За мен най-доброто и истинското признание е тъкмо това, че ме плюят, ругаят и гонят

Един мой приятел предложи да ме номинира за ЧОВЕК НА ГОДИНАТА`2014-та, една ежегодна класация на Българския хелзинкски комитет (БХК). Той имаше предвид моите борби за демократизиране на образователната система у нас, борби, в които станах и жертва, след като бях уволнен и изритан от системата след 30-годишна активна дейност за реформирането и за модернизирането ù, също така дейността ми като автор на книги, активен граждански ангажиран блогър или коментатор, като издател и главен редактор на списание ИДЕИ, на в-к ГРАЖДАНИНЪ и пр. Между другото и в предишни години съм бил номиниран за този конкурс (да го наречем така), макар тогава самите организатори снеха номинацията ми, не я допуснаха. Много е възможно това да стане е сега, ако изобщо се случи; затова е по-добре изобщо да не се предприема нищо в тази посока.

По тази причина казах на приятеля си, че го моля да не предприема никакви действия в посока на моето номиниране. Смятам, че по типичния нашенски обичай (при който същинските човешки и нравствени критерии не играят роля, а на преден план са изведени някакви нагласени критерии, смесица на фалшива медийна "известност", отвратителна грандомания, претенциозна самонадеяна фукльовщина, връзкарство, протежиране на баджанашка или приятелска основа и прочие) този конкурс не може да изпълнява ролята си по истинския начин, а е бутафорен; е, нека да си правят каквото искат, само че аз лично предпочитам да не бъда замесван в подобни кампании.

Аз лично предпочитам да имам сили да си продължа съвестно работата, на която съм се отдал, без изобщо да ме вълнуват такива неща като нечие външно признание, ръкопляскания, глупости като носене на нимби, лаврови венци и прочие (примерно, много са ми смешни някои окичени с титли и ордени наши "духовни първенци", които много внимателно ходят по тротоара с гордо вдигната глава - за да не им падне евентуално лавровият венец - или тенекиената им нимба!); защото добре знам, че ония хора, които са направили нещо истинско и голямо, изобщо не са били признавани от съвременниците си, не са били окичвани с титли и пр., а винаги са били ругани, гонени, плюти и пр.; истинското признание идва съвсем иначе, и то обикновено посмъртно... особено пък у нас!

Тъй че за мен сега най-доброто и истинското признание е тъкмо това, че ме плюят, ругаят и гонят; не ща никакви формални "награди", щото знам: почнат ли да ми ръкопляскат някога, това ще значи, че вече съм капитулирал, че съм изменил на мисията си, че вече съм свършен и пр.; тъй че така, като ме плюят и ругаят, си ми е много добре, превъзходно се чувствам даже!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo