Вярвам, че българският съд ще изпълни възвишената си мисия на блюстител на справедливостта, правото, доброто и дори на самата поругана човечност!

Утре, 4 ноември 2014 г., от 15.00 часа в Районен съд в Пловдив ще започне гражданско дело № 11190, в което моя милост съди директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова за отмяна на нейната заповед за уволнението ми като учител по философия и гражданско образование от това училище с интересен "мотив", именно "пълна некадърност", "абсолютна неспособност на бъде учител", "несправяне с работата" и пр. Моето уволнение по този параграф фактически ме лиши от преподавателски права, аз повече не мога да бъда учител, следователно за мен това съдебно дело е за защита, за възстановяване на едно мое фундаментално човешко право, правото на труд, от което бях лишен от един самонадеян администратор, овладян от усещането за пълна безнаказаност. А всъщност истината е, че бях уволнен по една-единствена причина: да ми бъде отмъстено заради това, че си позволих да водя една борба за демократизация на живота в училищната общност, за осъвременяване на начините на обучение на учениците, позволих си да критикувам открито погрешния по моя преценка стил на ръководство на тази администраторка; репресивния характер на уволнението ми е толкова близо до ума, че просто това не си заслужава да бъде изтъквано.

Та значи утре който желае, може да присъства на откриването на съдебното дяло, за да ви осигуря тази възможност ви дадох информацията по-горе (№ на делото и пр.), чрез която можете да разберете в коя именно зала ще се открие и проведе първото заседание по въпросното дяло. Аз в тия последни дни си подготвям нещо като "защитна реч" или като пледоария за пред съда, реших да я подготвя в писмен вид, стана така обаче, че вместо един вариант подготвих два, именно кратък и по-пълен. Сега ми хрумва да подготвя и трети, съвсем кратък, където ще липсва обстойна или пък по-лаконична аргументация на моята позиция, на моето разбиране за интересния съдебен казус, а ще се опитам да изразя нещо най-важно, имащо съвсем личен, човешки характер, другояче казано, да изразя по един най-убедителен начин моята чисто човешка реакция по повод на това, което ме сполетя, което ми се случи. Да напиша няколко най-силни изречения, които да произнеса в съда, според мен е удачен вариант, още повече, че адвокатът ми също ще произнесе своята убедителна пледоария, което пък означава, че не бива, предвид сложността на делото и дефицита на време, и аз отделно да се изказвам по същината на казуса.

Да, нищо не пречи моята позиция да бъде внесена в съда като писмено изложение, като документ, а аз да се задоволя да кажа пред съда само няколко по-емоционални думи. За мен лично да напиша такива няколко най-силни думи е голямо предизвикателство, от няколко дни ми се върти в главата такава идея, идеята за подобно нещо, ето, тази сутрин решавам да опитам да реализирам хрумването си. Пишейки този текст, всъщност си правя нещо като своеобразна "репетиция", щото едва ли там, пред съда, ще допусна да чета; най-вероятно, ако изобщо взема думата, ще бъде да импровизирам, което пък означава, че предвид ситуацията там, в съдебната зала, ще кажа нещо съвършено различно в сравнение с това, което сега бих искал да кажа. Но да репетира човек не пречи, нали, ето моя опит в тази посока:

Уважаема госпожо Съдия,

Искам да кажа, ако позволите, нещо съвсем кратко, което ще хвърли светлина и ще внесе яснота относно моята чисто човешка реакция по повод на това, което е предмет на започващото съдебно дело.

Цели 30 години съм работил като преподавател по философия. Не съжалявам, че отдадох толкова сили и време на усърдна работа на такова благородно поприще, каквото е обучението и възпитанието на младите; напротив, считам, че изпълнявах своя дълг, убеден съм, че останах верен на своето призвание. За мен главното в работата ми е било да помагам на младите в решаването на най-важната задача на живота им: да станат пълноценно живеещи и успешни личности. Да станат свободни и духовно богати личности. Стараех се да бъда полезен на младите. Ето такава бе вдъхновяваща ме идея в тези немалко години учителстване.

Учителският труд, особено пък на учителя, чийто "предмет" са чисто духовните, човешки измерения на живота ни - а това е същината на обучението по философия - съвсем не е лек, особено пък в настоящата тежка психологическа и нравствена ситуация в страната. Става дума за съвършено фини, интимни и деликатни духовни въздействия върху душите на младите, чиито ефект не бива да бъде допускано да бъде бумерангов, обратен на желания. Изпълнявах работата си така, че да работя в съответствие с духовните потребности на времето, в което живеем. Няма да скрия, че съм привърженик на най-нови и модерни образователни технологии, подходи и практики, които - и ето това е най-удивителното! - в същината и в сърцевината си точно съответстват на най-ценното от онази велика духовна традиция, на която е израз истинската, духовно просветлена и автентична философия. В скоби ще вметна, че сме стигнали до етап, в който това, което на нас ни се струва ново и съвременно в обучението, се е прилагало с успех преди хиляди години, примерно по времето на Сократ, Платон, Аристотел. За мен това означава, че е дошло времето, в което българското образование трябва решително да отстрани деформациите, които пречат на развитието ни - и да се върне до корените и изворите на същинското, отговарящото на действителните нужди на младите образование и обучение.

Това означава, че съм решителен привърженик на дълбоките, същностните промени в т.н. "образователна система" на България. А това пък означава, че съм не по-малко решителен противник на остарелите, ретроградни, анахронични подходи, които по един командно-административен, тоталитарен и външен дидактичен маниер превръщат младите в прости обекти на една груба инвазия, която по никой начин не им позволява да развият най-ценното в своите уникални личности. Не мога да гледам с безразличие безчинствата на една унифицираща система, която не признава човешката индивидуалност и самобитност, която без никакво неудобство тъпче по безобразен начин свободата, безусловното право на младите да бъдат себе си, да отстояват суверенните права на личността си. Крайно време е тази дезиндивидуализираща, обезличаваща система, която може да се сравни с нещо като "месомелачка на душите", да бъде прогонена от българското образование, щото нейните поражения са непростими: ако продължаваме да си затваряме очите пред случващото се в нашите училища, това означава, че ще продължаваме да пилеем най-ценния капитал, което нацията ни притежава - своя човешки потенциал. Нация, която си позволява един такъв лукс, няма защо да се чуди защо е най-бедна и най-унизена.

Е, след като се опитах да ви съобщя своето верую и по този начин се постарах да очертая общия контекст на съдебния казус, който Вие имате възможността да разнищите, вече става съвсем ясно защо човек с моите разбирания беше подложен на такъв груб административен терор и тормоз от страна на лица на отговорна длъжност, които дръзнаха да застанат в позицията на безкомпромисни охранители и безпрекословни защитници на отчайващото статукво. Вместо да влязат в ползотворен диалог с човек като мен, та да си обединим силите в търсенето на най-добрите решения, свързани с ефективното изпълняване на нашата така отговорна духовна мисия - та различията в идеите и разбиранията са нещо толкова естествено и при това благоприятстващо развитието! - тия лица предпочетоха, в духа на един отречен от времето манталитет, да ме обявят за "народен враг", за "опасен вредител", за какво ли не още (за "луд", за "некадърник" и какво ли не още!) и си позволиха да поведат една абсурдна компроматна война срещу мен, увенчана най-накрая със заповедта за моето уволнение от това училище. Всичките ми опити да поведа диалог, демократичен дебат по най-острите и горещи проблеми на училищния живот с оглед постигане на разбирателство се оказаха безуспешни. Бях без жал изритан от училището и то по начин, който ме изважда и от образователната система като цяло: бях уволнен по параграф, благодарение на който фактически вече съм лишен и от конституционното си право на труд, от възможността занапред да упражнявам професията си на учител.

Разбира се, дълбоко съм обиден от едно такова крайно безчовечно, неправомерно и несправедливо отношение и третиране на моята личност от страна на директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Призовах я на съд, та безпристрастното правосъдие да отсъди и да възстанови правото и правдата по този толкова интересен и изразителен казус, в превъзходна форма показващ нещо най-значимо за преломното време, в което живеем. Вярвам, че българският съд ще изпълни своята възвишена мисия на блюстител на справедливостта, правото, доброто и дори на самата поругана човечност!

Това успявам за момента да напиша като ескиз на една евентуална моя реч пред съда - при откриването на съдебното дяло утре. Разбира се, много е трудно човек да каже с няколко думи "самата същина", оказва се, сам разбирам това, за мен това до този момент е непостижимо. На мен лично горният текст ми звучи дидактично, не е това, към което се стремях. Нож нека да има нещичко ато мой пореден опит да изразя... "неизразимото", другояче казано - "най-доброто", идеалното, съвършеното. През днешния ден ще мисля отново и отново та да намеря възможно най-кратката форма - и да изразя онова, което ме вълнува в навечерието на делото - и особено силно ще ме вълнува, познавам себе си, при неговото откриване. Ще ми се с пет изречения да успея да изразя най-важното, истински значимото. Ще опитам да го намеря. Ще се постарая. С това днес ще си "уплътнявам" времето.

Хубав ден ви желая! И плодотворна седмица!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo