвсем не са безобидни. Нарушени са мой основни човешки и граждански права, право на труд, на достоен живот, на всичко. Прави се недопустим опит да бъда разтерзан, смазан и ликвидиран като личност, нищо че живеем в XXI-ви век, нищо, че сега не е 1934 година в СССР - или 1950-та година у нас. Виждате ли какъв превъзходен казус ми поднесе така многоликият живот у нас?

Аз дадох въпросната администраторка на съд, заведох две дела: първото за клевета, именно във връзка с нейната "диагноза" за предполагаемата ми "лудост" и второ, с искане съдът да отмени нейната така екстравагантна заповед за уволнение. И ето сега пристъпвам към представяне на чудесния казус, нещо като капан, в който сам се оказах - и от който следва да намеря разумен и достоен изход.

Аз бях принуден да преживея през последната изминала година ужасни неща, какви ли не гаври, унижения, тормоз, натиск, бях, дето се казва, "гонен като империалист" от въпросната администраторка. Тя ме обяви за "луд", наложи ми се в тази връзка, във връзка с тази клевета (дали е "обида", "набеждаване", "клевета" или нещо друго случилото се с мен е един страшно сложен юридически въпрос, в който и самите юристи трудно се оправят) да преживея нова серия от унижения, именно да опитвам да доказвам пред какви ли не хора и пред институции (ТЕЛК, примерно), че не съм, видите ли, "луд", това изобщо не е приятна работа, не знам дали можете да почувствате за какви именно ужасни унижения става дума, ако не сте го преживели трудно ще го почувствате, но опитайте все пак да си го представите. Следите ли ми мисълта? Значи за втори път преживях същото онова, което ми се случи в реалния живот, но този път под формата на обяснения, експертизи, какви ли не разпити, доказателства и пр. че не съм бил, видите ли, "луд", пред разни комисии и пр. Е, ТЕЛК - бях изпратен, представяте ли си, на психиатричен ТЕЛК, нищо че заболяването, от което страдам и съм инвалидизиран, е кардиологично, имам болно сърце! - постанови, че съм психично здрав. Да, ама аз дадох администраторката под съд за клевета, и ето, сега пред съда за кой ли път отново ще трябва да доказвам, че не съм "луд", щото вече се разбра, че пред съда обвиняемата ще се опитва пък да докаже, че "диагнозата", която тя собственоръчно ми даде, била "основателна", сиреч, тезата й е, че не ме е оклеветила, а че било "самата истина" това, което е вписала в "диагнозата" си, нищо че няма медицинско или пък психиатрично образование! Моля, вникнете добре в казуса: аз сега в един дълъг съдебен процес, който се очертава да бъде едва ли не безкраен (ние с тъй любезната г-жа Анастасова вече сме се съдили, аз вече спечелих едно дело срещу нея, но добре зная, че тя обжалва до дупка, до Върховния съд даже, тя е много упорита!), таз значи в един очертаващ се да бъде безкраен съдебен процес отново, за кой ли път, ми се налага да преживея все тия същите унижения, именно, аз да доказвам, че не съм "луд", а пък тя ще доказва, че съм "луд", представяте ли си лудостта, която ми предстои да започна да преживявам отново в близките дни?! Предстои ми скоро отново да преживявам все тия същите унижения понеже съдебното дело за клевета се открива следващата сряда, на 8-ми октомври, в Пловдивски районен съд, XI-та наказателна колегия, в 14.00 часа, номерът на делото е НЧХД 1727 от 2014 г., който се интересува може да дойде на самото дело, то е напълно открито.

Не зная как ще мога да понеса все този същия кошмар: ужасно е, не зная дали отчасти можете да си представите за какво става дума. Директорката е поднесла като "доказателства" пред съда една огромна папка, същата онази папка с гнусотии, със старателно събирани компромати, жалби, възвания, изложения на разгневения колектив срещу "народния враг" Грънчаров,с какви ли не други идиотщини, да, щото в онази лудница в училището на мен ми бяха организирани и "другарски съдилища", и трибунали, и какво ли не, инструментариумът на тия разправи е изключително богат и е добре отработен от години. Директорката ще си е наела опитни адвокати, който ще доведат, предполагам, свидетели, които ще трябва наново и наново да ме обругават в очите, само и само да угодят на началничката си, това е ужасно, моля да ме разберете, аз тия хора ги съжалявам, та това е нечовешко! Аз пък ще трябва да доведа свои свидетели, които да разкажат как съм преживял целия този адски тормоз, тези мои свидетели ще трябва да обяснят на съда, че съм човек, вярно, особен, с характер, както и подобава да бъде една свободна личност, стремяща се да пази достойнството си, но това, представете си, съвсем не значи, че този човек е "луд" и пр.: да си личност у нас нима е толкова рядка възможност, че такива хора, именно свестните, непременно трябва да ги възприемаме и определяме като "луди"? Страшна работа! Признавам си, в тази връзка съм изправен пред най-сложен избор: дали да се подложа отново на всичките тия унижения, с надежда някога, съвсем капнал от умора, след години, в бъдещето, да получа реванш и дори възмещение на вредите, или пък - каква ли е другата възможност? Ами ясно каква е: да се откажа от този процес, от това дело, да зарежа всичко - та да си спестя униженията! Глупава работа е това, нима не го съзнавате? Има нещо мазохистично в цялата тази работа, аз да се самоподложа на нови унижения, с оглед да бъда реабилитиран - заради същите тия унижения, преживени съвсем наскоро? Нима униженията могат да се надмогнат с още унижения? А е, признайте, унизително пред съдебната институция да ти се налага да доказваш, че, видите ли, не си "луд", това е същински кошмар, тук Кафка, Йонеско, Бекет, Оруел и даже Достоевски ряпа да ядат, изобщо не им е хрумвало нещо подобно, да, ама ето, българският живот ни поднася възможността да се наслаждаваме на такива прелести, че просто думи нямам вече!

Ще се опитам да акцентирам, белким някой ме разбере: не е човешко така да се постъпва с един човек, именно с мен, а аз, моля ви се, съм човек! Безброй пъти да преживявам все едни и същи унижения - и за какво? Не, аз не ща да бъда мазохист. На мен униженията не ми носят задоволство, аз страдам когато съм унижаван, моята чувствителност е съвсем нормална. Това, че други хора не усещат, предполагам, как с поведението си причиняват страдания на един друг човек, това е проблем на тяхната чувствителност. Аз никому не ща да причинявам никакви страдания - но моля и на мен да не причиняват. Е, те не усещат, предполагам, това, те, предполагам, може би усещат задоволство когато причиняват болка и страдания на един друг човек, но това, държа да кажа още веднъж, е проблем на тяхната чувствителност, не на моята. Аз се грижа за моята си чувствителност. Нека те, ако искат, да се погрижат за своята. Да, но сме хора и трябва да си помагаме, не да си вредим, нали така? Не е човешко да оставиш другия човек да стигне дотам, че да причинява болка, мъки и страдания на един друг човек, пък да не се усеща какво прави. Длъжни сме, доколкото сме човеци, да си помагаме, нали така? Да подадеш ръка на човека до теб, който е попаднал в някаква страшна екзистенциална дупка, да му помогнеш да излезе от дупката, е проява на човещина. Оставаш ли го да рови с нокти там, в дупката си, значи постъпваш нечовешки. Хора сме, човеци сме - и трябва да си останем такива. Аз така мисля. Аз от това свое разбиране няма да се откажа. Нищо че има хора, които, когато аз се мъча да им помогна, вместо да са ми благодарни, още повече се озлобяват срещу мен. Аз постъпвам като философ, а да си философ съвсем не значи да си "над" тия човешки неща, страсти, грижи и проблеми. Много хора са крайно заблудени относно това какво е "философското отношение към нещата от живота", възприемат това отношение като някакъв ужасен непукизъм. Грешат много. Истинските философи сме човеци и дори, представете си, имаме и сърца.

Вчера разговарях с адвокатката си по това мое първо съдебно дяло (да употребя пак тази моя любима дума, която внася толкова особен ироничен аромат в писанията ми, надявам се, го усещате?). Обсъдихме много проблеми. Тя е страшно сериозен адвокат, била е прокурор, възприемам я като голям професионалист. Но след разговора си с нея за пореден път изпаднах в нещо като "екзистенциална дупка". Запитах се: а добре, какъв е смисълът от цялата тази работа? Защо наново трябва бъда подложен на такива унижения, именно да ми се налага да доказвам, че не съм... "луд", та това, моля ви се, е нечовешко! Да, това е нечовешко унижение за мен, аз така го възприемам, насладих се донасита, преситих се вече от унижения, писна ми от униженията, преживени от мен в последната година! Ето, сега имам нови унижения, свързани с уволнението ми като "пълен некадърник", е, не стана ли вече множко, а, какво ще кажете? Не е ли прекалено всичко това, а? Моля ви, кажете ми, нима е човешко да се постъпва така с един човек? Хора, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво, моля ви се, става с нашата човечност - щом допускаме да се случва такова нещо на един човек? Това, че този човек в случая съм аз, няма кой знае какво значение. Аз също съм човек. И искам да си остана такъв. Е, заради запазването на човечността си съм готов на всичко. Аз човечността си няма да погубя в тия абсурди, които сами, виждате, си организираме. Нещо трябва да направим за да спасим човечността си - хора, какво ще кажете, какви звучи този мой призив, идещ от дълбините на сърцето ми? Да, идещ направо от дълбините на моето доста болно и все по-болно напоследък сърце. На мен не ми остава кой знае колко живот с това сърце - нима ще си доживея живота, скитайки се из съдебните зали? Не, аз не ща един такъв живот, аз такава лудост не ща да преживея. Нищо че ме обявяват някои хора за "луд" и вероятно чистосърдечно и искрено ме мислят за такъв, повтарям, нищо че ме мислят за такъв, аз такава лудост не ща да преживявам отново. Понякога и от "лудите" трябва да вземем пример, за да намалим общата лудост в нашия живот, не мислите ли? А че животът в свидното ни отечество сме го превърнали в пълна лудница вече се съзнава, надявам се, от всички. И какво правим да намалим общата лудост в отечеството ни? Нищо не правим. Е, аз искам да дам пример, че лудостта все пак трябва да бъде намалявана. Ето какво ми се върти в главата.

Върти ми се идеята за нещо като "пълно предателство", като "пълна капитулация" - в името на поруганата човечност. Върти ми се в главата идеята да прекратя това съдебно дяло за клевета, да предложа на другата страна, на ответницата, нещо като досъдебно споразумение, с оглед да прекратим лудостта. Да, знам, че адвокатите ще кажат, че това е глупаво, че така тия неща не се правят, че ако другата страна, обвиняемите, предложат споразумение, бива, но аз, жертвата, да го предлагам и да се унизявам е недопустимо. Такава една "пълна нравствена капитулация" адвокатите ми едва ли ще ми позволят. Да, но за мен моралът има по-голямо значение от правото - и дори от правосъдието. Дали да не опитам да възвърна, да реабилитирам правата на морала с оглед правосъдието да бъде освободено от потребността да решава един по същество нравствен проблем? Дали съдът е мястото, където трябва да решаваме своите нравствени проблеми? Аз не смятам, че съдът е това място. Ето затова ми се ще да изпитам, да подложа на проверка и на изпитание нравствените качества на другата страна като ги поставя в една необичайна ситуация: да им предложа да преговаряме за постигането на решение на казуса на нравствена, не на юридическа, съдебна и правна основа? Като предложа преговори за сключване на досъдебно споразумение на другата страна, аз ще получа безкрайно ценна информация, щото тяхната реакция много ще покаже. Те може би ще поискат да се съдят с мен "до дупка", това на мен ще ми покаже нещо крайно значимо. Но пък може и за тях "човешкият момент" да има някакво все пак значение, а? Знам ли, но всичко е допустимо в този наш живот, никога не трябва да пренебрегваме живота. Той е много лукав и винаги може да ни изненада. Той е един невероятен присмехулник, кой знае какво пък ни е приготвил този път? Май съм длъжен да проверя, а, какво ще кажете?

Дали да не напиша едно писмо до ответницата Анастасова? Не крия, много ми е интересно какво става в душата й - именно сега, след като доведе нещата до това положение. До положението, в което стана възможна ето тази ексцесия (мина ми в главата думата "изгъзица", ала понеже съм възпитан човек, ето, написах думата "ексцесия"!): казаха ми, че когато тя съобщила пред "колектива" толкова "приятната новина", а именно "Колеги, имам щастието да ви съобщя, че лицето Ангел Грънчаров вече не е в нашия колектив, имах добрината да го уволня вчера!", половината от втрещения "колектив" в този памятен момент почнал, представяте ли си, да... ръкопляска (е, първо, предполагам, изръкопляскали най-нетърпеливите подлизурковци на директорката!), а пък другата половина от "колектива" в това време мълчали оглушително - както аз обичам да се изразявам. Ех, Кафка, тъжни ми писателю Франц Кафка, защо не умря по-рано - ами допусна толкова да се излагаш с романите си, които са нищо пред наште български чудатости на живия живот?!

Та ако напиша тия дни кратичко писмо на директорката Анастасова с предложение за преговори за помирение, за компромис, за разумен изход от превъзходния казус, не крия, ми и страшно интересна реакцията й. Мога да предполагам каква ще бъде тази реакция, но нека не избързвам засега, да се надяваме, възможна са и изненади. Май ще се наложи да напиша и специален документ до съда с предложение за преговори за досъдебно споразумение, а? Да поискам време, та двете страни да опитаме да се разберем преди дялото, щото сега, за една седмица, нима е възможно да се проведат ефикасни преговори? Да предложа на адвокатката си да звънне на ответницата с такова едно предложение, не е ли по-добре така да постъпя? Не знам кое е по-добре и по-правилно, ще видим. Но аз съм длъжен да апелирам пред човечността на подсъдимите, ответниците или как е правилно там да се казват, длъжен съм да им дам шанс, дето се казва, да спасят душите си. Или да си очистят душите. Щото такива неща да сториш на един друг човек, каквито на мен бяха сторени, е показател за нещо, за какво, позволете ми засега да не ви съобщавам. Аз съм психолог, ние, философите, сме си психолози, така да се каже, по презумпция, затова за мен тия неща са прелюбопитни. Философията изучава не друго, а човека - и всичко човешко, включително и нечовешкото, за нас е прелюбопитен "обект" за изследване. На това нещо се дължи съществена част от очарованието на философията.

Интересно е как ще реагират и адвокатите ми на тия мои уж толкова спонтанни мисли, които обаче съм си ги мислил отдавна, ала не съм ги споделял. Аз като философ имам друга оптика, от позицията на която гледам върху нещата. Другояче затова виждам нещата. Съотнасянето на тия две позиции - правната и философската - затова ми е също много интересно. Навремето Сократ, знаем, свършил злополучно, щото не пожелал да се ползва от услугите на адвокати, защищавал се сам на своя съдебен процес, провалил се изцяло и бил осъден на смърт. Дали и аз няма да последвам сега учителя си - като вземам инициативата от адвокатите си? Ето, не им предлагам тия неща тайно, както се прави, а съвсем публично, в блога си. Издавам се, дето се казва, пред "врага", да ама аз не разглеждам за "врагове" тия хора, с които се съдя (освен директорката се наложи да привлека под отговорност и още хора, длъжностни лица от училището, които са подписали одиозната "характеристика", с която бях опозорен), имам един по-широк поглед върху нещата. Не ми подхожда да бъда ограничен човек, затова виждам нещата по-иначе. Та ще предложа преговори, пък да видим те как ще реагират. Може пък да им харесва да продължим да се съдим "докато дишаме"? Аз се боя обаче, че това, простете, е извратено. Те може да получават удоволствия от това, че подлагат на унижения един човек, за мен това обаче е недопустимо - и е нечовешко. И садизмът, и мазохизмът са ми чужди като умонастроения, като извратености на душата. Нямам пиетет към тях. За себе си гарантирам, а другите не знам.

Днес ще водя разговори с адвокатите и с приятели, на чието мнение държа, по всичките тия проблеми. Държа и на вашето мнение и разбиране, уважаеми приятели на този блог, моля, ако желаете, изкажете позицията си и вие. Ще се вслушам във всяко изказано мнение. Ще ми помогнете извънредно ако имате добрината да ми съобщите какво мислите. Стига, разбира се, за вас лично този проблем да представлява интерес. За някои хора, убеден съм в това, тоя род въпроси, именно нравствените, са изцяло безинтересни. За мен не са, за мен те са най-важните въпроси, но ние, хората, сме различни, няма как да мислим еднакво. Затова именно и питам да кажете какво мислите вие, как вие виждате нещата. Разбирам, че омръзнах на много хора с безкрайните си анализи на тия "лични казуси", но като вземете предвид, че те касаят нелеката ситуация в сферата на българското образование, една безкрайно важна и фина сфера, нещата почват да изглеждат в друга светлина. Моите мъчители - смея да употребя тази дума, щото аз наистина преживях невероятни мъчения особено в последната една година - са възпитатели и учители на нашата младеж, ето това е сюблимното на цялата тази история. Те постъпиха така с мен, техния колега, а как ли пък постъпват с учениците си? Възможно ли е да се коренно различни в отношението си към своите ученици - след като допуснаха да постъпят с мен по един такъв безчовечен начин? Безброй въпроси възникват тук. Заради тия въпроси аз нищя всички тия истории вече трета година. Щото битката за демократизация, другояче казано, за очовечаване на образователната система, за хуманизиране на отношенията в нея, която е същност на случващото се по моето възприятие, не я водя от вчера, а съм ангажиран с нея през целия си съзнателен живот. Това са вече много години. Аз живота си отдадох на тази борба. Нека да се опитваме схващаме нещата в точната им светлина, не превратно, не и ограничено, ние сме човеци, а не "коне с капаци"...

Ами това е. Мисля, че казах основното от това, което ме вълнува тия дни - и по-специално тази ранна утрин. Тежко решение ми предстои да взема. Тежко и трудно, в някакъв смисъл съдбовно. Но за запазването на човечността в нашите отношения съм способен на всякакви жертви. Пък нека, ако искат, да ме смятат и за "луд", и за "некадърен", и за чешит, и за каквото си искат или пожелаят. Аз човешкото у себе си няма да пренебрегна, а ще заложа на него. Желая и вам същото това. Бъдете човеци - толкова е просто това! Опитайте! Хубав ден - и до скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo