Свободолюбие и човеколюбие са двете страни на една и съща безценна монета

Вчера беше открито и се състоя първото заседание (с разпит на свидетелите) на съдебното дяло за клевета, което моя милост заведе срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. Ще ми се тук да споделя своите впечатления от случилото се, знаете, аз съм човек с демократични убеждения, тоест, за мен е изключително важно как и доколко функционира правосъдната система, явяваща се по дефиниция нещо като гръбнак на демокрацията: без законност няма демокрация. Аз заведох това дяло с оглед да спомогна за възникване на демократични нрави у дадена категория хора, които по манталитета си, щом си позволяват такова едно държание и поведение, явно са носители на един ясно изразен антидемократичен стереотип. Ще е поясня какво имам предвид, но тук ми се ще само да подхвърля, че уважението на личността и съобразяването с нейното достойнство също така е принцип на демокрацията. У нас обаче, за жалост, личността е нещото, което най-малко се уважава, да не говорим за съобразяването с достойнството й, със суверенитета й. Вчерашното дяло беше чудесен, направо бляскав пример в това отношение.

Няколко думи за външната страна около това как протече дялото. Младите, които ще четат това есе, може да не са влизали в съд, най-вероятно е така, е, да имат известна зрителна представа. Знаете, аз пиша всички тия неща с образователна и изследователска цел, не просто така, аз, явно, съм като настоящия министър на образованието, който се самоопредели на едно място като "заклет даскал". Та значи съдията, една млада дама, водеше доста умело дялото, седеше, както се полага, на "президиума", на една висока катедра, заедно със секретарката на съда, те вече пишат на компютър, не на пишеща машина, което обусловя това, че вече не е така шумно (навремето машините тракаха ужасно, сега този момент се е променил). Двамата адвокати, също така дами, участваха в пренията, двете пък страни, аз, тъжителят, и обвинените, директорката, една нейна помощничка и секретарката на училището, стояхме отпред, зад съответните катедри, обърнати с лице към съда - и с вратове към публиката, състояща се, впрочем, само от двама граждани (залата беше почти празна). Моя милост през цялото време мълчах, не участвах в пренията, само дето на два пъти се обадих, с което наруших ритуала. Причината да се обадя беше, че адвокатката на другата страна упорито, дори и след забележка от страна на моята адвокатка и дори на самата съдийка, бъркаше произнасянето на фамилията ми, наричаше ме "Граничаров"; втория път пък се обадих щото тя също така упорито задаваше на своите свидетели съвсем прозрачни подсказващи въпроси, до такава степен, че това биеше на очи; е, аз реагирах, само с едно изречение, направих й забележка, за което бях смъмрен от съдийката, от уважаемата госпожа съдия; но въпреки това съдията я накара да преформулира въпроса си, тя обаче го преформулира пак така, че той отново си беше подсказващ (има въпроси, в които се съдържа отговора, а така не бива). Признавам си, съжалих, че нямам възможност да участвам в пренията, с оглед да допринеса за установяването на истината, много пъти, когато, примерно, някой свидетел откровено лъжеше, санким, представяше съвсем превратно реалността, аз трябваше да мълча, което не ми е нито в характера, нито в темперамента. Разбира се, моето обаждане, участието ми в дебатите, щеше да ги направи значително по-живи и горещи, ала това щеше да наруши благоприличието, реда и "добропорядъчността", не зная как да се изразя. Общо взето дебатите бяха възскучновати и вяли, такова е моето възприятие, аз си падам по значително по-горещите, бурни и живи дебати. Както и да е, дано това пък е повлияло и за по-съществени неща - освен за спазването на една чисто формална процедура.

В началото на заседанието се разбра, че другата страна категорично не желае досъдебно споразумение, е, щом е така, ний не възразихме. Сега подсъдимите в това дяло са се нагърбили с недотам престижната работа да убедят съдията, че написаното в оня паметен документ, именно, че индивидът Ангел Грънчаров, видите ли, бил изпадал в "чести нервно-психически разстройства", първо, не е клевета, не е разгласяване на клеветническо позорящо обстоятелство, второ, ще им се наложи да доказват, и то по своеобразен начин, една доста съмнителна и обречена от чисто медицинска гледна точка теза, а именно, че съм бил страдал от "нервно-психологически разстройства" (теза, вече отхвърлена от квалифицирани психиатри и дори от специализирана лекарска комисия, състояща се само от психиатри, именно от съответната ТЕЛК, това значи "трудово-експертна лекарска комисия", за тия, които не знаят, сред по-младите читатели има сигурно такива). Инак казано, на другата страна ще й се наложи да защищава обречена позиция, изпадайки именно в положението на оня същия така смел съветски солдатин Александър Матросов, дето се е хвърлил пред амбразурата на укреплението и я е закрил с тялото си - като по този начин не е позволил на картечницата да продължи обстрела. Една героична, ала самоубийствена поза и теза, ама ще видим де, процесът тепърва предстои.

А сега вкратце да опитам да разкажа впечатленията си около разпита на свидетелите. Аз смятах да опиша всичко това в ироничен маниер, щото наистина в техните изказвания имаше доста моменти, изпълнени със смехотворен смисъл, ала почти се отказах, по причина че нямам такъв литературен талант; но ще видим де накъде ще ме избие самият творчески акт, то това нещо не може да се програмира. Я впрочем да опитам да представя с думи една такава сочна откъм комичност ситуация, която, дето се казва, плаче да бъде описана; ще опитам де, за опит пари не вземат. Та една дама от свидетелките на подсъдимите, примерно, има добрината да каже, че по принцип не била чела моя блог, но когато все пак й се било налагало да го чете, била установила, че той, видите ли, бил на "изключително ниско ниво", авторът му, сиреч, моя милост, бил комай неграмотен, а пък текстовете ми били пълни с правописни грешки; в оня момент на мен ми се прииска да запитам благочинната дама дали е сигурна, че нейната представа за правилен правопис не е прекалено оригинална, но се сдържах. Изобщо свидетелите на другата страна, а те бяха ограничени до трима (сиреч, една част от доведената от тях и този път тумба свидетели се наложи да се примири с положението на прости зрители). Друга дама, също като тази изпитваща неудържими чувства на силна ненавист към моята скромна персона (при нея особено интензивни, щото тия чувства, явно, доста й помагат в професионално отношение: директорката, за благодарност, я държи на работа даже и в пенсионна възраст - тя умее щедро да възнаграждава тия, които са й предани!), та тази друга дама в качеството на свидетелка се постара да обрисува по предимно художествен, фантастичен значи маниер един изключително злодейски образ на моя милост, тя дотам се престара, че в един момент забелязах, че съдийката почна да потръпва от чувство, наподобяващо кошмар; та тази явно престараваща се от угодничество спрямо директорката свидетелка (ний с нея си се знаем де, тя си е такава, тя умее да имитира най-топли чувства на изцяло самоотвержена признателност спрямо всеки нов свой началник) се увлече дотам, че ме представи, казах, като абсолютен злодей, като тиранин, като темерут, като враг на народа и като какъвто се сетите още. В нейните представи явно такова едно брутално отношение към личността на колега, пък макар и бивш, е израз вероятно на най-изтънчена и при това най-идеологически правилна "добродетелност".

Та тя примерно в един момент почна да разказва покъртителни сценки, когато моя милост, видите ли, бил изпадал в същински бяс и ярост спрямо ученик, на който, както тя каза, просто се било налагало да се наведе да вземе падналия на пода химикал (!); бил съм тормозел учениците, милите, по най-злодейски начин, те били треперели пред мен, не смеели да кажат какво мислят, щото аз съм ги бил насилвал да рецитират текстове от моето учебно помагало (!), а пък който (ре)цитирал от правилния официален учебник без да се церемоня изобщо съм го бил наказвал със съвършено злодейско писане на двойка (!); не съм бил слушал даже, камо ли да търпя мнения, различни от моето (!), и прочие, и так далее, и ала бала. Слушайки тия така нескопосано съчинени басни на мен многократно ми се прииска да кажа на увляклата се в творчество госпожа поне ето тия думи за вразумяване и озаптяване, примерно думите: "Позволете да запитам: а Вас поне малко не Ви ли е срам в този момент, изобщо знаете ли що е това срам, мила госпожо!?", ала се въздържах, с оглед да не нарушавам строгата съдебна процедура; знаете колко ми е коствало това да търпя да се говорят явни неистини, моето правдолюбие въставаше, но няма как, стоически издържах, гледах госпожата леко усмихнат, което още повече я вдъхновяваше. Интересен, крайно вълнуващ момент в нейната така старателно заучена пледоария (тя просто рецитираше на моменти заповедта за моето уволнение, съчинена по неподражаемо литературен маниер от самата директорка, от подсъдимата де!) беше следният: тя в един момент се усети и заяви, че тя, видите ли, изобщо не била обичала клюкарстването с учениците по адрес на колеги, ала "децата", понеже били много добрички (!), сами идвали да й докладват, ала тя, понеже, видите ли, имало добро сърце, най-внимателно ги била изслушвала (и насочвала, предполагам, с майчински съвет какво да правят по-нататък за своето спасение). Тя също така по превъзходен, вдъхновяващ начин се оплете в показанията си относно възловия момент кой бил накарал нейните ученици да напишат не една или две, а цели три жалби до директорката против въпросния "злодей Грънчаров"; проблемът е този, че нейните ученици, по собствените й думи, не са способни на такъв интелектуален подвиг да съчинят "правилния текст" на цяла една жалба, първо, щото са все с добри сърца, второ, щото едва ли са чак толкова напреднали в писането на такива трудни общо взето в литературно отношение документи-пасквили, изискващи специална душевна нагласа и подготовка; а пък, от друга страна, не върви класната им да им е помогнала, да ги е подсетила, да ги е вдъхновила, също така не върви да се каже, че учениците са получили, да речем, безценна помощ в туй отношение от някоя, да речем, заместник-директорка, която, да допуснем, е разпространявала готови, шаблонни, типови жалби, които е раздавала на класовете; та този прелюбопитен момент около писанието на тия прословути жалби, тъй да се рече, си остана неразчоплен, по причина на това, че аз трябваше пак стоически да мълча. Както и да е, изпъстрена с безчет противоречия, пледоарията на госпожата на преклонна пенсионна възраст криво-ляво мина, какво е впечатлението на съдийката от нейните литературно-художествени напъни, ще се разбере скоро. А иначе тази дама, която иначе много си пада по моралните вопли, сами забелязвате, показа и демонстрира един завиден морал, няма що, е, аз, дето съм спец в тази област, ми се наложи да мълча, разчитайки, залагайки на здравото морално чувство у публиката. Да спра дотук, щото темата, виждате, е благодатна, ала не бива да прекалявам с текстописане. Другата дама също имаше моменти в излиянието си, които заслужават да бъдат превъплотени и обезсмъртени в текст, но по причина на това, че нямам таланта поне на нашия Алеко, ще си замълча смирено.

Интересно е да споделя тук, че третият свидетел на подсъдимата, млад човек, психолог по образование, работещ в училището като педагогически съветник, се държа в общи линии достойно, много често, за да не му се наложи да прегреши спрямо истината, предпочиташе да каже, че не си спомня това или онова, една или друга подробност, той също така не си позволи да лисне някоя и друга кофа помия върху лицето ми, с оглед да направи добро впечатление и да добие заслуга пред работодателката си, както и да е, този младеж, горкият, се чувстваше отвратително в изпълнението на зададената му роля, това си личеше от всяка негова дума, за което се ползвам тук от случая да му поднеса искрените си съболезнования. Той също така и по време на многобройните недостойни сценки, които се разиграваха навремето, когато още работех в училището, се държеше в общи линии достойно, предпочитайки предимно да си мълчи. Тук мога само да кажа, че добре разбирам крайно тежкото, деликатно и комплицирано положение, в което работодателката му го поставя и, да повторя, му съчувствам. За жалост, не е имал силата да откаже да свидетелства. Но ето и около неговото изказване едно бисерче, което той успя да сътвори, щото все пак трябваше някак да създаде впечатление, че изпълнява ролята си, макар и неохотно. Стана дума за това, че Ангел Грънчаров повишавал тон или глас на учениците; моята адвокатка го попита, по негови наблюдения, в това училище само на Ангел Грънчаров ли се е налагало да повиши тон или глас; младежът, няма как, заклещен добре с този въпрос, се наложи да признае, че и на други хора, именно учители, често им се налага да повишават тон; даже чистосърдечно се изпусна, че и той самият имало случаи, когато повишавал тон, другояче казано, налагало му се е да крещи. Адвокатката ми го погледна с изразителен питащ поглед, и младежът, за да излезе от конфуза, се наложи да съчини ето този превъзходен бисер:

- Да, ама когато Ангел Грънчаров крещи или вика, то това обозначава конфликт, той един вид вика "конфликтно", а ний, другите, като викаме, това има друг нюанс...

Нещо такова смутолеви младежът, значи, по неговите думи, има вид викане и крещене, което не съдържа въпросната "конфликтност", но както и да е, ще оставим настрана този принос в психологическата наука. Имаше и много други моменти, които заслужаваха подобно разчопляне, примерно около прилаганата от моя милост методика в обучението по философия, но за да не стане дълъг този текст, ще отмина този момент (понеже съм писал по него изчерпателно на други места, примерно в книгата си със заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, между другото, днес получавам от София втора пратка, съдържаща допечатка от тази книга, ако някой иска да си я поръча, да заповяда, първата се изчерпа като топъл хляб, дето се казва). Изобщо представите на свидетелите на директорката се свеждат до повторение на нейната собствена бедна и крайно изтъркана представа за "правилно преподаване", а именно, учителят да разкаже урока от "правилния учебник" и след това да застави учениците правилно да рецитират правилните мисли от правилния учебник; понеже аз съм решителен противник на тази изпитана метода, ето, на това "солидно" основание съм обявен не просто за "неправилно мислещ", не само за "злодей", но и, направо казано, за... "луд" (щото "разстроената психика", която ми приписва тъй усърдно мислещата директорка, означава точно това!).

Ами ще спра тук, макар че има още много за какво да се пише около вчерашното съдебно дяло. Между впрочем, да поясня за онази дама, която ме обвини вчера, че съм бил пишел в блога си "крайно неграмотно": думата "дяло", която пиша упорито така, я пиша така не поради незнание как се пише, не защото не познавам правописа, а по стилистични, тъй да се рече, причини, мила госпожо! Аз и други думички пиша така, примерно любима дума в това отношение ми е думата "сфащам", а, мила госпожо, сега сфанахте ли защо така правя? Щот явно сте се заблудила нещо, щот сте останала с погрешно впечатление, та затова пояснявам тука. Ний, философите, тъй мила госпожо, сме доста оригинални личности, нас трудно можеш да ни натикаш в някакъв калъп; но това, държа да Ви обясня, съвсем не означава, че сме, видите ли, "ненормални". По причина на това, че никъде не е доказано, че за да си "нормален" следва да си, примерно, безличен. Сфанахте ли ме сега? Ако има нещо неясно, питайте, зер, учител съм, ще Ви помогна. Щот гледам, че сте останала с крайно неверна представа за случилото се около всичките тия истории, за които вчера сте се наела да свидетелствате; е, виждате, има смисъл от тия съдебни дела - дори и само за това за да си доразвиете благодарение на тях представата за същината на нещата. И така ще съм полезен не само на Вашия син, щото аз и на неговия клас преподадох, въпреки всичко, безценни уроци, за асимилирането на които се иска време, но и на Вас самата. Е, но знайте поне това, че истината рано или късно си пробива път, а път лъжата, ведно с нейните посестрими, именно клеветата, злобата, завистта, измамата и прочие, винаги в един момент падат поразени. И бездиханни даже.

Следващото заседание на въпросното дяло ще се проведе на 16 декември. Тогава ще бъде разпитан и моят най-важен свидетел, именно господин Венелин Паунов, бившият директор на това същото училище, ПГЕЕ-Пловдив, който вчера не можа да бъде разпитан по причина на това, че беше в чужбина. Той е един много човечен човек, велик мениджър, владеещ като никой друг изкуството на управлението на човешки общности; а причината да го определям така високопарно е една: той има таланта да намери най-човечен подход към всеки, при това е човек, който споделя най-добрата философия на живота - свободолюбието. Ето затова ний с него се уважаваме толкова, щото имаме душевно, така да се каже, родство. Този човек преживя много тежко ония гаври, на които аз бях подложен след като биде заместен на директорския пост от подсъдимата Анастасова, показвайки по убедителен начин онова, което го прави велик мениджър: човеколюбивостта си. Свободолюбие и човеколюбие са двете страни на една и съща безценна монета. А почитането на робството поражда неминуемо човеконенавистничество - и личностно-ненавистничество (ако ми позволите да сконструирам такава една странна дума, същински кошмар за немислещите). Или, по-просто казано, ражда омраза към личността, към личностното като такова.

Та значи директорката Анастасова през цялото време присъстваше в залата, евентуално за да прецени сама дали правилно си изпълняват ролята свидетелите й (които, така да се рече, са й и служебно подчинени, този момент е доста щекотлив в нравствено и психологическо отношение, но както и да е, да не придиряме за такива "дреболии"). Тук искам да я помоля за едно нещо: че това, което казах по-горе особено по адрес на единия свидетел, младежът-психолог, няма да се отрази фатално на неговото служебно бъдеще; да се надяваме, че тая моя лична молба няма да има директен бумерангов ефект, щот и ний разбираме нещичко от психология де, не сме профани в тая посока. И понякога умеем да вникваме и в най-потайните гънки и ъгълчета на човешката душа...

Ами това е в общи линии, нека да бъда по-лаконичен тоя път. Хубав ден на всички! Бъдете свободолюбиви, това според мен е най-важното - стига да искаме да сме адекватни на живота, който живеем; щото животът ни без свобода не си заслужава усилието. И без достойнство не си заслужава да се живее, достойнството пък е брат-близнак на свободата. И на човечността, на човещината. Чао и до нови срещи!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo