Из: СЪВЕТСКИТЕ МИТОВЕ (I), автор: Робърт Конкуест
За читателите на моя блог и на издавания (предимно на негова основа) в-к ГРАЖДАНИНЪ подбирам няколко от най-силните моменти в текста на Робърт Конкуест - като горещо препоръчвам от заинтересувалите се той да бъде прочетен в неговата цялост в първоизточника; длъжен съм да обява, че идеята за това представяне ми дойде от сходна публикация в блога на г-н Иво Инджев; дълбоко съм убеден, че е необходимо колкото се може повече хора да прочетат текста на Робърт Конкуест, за да им се помогне да освободят и собственото си съзнанието от толкова коварните и дори отровни митове относно откровено противочовешката същност на комунизма; ето и подбраните от мен цитати от толкова важния по моя преценка текст:
... Вече разгледахме атмосферата на неуместен романтизъм и неуместен рационализъм, които – заедно или поотделно – създадоха основата за този подход към съветския феномен.
По отношение на рационализма Джордж Оруел дава пример с ранното мнение на Бърнард Шоу за руската революция. Воден от своя „безчувствен рационализъм”, Шоу вижда в Ленин и неговите последователи единствено разумни хора с добре обмислена програма, което става причина да обвини Чърчил във фалшивото им демонизиране, тъй като те не били нищо по-различно от делови и рационални човешки същества. Оруел коментира това мнение с думите, че независимо дали човек ги приема като ангели или демони, единственото сигурно нещо е, че те не са били разумни същества.
По-романтичната, но не по-малко разрушителна мотивация за тези самозаблуди често е плод на добри намерения, което е пословично грешен подход. Носителите на тази самозаблуда приемат социализма като средство за постигане на по-добро и по-хуманно общество. Но те не обръщат внимание, че социализмът не е синоним на хуманност, а конкретен социален и политически механизъм за създаването на това общество.
... Днес вече е известно, че този чисто абстрактен мотив, това изтръгване от корените, се случва много рядко. Както отбелязва Албер Камю по отношение на френските съветофили, те не толкова харесваха руснаците, колкото „чистосърдечно презираха част от французите”. Като цяло хората не могат да се изтръгнат от корените си, макар и да си мислят, че са го направили.
Много от тези хора, които пренесоха своята вярност към Съветския съюз, могат да бъдат описани като предатели на своите страни и на демократичната култура. Но тяхната най-сериозна грешка беше още по-дълбока. Въпреки че се приемаха за носители на независима мисъл, способни на свободни избори, те пренебрегваха собствените си критерии. Те не приеха многобройните доказателства, които през 30-те години вече бяха достъпни, за реалността на комунистическите режими. От тази гледна точка те се превърнаха в предатели на човешкия разум.
... Другият фактор, който не може да бъде пренебрегнат, е модата. Макар да е с неясна концепция, тя съответства на цялостната атмосфера, осмяна по-късно като „радикален шик”. Адептите на тези идеи бяха възприемани като по-съвременни, в крак с модата, за разлика от простолюдието – част от тази мода беше радикалното отхвърляне на „буржоазията” и на всичките й прояви.
... Друга причина за тези самозаблуди беше обикновеното тесногръдие. Хората просто не можеха да повярват в ужасите на сталинизма. Много по-лесно беше тези разкази да бъдат приписани на реакционната мисъл – дори и когато стотици свидетели на тези ужаси започнаха да пристигат на Запад. Както по-късно отбеляза носителят на Нобелова награда, поетът Йосиф Бродски, мнозина на Запад не можеха да проумеят обхвата на съветския терор и репресии и предпочитаха да насочат моралното си възмущение към по-малко ужасните „мустакати полковници”. Тесногръдието повлия и западната академична общност, която продължи да създава изследвания, които в най-лошия случай приемаха Съветския съюз за разумна политическа система, не много по-различна от нашата. А тази експертиза оправдаваше мнението на просъветските среди у нас, които търсеха не реални събития и реални хора, а още по-малко реални реформи или мирен прогрес. Те искаха да сведат реалността до психодрама. За тях целият свят беше сцена, по-скоро амфитеатър, в който те самите изпълняват ролята на императора и неговата свита, а всички останали бяхме обикновени гладиатори или християни.
... Суетата беше особено видима в случаите като този на Бърнард Шоу (описан по-късно като „най-лекомисления епизод в историята”), когато в апогея на сталинския глад той се завърна от Съветския съюз и оповести, че населението е добре нахранено. Както и в този с приеманата за по-сериозна личност на Х. Дж. Уелс – друг член на фабианското движение, който беше враждебно настроен към комунизма и определяше Сталин като диктатор. Когато през 1934 г. Сталин му даде аудиенция, Уелс беше спечелен – предоверяването на собствената му преценка за хората го накара да каже за Сталин, че никога не беше виждал „по-прям, честен и достоен човек”, приписвайки тези качества на „неговото забележително влияние в тази страна, в която никой не се страхува от него и всички му вярват”. Уелс е забележителен пример за предоверяването на собствената интуиция, която го накара, подобно на мнозина други, да постави своята немалка публична тежест в услуга на Сталин. Това стана възможно благодарение на ласкателството към големите западни интелектуалци, на които им беше устройвано бляскаво посрещане, а към тях се отнасяха като към ВИП персони (което един ветеран комунист веднъж описа пред мен като „банкетна политика”). Така или иначе всяка измама изисква измамник и лековерник. Много от тези лековерници успяха да не забележат това, което виждаха, или по някакъв начин да превърнат неприятните гледки в нещо приемливо. Малкълм Мъгъридж разказва за квакерите, които аплодират парадите, за феминистките, въодушевени от гледката на жени, прегънати под тежестта на въглищата, за архитекти, изпаднали в екстаз от току-що построени, но вече рушащи се сгради. Много от посетителите на Съветския съюз са пристигали там с вече вградени в сетивата си потьомкински села. Думата мисловна нагласа е твърде силна, по-скоро става дума за мозъци като желе, готови да приемат формата, наложена от техния господар.
Както отбелязва Джордж Оруел: „Огромни събития като глада в Украйна от 1933 г., довели до смъртта на милиони хора, останаха напълно незабелязани от английските русофили”. И беше прав, че това беше огромно и непростимо интелектуално и морално престъпление.
... Заблудата и самозаблудата са съставните части на това опасно изкривяване на реалността и първото не можеше да се случи без второто. Тази заблуда понякога е била много груба – интересен е примерът с френския политик Едуард Ерио, два пъти министър-председател на своята страна, посетил Украйна през 1933 г. и след това отрекъл там да има какъвто и да било глад. Приготовленията за посещението на Ерио бяха описани от един посетител на Киев. В деня преди неговото пристигане хората били принудени да работят от 2 часа през нощта, за да почистят улиците и да украсят домовете си. Центровете за разпределение на храна били затворени. Опашките били забранени. Бездомните деца, просяците и гладуващите хора изчезнали. Местен жител добавя, че витрините на магазините били отрупани с храна, но полицията разпръсквала и дори арестувала гражданите, които се приближавали твърде много (а купуването на храна било забранено). Улиците били измити, в хотела на Ерио били донесени нови мебели, а служителите там получили нови униформи. Същото се случило и в Харков, където бил заведен да посети детски център. Разгледал музея на Шевченко и завод за трактори, участвал в срещи и банкети с украинските партийни лидери. А неговият (и на останалите) опит от провинцията бил ограничен до „образцови” колективи – като „Червена звезда” в околностите на Харков, където всички „селяни” били подбрани членове на комунистическата партия и на комсомола, добре нахранени и с хубави домове, където добитъкът бил добре нахранен, а навсякъде се виждали трактори.
... Сблъсъкът между съветската реалност и западните представи стана особено остър през 1933 г. Както видяхме, официалната съветска версия беше, че глад няма. От президента Калинин надолу всички твърдяха, че съобщенията за него са измислици на емигрантски, фашистки или буржоазни кръгове, които така се стремят да отвлекат вниманието на собствените си работници от тежкия им живот. Но съветската версия беше подкрепена от цяла поредица западни кореспонденти и наблюдатели на СССР. Най-влиятелен сред тях беше кореспондентът на „Ню Йорк Таймс” Уолтър Дюранти (който вероятно е бил изнудван от тайната полиция на хомосексуална основа).
В частни разговори с Юджин Лайънс и други Дюранти оценява жертвите от глада на 7 милиона души. Доказателство за противоречието между това, което той е знаел и това, което е съобщавал, се съдържа в телеграма от 30 септември 1933 г. от британския шарже д’афер в Москва: „Според г-н Дюранти населението в Северен Кавказ и по Долна Волга през последната година е намаляло с три милиона, а населението на Украйна с четири до пет милиона. Украйна е напълно обезкръвена. Според оценката на г-н Дюранти е напълно възможно през последната година до 10 милиона души да са загинали като пряко или косвено следствие от недостига на храна в Съветския съюз”.
Но американската публика научава не това, а заключението, че „всички съобщения за глад” са „преувеличение или вредна пропаганда”. А влиянието на неговите фалшиви кореспонденции е огромно и трайно.
Дюранти беше удостоен с наградата Пулицър за своите „безпристрастни и задълбочени кореспонденции за събитията в Русия”. Наградата му беше присъдена с мотива, че кореспонденциите му се отличавали със „задълбоченост, безпристрастност, категорични заключения и изключителна яснота,” което ги нареждало сред „най-добрите примери за кореспонденции от чужда страна”. Сп. „Нейшън” включи „Ню Йорк таймс” и Уолтър Дюранти в годишния си „списък на славата”, като ги описва като „най-вдъхновяващите, безпристрастни и четивни новини от една голяма световна държава, публикувани в някои от вестниците по света”.
На прием в хотел „Уолдорф Астория”, организиран по повод установяването на дипломатическите отношения между СССР и САЩ, бил прочетен списък с имена, всяко от които било аплодирано учтиво от присъстващите, докато споменаването на името на Уолтър Дюранти – както отбелязва Александър Уолкът в „Ню Йоркър” – „предизвика взрив от продължителни аплаузи… Човек оставаше с впечатлението, че в този миг Америка е признала не Русия, а Уолтър Дюранти”.
По същото време редица кореспонденти като Малкълм Мъгъридж предават реалните събития от първа ръка. Така западният свят се изправи пред два фактически напълно противоположни разказа за глада (както и за другите сталински жестокости). Защо интелектуалната класа в голямата си част предпочете да повярва на фалшивите? Това трудно намира разумно обяснение. Приемането на информация по въпрос, по който съществуват ярки противоречия, без това да предизвика изследване, е акт, който не може да бъде обяснен рационално.
... В дългосрочна перспектива академичните среди могат да имат дори още по-трайно влияние от хора като Уолтър Дюранти за разпространението на фалшиви истини, дори и само заради твърдението им, че притежават експертно познание и са безпристрастни търсачи на истината. Още повече, че те са приемани насериозно от политиците, медиите и обществото, а през целия съветски период всеки зле информиран човек на Запад, който се занимаваше с политика или беше редактор на издание, поддържаше поне по един т. нар. експерт, който подкрепяше неговите собствени предварително създадени мнения.
През 30-те години, точно когато съветската система се намираше в най-тежкия си период, за пръв път западните академици с най-високи позиции придадоха достоверност и прикриха истината за огромна група фалшификации.
Най-големите звезди, разбира се, бяха Сидни и Беатрис Уеб, доайените на западната социална наука, ръководителите на фабианското общество, основателите на Лондонското училище за икономика. Мотивацията на семейство Уеб е сравнително ясна и тя може да бъде разделена на две основни части, които под различна форма могат да бъдат проследени в цялото лишено от логика описание на Съветите на Запад. На първо място за тях, а и за останалите, „социализмът” беше обществото на бъдещето, в което правителството от името на народа ще изгради планова икономика с благотворни резултати. Те смятаха, че в СССР са видели социализма и, разбира се, това беше вярно. И това ги накара, както често се случва с академичните самозаблуди, да извинят някои от недемократичните реалности и да отрекат останалите. В резултат трудът им по жанр се доближаваше до литературата – това беше утопична фантазия, с която никога досега не беше описвана реална държава.
Втората мотивация на семейство Уеб продължи да съществува съвсем доскоро в някои академични кръгове – те приеха за истина фактите и цифрите, публикувани от самите комунисти. Мислеха, че избирателната система, профсъюзите и кооперативите съществуват реално, докато всъщност те съществуваха само на хартия.
Книгата на Уеб, възприета от сериозни западни учени като последна инстанция, е с обем от почти 1200 страници, написана е въз основа на продължителни проучвания, всички от които напълно излишни. Тя беше озаглавена „Съветският комунизъм. Новата цивилизация?”, но въпросителният знак триумфално отпадна във второто издание – то излезе през 1937 г., точно когато режимът беше в най-тежката си фаза на мрачен и всеобхватен терор.
Те обясняваха изселването на милиони семейства на „кулаци” с това, че „съветското правителство трудно би могло да действа по друг начин”, като добавиха възхищението си от това „колко силна трябва да е била вярата и решителността на тези хора, които в интерес на това, което смятат за обществено благо, са способни на такива решения”. Представят масовия глад като недостиг на храна на определени места – причина за който, така или иначе, бил „саботажът” от страна на селяните. За показните процеси в Москва те твърдяха, че самопризнанията на обвиняемите се дължали на „тяхното нормално и разумно поведение, както биха се държали и англичаните, ако тяхната сложна юридическа система не ги караше да следват рутината, която е полезна за обвиняемите, само когато съществува някакво съмнение във фактите”, че западните наблюдатели на процесите били убедени, че самопризнанията са доказателство за съществуването на реални заговори и че това е впечатлението, което оставя четенето на протоколите от процесите. В своята „безпристрастна и философска интерпретация” те стигат толкова далеч да твърдят, че и в Англия, и във Франция от векове имало заговори, че руските революционери по природа били заговорници и че Ленин предсказал още през 1922 г., че занапред ще има продължителен период на съмнения, несигурност, подозрения и предателства – „прогноза, чиято вярност московските процеси от 1937 г. доказали напълно”. Твърдят, че след революциите „по спорни въпроси е подходящо свободата да бъде ограничена”, като правят сравнението, че след Английската революция от 1688 г. католиците били лишени от избирателни права. Някой би могъл да възрази, че това все пак не е същото като масовото избиване.
За стотиците разстреляни заради убийството на Киров те твърдят, че тези хора „без съмнение били виновни за нелегално внасяне на бомби”, въпреки че единственото доказателство за това е официалното съобщение (наскоро всички тези хора бяха реабилитирани).
... Семейство Уеб не бяха марксисти, но те бяха ветерани на фабианската идея, която проникваше и променяше общественото мнение. Те бяха въодушевени от идеята за държавен контрол над икономиката и за социалистическо-интелектуален контрол над държавата – така че когато привържениците на Беатрис Уеб установиха контрол над Градския съвет в Лондон, лейбъристите в него бяха поставени под много по-строга дисциплина от колегите им в Камарата на общините. Тя, подобно и на друг социалист-фабиан Х. Дж. Уелс, по-рано също се беше изказвала положително за евгениката, макар и да не стигна толкова далеч, колкото Уелс, който изказа мнението, че неевропейските раси нямат бъдеще. Този позитивистки и авторитарен подход виждаше в СССР много неща, достойни за възхищение.
Какво може да се каже в заключение? Ясно е, че хора като семейство Уеб се възхищаваха на способността на Съветите да налагат идеите си. За тях, както и за много други, важи забележката на Оруел, че те винаги говорят как ще живеят хората под социализма – под тях, които ще бъдат отгоре. Те бяха по-слабо загрижени за хуманността на изповядвания от тях социализъм (въпреки че го видяха в СССР), отколкото за модерността, ефективността и другите характеристики на едно бъдещо общество. По отношение на „модерността” Русия наистина си беше (макар и това да не се дължеше на нейния нов господар) една изостанала държава. Но тя се опитваше – чрез плакатите, възхваляващи предимствата на трактора пред коня, чрез акронимите от ерата на телеграфа – да представи този прогрес за истински.
Дори съществувала специална операция, чиято цел била да представи живота в съветските затвори като нещо привлекателно – например затворът-образец в Болшево и крилото в затвора в Ленинград. Те предизвикваха ентусиазираните коментари на хора от Запада като Ленка фон Кьобер, написала книгата „Съветска Русия се бори с престъпността”. Семейство Уеб, Д. Н. Прит, Харолд Ласки и други известни британци приветстваха идеята за подобно прогресивно отношение към един стар социален проблем. Тези операции са били високо оценени по високите етажи на Кремъл. В публикувани наскоро документи от времето на късния сталинизъм се вижда как Политбюро, в пълен състав, изслушва доклад за „посещението на английската делегация от обществото на квакерите в индустриалната трудова колония под администрацията на Министерство на вътрешните работи в Московска област на 27 юли 1951 г.”. Един от тези прогресисти, Йежи Гликсман, изказал се позитивно за Болшево, по-късно се оказва в значително по-показателен за съветската практика лагер, който описва в своя книга след това.
В интелектуално отношение е отрезвяващо да разгледаме как някои от най-уважаваните имена в областта на философията, литературната критика, науката, изпадат във фундаментално опростенческа политическа схоластика, а твърде често и в мисловната идиотия на чистата съветофилия. Дори само това е достатъчно, за да бъде дискредитирано всяко твърдение, че концепциите, налагани в която и да било епоха от определени кръгове от интелигенцията, трябва да бъдат приемани сериозно, а не като симптоми, които изискват лечение.
... Всичко това доведе до пристрастяването на мнозина, в една или друга степен, към марксизма (не мисля, че „пристрастяване” е прекалено силна дума – би било добре някой да обмисли възможността да създаде терапевтична асоциация „Анонимни марксисти”). По тази причина мнозина започнаха твърдо да вярват на поредицата фалшификации за маркистките държави и особено за Съветския съюз.
Превод от английски: Момчил Методиев
Робърт Конкуест (роден на 15 юли 1917 г.) е един от най-известните съветолози в годините на Студената война, критик на комунистическите режими и техните привърженици на Запад. Завършва образованието си в Колежа Уинчестър, Университета в Гренобъл и Колежа Магдалин в Оксфорд, където защитава докторат по история на Съветския съюз и става член на Комунистическата партия на Великобритания. В началото на Втората световна война постъпва в армията и след като през 1943 г. изучава български език, през 1944 г. е изпратен в София като офицер за свръзка с българската армия. След това започва работа в британския Форин офис, откъдето отново е изпратен на работа в британското посолство в София. Свидетел на налагането на комунистическата власт, Конкуест напълно губи младежките си увлечения по комунизма и през следващите години се превръща в един от най-активните критици на Съветския съюз и сателитните му режими, както и на повлияните от комунизма западни интелектуалци. В края на 50-те години за кратко работи като първи секретар в британската делегация към ООН, а в началото на 60-те години става писател на свободна практика. През 1968 г. публикува книгата си Големият терор, посветена на сталинистките чистки през 30-те години (преведена и на български, ИК Прозорец). Тя е последвана през 1986 г. от изследването му за сталиновата колективизация и глада в Украйна, озаглавена Реколта от печал. Съветската колективизация и терора на глада (The Harvest of Sorrow: Soviet Collectivisation and the Terror-Famine). Съветник на Маргарет Тачър, той е автор на някои от нейните речи, включително на първата й реч, спечелила й прозвището „Желязната лейди”. През 1981 г. се премества в САЩ, работи като изследовател в Института Хувър към Университета Станфорд, какъвто е и до днес. Публикуваното тук есе е част от една от последните му книги – Размишления за едно разорено столетие (Reflections on a Ravaged Century, 1999), в която наред с критиките към западните леви интелектуалци, той не скрива скептицизма си към западната образователната система и към бъдещето на Европейския съюз. През целия период Конкуест запазва интереса си към България, като в същата книга разказва за познанството си с Георги Марков, а в началото на 90-те години отново посещава България. Наред с историческите си изследвания Конкуест е автор на редица поетически книги.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар