Решавам тия дни да изпратя едно мое писмо, писано навремето до Иван Костов (когато той беше премиер), до сегашните управляващи, възнамерявам да изпратя това писмо до г-дата Бойко Борисов и Радан Кънев. Този документ съм го публикувал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България) и преди малко се сетих за него, е, решавам сега да го пратя на днешните управляващи (Костов навремето не даде знак, че писмото е стигнало до него):
Предупреждение за пораженията на "огледалния антикомунизъм"
Под "огледален антикомунизъм" разбирам един синдром на съзнание и поведение, в който като в огледало може да се открият всички до един недъзи и дефекти на комунистическата психология. "Огледалният антикомунизъм" възпроизвежда буквално комунизма, но на едно личностно-психологическо ниво. Доста е коварна тази ситуация: да се определяш като антикомунист, а всъщност да имаш все същия комунистически маниер на мислене и поведение, ама някак си "наопаки", със знак "анти". Този тип антикомунисти са също един такъв печален продукт на комунизма, какъвто са и автентичните комунисти. В нашата най-нова, съвременна история този феномен на "огледалния антикомунизъм" се прояви доста отчетливо в средите не само на СДС като най-стабилна антикомунистическа политическа сила, но и на всички останали, и то до последната, партии и организации. С времето като че ли неговите прояви все повече отслабват, но той все още има достатъчно сила - и по тази причина може да се открие не само в сегашното СДС, ами и в другата дясна партия ДСБ. А пък в годините след 1989-та "огледалният антикомунизъм" си беше в своята стихия. Особено опасен стана той в годините 1997-2001-ва, когато СДС беше управляваща партия. Аз в предишния очерк писах за някои от неговите прояви, и затова някой може да каже: добре де, ами къде беше навремето, защо тогава не се изказа и не предупреди?! Щото сега е много лесно, постфактум, да се умува и философства, но моментът е пропуснат. Та в тази връзка тук искам да публикувам едно мое писмо до премиера Иван Костов, което съм написал и изпратил на 5 октомври 1997 година. То е тъкмо по повдигнатия проблем и ми се струва, че ще е любопитно да се разбере сега как е бил осмислян и поставян този проблем тогава, в ония решаващи години. Ето го и самото писмо:
Уважаеми господин Костов,
Позволявам си да обърна вниманието Ви върху един изключително важен проблем на сегашната ситуация в СДС и на управлението на страната. Всъщност изпращам Ви текста на мое изказване, което беше оценено като скандално както в клуб 37 на СДС в Пловдив, така и на други нива на организацията, на които съм се опитвал да се изкажа. След като не бях чут и разбран в средите на СДС, до които имам достъп, реших да подготвя статия за печата, в която да поставя проблема на вниманието на обществеността. Но тъй като съзнавам, че такава статия може да бъде използувана в започващата вече кампания срещу управлението на СДС, то реших да се обърна към Вас като последна надежда да бъда разбран - преди да използувам възможностите на печатното слово.
Ето част от това, което от много време се опитван да кажа, но досега не съм бил чут: България е изтощена, тя няма сили да издържи още една криза на властта,подобна на януарската, от януари 1997-ма. Ако СДС (и ОДС) пропилеят своя шанс във властта то последиците ще бъдат непредвидими – тогава и албанският вариант ще ни се стори мек в сравнение с ужаса на предстоящото. Затова нека да се опитаме да си представим онези процеси, които могат да подхлъзнат управляващите в пропастта на непрекъснато дебнещия провал.
Ще акцентирам върху една коварна тенденция вътре в СДС, за която почти не се говори, но която може да се окаже фатална. Изключително важно е създаването на механизъм за издигането на ръководни постове в съюза (и също във властта, в управлението на страната), който да благоприятства растежа на млади, образовани, необременени от миналото и от стереотипите на огледалния антикомунизъм личности, проникнати от духа на свободата, от толерантност, от доверие към личността, от човечност и от разбиране на властта като огромна отговорност, а не като начин за бързо “уреждане” в живота. От решаването на тази задача зависи успеха на управлението на СДС и спасението на България, справянето с огромните трудности, които ни чакат и които могат да се преодолеят само чрез впрягането на целия личностен потенциал на СДС и извън СДС, т.е. потенциала на България като цяло. Ако тази задача не бъде решена, то провалът на СДС като управляваща сила е гарантиран и неминуем, а оттук следват неописуеми беди за България, за изстрадалия наш народ. Дано всекидневните грижи по управлението и суетнята, свързана с него, не доведат до фатално забравяне на тази насъщна задача.
Към настоящия момент обаче ситуацията е направо плачевна. Най-лошото е, че в средите на властващите – и особено в средния ешалон на управлението продължава да битува представата, че властта не е тежка отговорност, а просто начин за уреждане на личното положение и средство за “изсмукване” на материални благини. Другояче казано, представата, че властта е келепир, е гибелна за всяка управляваща сила и за всички управляващи, тя неизбежно ги влече в пропастта на провала, тя е корен на корупцията във властта, който трябва да бъде отсечен. Страшно е, но трябва да признаем, че в средите на СДС тази представа и нагласа е широко разпространена и съответно малцина са ония, които разбират истинския смисъл и отговорностите на властта. Ако тези последните си останат малцинство и следователно келепирджиите продължат да доминират, днешните управляващи неминуемо ще се провалят.
Казаното по-горе означава, че кадровата политика на СДС страда от големи недостатъци. На отговорни постове биват издигани лица просто защото били познати, близки или дори роднини на някой от политическите ръководства на съюза от някакво ниво, а не защото притежават необходимите качества или даже ценз. В съюза гъмжи от пробивни кариеристи, които не подбират средствата за да се уредят на някое заветно място във властта. За да постигне целта си тази сива маса от обвързани налична основа с ръководствата кариеристи прави всичко възможно за да прогони кадърните и честни членове на съюза, да ги елиминира като съперници за властта. Отделните местни ръководства на СДС не са друго, а само групировки на лична основа с кариеристични попълзновения, т.е. “приятелски кръгове”, жадни за власт и постове, на които съвсем не им влизат в сметките такива неща като успех на управлението или пък извеждане на страната от страшната криза. Дефицитът на личности в СДС е огромен, за съжаление на ръководни постове в него (особено по региони и по населени места) са се наместили хора с посредствени личностни качества и без политическа култура, но за сметка на това безкрайно жадни за власт и келепир. Не може да постигне успех едно управление, което не се опира на личностния ресурс на неговата политическа сила и дори на цялата нация. Затова ако НИС на СДС не се опита да промени по някакъв начин ситуацията с кадрите по места и региони, то провалът на управлението е гарантиран и ще се дойде в най-близко време. Некадърникът на власт, поставен там от СДС, е “чумата” за СДС. С това една демократична партия трябва да се бори непрестанно – защото в противен случай пораженията от такива хора са безкрайно опасни и вредни, понеже всекидневно подкопават и съсипват управлението на страната.
Във връзка с казаното трябва да се добави, че в СДС за съжаление се възпроизвеждат онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта. Най-основният сред тях е синдромът на “активния борец” или пък този на “крайния антикомунист”. Според първия дефект на съзнанието членската маса на съюза или партията се дели на "обикновени" и "заслужили в борбите". Съответно на това решаващата дума имат онези, които без срам за себе си твърдят,че от години били мръзнали по митингите или пък барикадите на “битката за демокрация” и следователно трябвало да са на първо място при разпределянето на топличките места, на благинките на властта. Онези от членовете на СДС, които пък безскрупулно твърдят че били “най-крайни антикомунисти”, също си мислят, че спадат към някаква каста на избраните и затова разчитат, че и те няма да бъдат подминати когато се търси човек за някакъв пост.
Всъщност според съзнанието на такива трябва да се търси не подходящ човек за някакъв пост, а по-скоро се търси подходящ пост за ето този, именно за “нашия” човек. Стигнало се е дотам, че ако някой в СДС каже за себе си, че не иска да бъде просто “антикомунист”, а че му стига да е демократ и либерално настроен, то показните антикомунисти непременно ще го освиркат или поне няма да погледнат на него с добро око. А пък ако е и кадърен, непременно ще го обявят за “враг”, та да го елиминират от битката за постове. И т.н., и т.н. Едно от условията на неминуемия провал на управляващите – в случай че не се намерят сили за противодействие на гибелните тенденции – е това, че почти винаги се търси работа на еди-кой си, който бил “наше момче” или момиче, също бил“последователен”, “анти-“, “активен”, и непременно познат на г-н Еди-кой си и пр. Но много рядко се търси личност, човек и специалист, който наистина може да поеме тежестите на някоя държавна длъжност – и непременно ще се справи с работата си.
Подценяването на личностното начало, от което в крайна сметка зависи всичко в едно управление и наместването на негово място на “другарско-кариеристичния” принцип на издигането на кадрите е изпълнено с коварни опасности за съдбата на самото управление. За съжаление засега почти нищо не се прави за промяна на тази ситуация, което вещае ускоряване на провала, неговата неминуемост и съдбовност. Последиците за страната, захвърлена отново в бездната на хаоса, безвластието и отчаянието, са ясни за всеки човек, ала изобщо не влизат в сметките на толкова арогантните и настъпателни кариеристи.
Властта е човешко отношение. Една власт е осъдена на неотвратим крах ако отчуждава, а не приобщава колкото се може повече човешки и личностен потенциал около себе си. Съвпадението на идеята на СДС – да създава условия и да насърчава проявите на личностност, свобода, предприемчивост, склонност към поемане на инициативи, рискове, вдъхновени от воля за успех и желание за пълноценен, свободен човешки живот, за умиротворяване и просперитет на обществото и пр. – със смисъла на понятието за държавна власт, която трябва да прави същото, не да пречи, а да насърчава и предразполага хората да изявяват свободно себе си, е изключителен шанс на СДС да реализира своята идея и с това да внесе човечност и живот в българското общество. А това не е друго, а именно истината за спасението и просперитета на България.
Изключителните тежести на управлението на СДС и ОДС могат да бъдат изнесени само ако политическата сила е преизпълнена със съзнанието за своята отговорност. Носител на това съзнание, негов субект може да бъде само отговорната личност, отдаваща своята енергия за успеха на делото, и то по известни идеалистични подбуди. Смисълът на всичко казано по-горе е, че точно на тази личност трябва да се дава път – за да се акумулира човешката енергия, способна да поеме тежестите на управлението на всички нива, което пък ще гарантира успаха на самото управление.
Но това, уви, не става, и поради това могат да се очакват в най-скоро време неминуеми беди.
Г-н Костов, ето този текст беше посрещнат с непоносимост в онези органи на СДС, в които беше представян. Това е обяснимо и е своеобразен тест или доказателство за истинността и навременността на това, което той изисква да се направи. Дали обаче нещо в тази посока все пак ще бъде направено?!
5 октомври 1997 година
С уважение: (подпис, А.Грънчаров)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар