Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

понеделник, 1 декември 2014 г.

Предлагам дебат за истината, която ни е жизнено потребна - и без която животът ни губи смисъла си



На 4 декември т.г., само след два дни, ще се състои второто заседание на съдебното дяло, което заведох в Районен съд-Пловдив с искане да бъде отменена абсурдистката, политически мотивирана заповед за моето уволнение от длъжността преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив. На 16-ти същия месец, по-малко от две седмици след това, пък ще се състои пак второто заседанието по друго едно дяло, именно за клевета, което заведох също срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, понеже тя има добрината да ми напише една самоделна "психиатрична експертиза" или "диагноза", според която ми тури дамгата "податлив на чести нервно-психични разстройства", разбира се, лекарските комисии, на които бях изпратен заради нейната "диагноза", решително отхвърлиха "компетентните й заключения", ала на мен ми се наложи да преживея в тази връзка такива унижения, каквито никога преди това в живота си не съм преживявал. По това второто дяло вече бяха разпитани и свидетелите на двете страни, с изключение на моя главен свидетел, именно инж. Венелин Паунов, бивш директор на ПГЕЕ-Пловдив, който беше възпрепятстван да свидетелства понеже беше в чужбина (той ще свидетелства на следващото заседание, на 16-ти декември).

По време на даването на свидетелските показания само адвокатите имаха право да задават въпроси, аз, като тъжител, нямах думата, сиреч, отново ми се наложи да преживея ред жестоки унижения, щото свидетелите на другата страната, на страната на подсъдимата, си позволиха да представят пред уважаемия съд една доста фантастична, неверна, абсурдистка, превратна, илюзорна, съчинена, художествено оформена дори картина на моята скромна личност и на моето отношение към нещата; абе бях описан общо взето като някакъв нравствен урод, който с никой не може да се разбере, който се държи изцяло лудешки и пр.; да, добре зная, че пред съда е забранено да се лъже, но е факт, че някои хора, поради изпитваната ненавист към мен, явно имат съвсем изопачени възприятия, аз иначе не мога да си обясня тяхното говорене. Пък трябва да вземем предвид и това, че свидетелите на подсъдимата не са по никой начин независими, те се намират под нейната властническа юрисдикция, тя е техен началник, при това доста своенравен, от чието благоволение зависи всичко, как тогава да си позволиш да кажеш нещо, което няма да се хареса на началството?!

Както и да е де, всеки си има право на свои възприятия, е, разбира се, често тия възприятия са изцяло субективни, особено когато се стараеш да не кажеш нещо, което няма да се хареса на властната ти началничка. Аз лично, бидейки философ, имам за свой идол истината, реалното състояние на нещата, не ми е по вкуса да мълча когато някой си позволява да съгрешава спрямо нея. Привърженик съм на свободните, пък и също така разгорещените дебати, щото добре зная, че те са начина за постигане на вярна представа, за засичане на истинното положение, за преодоляване и освобождаване от заблудите. За жалост, съдебната практика си има свои процедури и на мен в разпита на свидетелите не ми беше позволено да кажа нещичко; аз съм се бил изказал вече в тъжбата, моята гледна точка била там. Така е, но и не е така, би било значително по-добре да се проведе по-свободна дискусия около твърденията на този или онзи, с оглед съдът да не бъде подведен, и истината - изопачена, изкривена, прикрита.

Да, аз там издържах и не реагирах никак на "свободните словоизлияния" на свидетелите на другата страна, а пък, от друга страна добре зная, че когато някой твърди нещо и ти не реагираш, то това може да се изтълкува като знак, че споделяш мнението или преценката му. Та затова и смятам, че непременно трябва да се реагира, та аудиторията овреме да бъде възпряна от подвеждане. Ето затова ми се ще все пак да реагирам някак. Единственият начин е да изложа своята позиция в писмен вид до съда, по възможност съвсем кратичко (щото другата страна има добрината да затрупа съдията с две огромни папки със старателно произвеждани в продължение на цели три години компромати, които е просто невъзможно да бъдат изчетени; да, това, чини ми се, не е по силите на никое нормално човешко същество; аз примерно не мога още да ги изчета, щото и на моменти от толкова мерзости ми се гнуси и ми се повръща!). Понеже вече писах в блога си за това как аз съм възприел твърденията на свидетелите, как те на мен са ми прозвучали, то сега решавам да извадя най-важните, възловите моменти от ония записки и да ги оформя в един що-годе издържан от правна гледна точка документ, който да го депозирам в канцеларията на съда. Ето какво се получи в крайна сметка:

Уважаема госпожо Съдия,

Във връзка с разпита на свидетелите на подсъдимите ми се ще да реагирам, с оглед да допринеса за възникването на една адекватна, вярна, реалистична картина, съответстваща на тъй трудната понякога за постигане жизнена правда, която обаче единствена има значение. Вие сама, убеден съм, прекрасно разбирате, че ние, отделните хора, сме устроени така, че постоянно съгрешаваме по отношение на упоменатата правда - понеже сме устроени така, че съдим субективно, пристрастно, дори предубедено, влияейки си от някакви емоции; затуй търсенето на истината понякога е един доста трудоемък и дори мъчителен процес - та да проблесне накрая нейната така възхитителна обективност, бих си позволил да кажа свръхчовешка, Божествена дори сияйна прелест. Ето някои възлови моменти, които искам да изтъкна тук, с оглед, както казах, да спомогна да постигане на обективната истина по това така важно за мен съдебно дело.

Както е известно, подсъдимите в това съдебно дело се нагърбиха с недотам престижната работа да убедят почитаемия съд, че написаното в оня паметен документ, именно, че индивидът Ангел Грънчаров, видите ли, бил изпадал в "чести нервно-психически разстройства", първо, не е клевета, не е разгласяване на клеветническо позорящо обстоятелство, второ, на тях ще им се наложи да доказват, и то по своеобразен начин, една доста съмнителна и обречена от чисто медицинска гледна точка теза, а именно, че съм бил страдал от "нервно-психологически разстройства" (теза, вече отхвърлена от квалифицирани психиатри и дори от специализирана лекарска комисия, състояща се само от психиатри, именно от съответната ТЕЛК). На трето място да страната на подсъдимите ще им се наложи изобретят начин да обосноват тезата, че преживените от мен унижения да доказвам къде ли не своята "нормалност", да понасям обидното отношение на хора от т.н. "колектив", щото въпросната "психиатрична диагноза", която директорката на ПГЕЕ-Пловдив има добрината да ми постави, ме въвлече в една ужасна обстановка, довела дотам, че в един момент аз вече дори не можех ефективно да си изпълнявам служебните задължения, да не говорим пък за крайно тежката психологическа ситуация, която ми се наложи да понасям толкова време.

По отношение на твърденията, изкристализирали при разпита на свидетелите на подсъдимите, държа да кажа следното:

- Свидетелите положиха доста усърдие в обрисуването на такъв един крайно странен и неприятен образ на моята личност, който, разбира се, да подкрепи крайно съмнителните тези на подсъдимите; мисля, че трябва да си даваме сметка за толкова пристрастната и субективна позиция, от която те извеждат твърденията си, по причина на нескриваната ненавист, която въпросните лица изпитват към моята персона; ето няколко примера в тази посока;

- на моменти явно доста се престараха в тази посока и по този начин изпаднаха във възхитителни противоречия; примерно едната свидетелка смело заяви, че въпреки че по принцип не четяла блога ми, въпреки това й било правело впечатление, че авторът му, именно моя милост, бил, така да се рече, "решително скаран с правописа"; разбира се, "очевидно" е, че лош човек като мен няма как да е добър в каквото и да е отношение, в това число и да е добър в областта на правописа; колко струва такова едно твърдение на въпросната свидетелка можем да преценим ако вземе предвид това, че моя милост се занимава с писане откакто се помни, аз съм писател, който е написал и издал много книги; щеше да е истински куриоз човек като мен да не владее правописа; е, разбира се, хора като мен си позволяват какви ли не стилистични волности, примерно, аз често пиша думата "сфащам", но го правя не от незнание как се пише тази дума, а по ясни стилистични подбуди, което свидетелката явно не е успяла да схване; прочее, това в дело едва ли е предмет на изследване дали моя милост владее правописа или не го владее, тъй че изтъкването на такива "аргументи" просто удостоверяват от каква крайно пристрастна позиция произтичат и останалите твърдения на въпросната свидетелка;

- Другата свидетелка, също изпитваща на моменти съвсем неудържими чувства на силна ненавист към моята скромна персона (при нея особено интензивни, щото тия чувства, явно, доста й помагат в професионално отношение: директорката, за благодарност, я държи на работа даже и в пенсионна възраст - тя умее щедро да възнаграждава тия, които са й предани!), та тази друга свидетелка се постара да обрисува по предимно художествен, фантастичен маниер един изключително злодейски образ на моя милост, тя дотам се престара, увлече се дотам, че ме представи като тиранин, като темерут, като мизантроп, тормозещ за нищо клетите ученици, ерго, като същински "враг на народа"; явно в нейните представи такова едно грозно отношение към личността на колега е израз вероятно на най-изтънчена и при това най-идеологически правилна "добродетелност";

- Тази същата свидетелка примерно в един момент почна да разказва покъртителни сценки, когато моя милост, видите ли, бил изпадал в същински бяс и ярост спрямо ученик, на когото, както тя каза, просто се било налагало да се наведе да вземе падналия на пода химикал (!); бил съм тормозел учениците, милите, по най-злодейски начин, те били треперели пред мен, не смеели да кажат какво мислят, щото аз съм ги бил насилвал да рецитират текстове от моето "незаконно" учебно помагало (!), а пък който (ре)цитирал от правилния официален учебник без да се церемоня изобщо съм го бил наказвал със съвършено злодейско писане на двойка (!); не съм бил слушал даже, камо ли да търпя мнения, различни от моето (!), и прочие, и так далее, и ала бала;

- Слушайки тия така нескопосано съчинени басни на мен многократно ми се прииска да кажа на увляклата се в литературно творчество госпожа поне ето тия думи за вразумяване и озаптяване, примерно думите: "Позволете да запитам: а Вас поне малко не Ви ли е срам в този момент, изобщо знаете ли що е това срам, мила госпожо!?", ала се въздържах, с оглед да не нарушавам строгата съдебна процедура; знаете колко ми е коствало това да търпя да се говорят явни неистини: моето правдолюбие въставаше, но няма как, стоически издържах, гледах госпожата леко усмихнат, което още повече я вдъхновяваше;

- Интересен, крайно вълнуващ момент в нейната така старателно заучена пледоария (тя просто рецитираше на моменти заповедта за моето уволнение, съчинена по неподражаемо литературен маниер от самата директорка, от подсъдимата!) беше следният: тя в един момент се усети и заяви, че тя, видите ли, изобщо не била обичала клюкарстването с учениците по адрес на колеги, ала "децата", понеже били много добрички (!), сами идвали да й докладват, ала тя, понеже, видите ли, имало добро сърце, най-внимателно ги била изслушвала (и насочвала, предполагам, с майчински съвет какво да правят по-нататък за своето спасение);

- Тя също така по превъзходен, вдъхновяващ начин се оплете в показанията си относно възловия момент кой бил накарал нейните ученици да напишат не една или две, а цели три (!) жалби до директорката против въпросния "злодей Грънчаров"; проблемът е този, че нейните ученици, по собствените й думи, не са способни на такъв интелектуален подвиг да съчинят "правилния текст" на цяла една жалба, първо, щото са все с добри сърца, второ, щото едва ли са чак толкова напреднали в писането на такива трудни общо взето в литературно отношение документи-пасквили, изискващи специална душевна нагласа и подготовка; а пък, от друга страна, не върви класната им да им е помогнала, да ги е подсетила, да ги е вдъхновила, също така не върви да се каже, че учениците са получили, да речем, безценна помощ в туй отношение от някоя, да речем, заместник-директорка, която, да допуснем, е разпространявала готови, шаблонни, типови жалби, които е раздавала на класовете; та този прелюбопитен момент около писанието на тия прословути жалби, тъй да се рече, си остана неразчоплен, по причина на това, че аз трябваше пак стоически да мълча.

- Както и да е, изпъстрена с безчет противоречия, пледоарията на госпожа-свидетелката на преклонна пенсионна възраст криво-ляво мина; а иначе тази дама, която иначе много си пада по моралните вопли, сами забелязвате, показа и демонстрира един завиден морал; няма що, е, аз, дето съм спец в тази област, ми се наложи да мълча, разчитайки, залагайки на здравото морално чувство у публиката.

- Интересно е да споделя тук, че третият свидетел на подсъдимата, млад човек, психолог по образование, работещ в училището като педагогически съветник, се държа в общи линии достойно, много често, за да не му се наложи да прегреши спрямо истината, предпочиташе да каже, че не си спомня това или онова, една или друга подробност; той също така не си позволи да лисне някоя и друга кофа помия върху лицето ми, с оглед да направи добро впечатление и да добие заслуга пред работодателката си; както и да е, този младеж, горкият, се чувстваше отвратително в изпълнението на зададената му роля, това си личеше от всяка негова дума, за което се ползвам тук от случая да му поднеса искрените си съболезнования;

- Той също така и по време на многобройните недостойни сценки, които се разиграваха навремето, когато още работех в училището, се държеше в общи линии достойно, предпочитайки предимно да си мълчи. Тук мога само да кажа, че добре разбирам крайно тежкото, деликатно и комплицирано положение, в което работодателката му го поставя и, да повторя, му съчувствам.

- За жалост, не е имал силата да откаже да свидетелства. Но ето и около неговото изказване едно бисерче, което той успя да сътвори, щото все пак трябваше някак да създаде впечатление, че изпълнява ролята си, макар и неохотно;

- Стана дума за това, че Ангел Грънчаров повишавал тон или глас на учениците; моята адвокатка го попита, по негови наблюдения, в това училище само на Ангел Грънчаров ли се е налагало да повиши тон или глас; младежът, няма как, заклещен добре с този въпрос, се наложи да признае, че и на други хора, именно учители, често им се налага да повишават тон; даже чистосърдечно се изпусна, че и той самият имало случаи, когато повишавал тон, другояче казано, налагало му се е да крещи. Адвокатката ми го погледна с изразителен питащ поглед, и младежът, за да излезе от конфуза, се наложи да съчини ето този превъзходен бисер:

- Да, ама когато Ангел Грънчаров крещи или вика, то това обозначава конфликт, той един вид вика "конфликтно", а ний, другите, като викаме, това има друг нюанс...

- Нещо такова смутолеви младият свидетел, значи, по неговите думи, има вид викане и крещене, което не съдържа въпросната "конфликтност", но както и да е, ще оставим настрана този принос в психологическата наука;

- Имаше и много други моменти, които заслужаваха подобно разчопляне, примерно около прилаганата от моя милост методика в обучението по философия, но за да не стане дълъг този текст, ще отмина този момент;

- Изобщо представите на свидетелите на директорката се свеждат до повторение на нейната собствена бедна и крайно изтъркана представа за "правилно преподаване", а именно, учителят да разкаже урока от "правилния учебник" и след това да застави учениците правилно да рецитират правилните мисли от правилния учебник; понеже аз съм решителен противник на тази изпитана, но остаряла метода, ето, на това "солидно" основание съм обявен не просто за "неправилно мислещ", не само за "злодей", но и, направо казано, за... "луд" (щото "разстроената психика", която ми приписва тъй усърдно мислещата директорка, означава точно това!);

Искам да изтъкна тук и един съвсем принципен момент, имащ богат ценностен смисъл. То има значение за постигане на точния, на верния смисъл на тази иначе така странна и чудата история, което е предмет на настоящото съдебно дело.

За жалост, у нас има много хора, за които нещото, наречено "човешко достойнство" или пък личностна суверенност нищо не означава. Явно за такива и самата личност нищо не значи. И ето, такива хора съвсем не се усещат когато си позволяват да нападат, да клеветят, да обиждат някоя друга личност, която, видите ли, ги била дразнела с нещо. А ги била дразнела понеже, видите ли, нейното съзнание или поведение не било отговаряло на техните собствени и доста бедни представи за "правилно", "за прилично", за "добро" и прочие. Винаги трябва да имаме в ума си този фундаментален обяснителен момент - когато слушаме твърдения по нечий адрес, които се нуждаят от вярно разбиране и тълкуване.

Както и да е, хора всякакви, човешките представи за нещата са разнолики, точно това е и добра предпоставка да разговаряме, да мислим, да търсим с общи усилия истината по тия нелеки нравствени въпроси, на които обикновено съвсем не обръщаме внимание, а предимно предпочитаме да мълчим, да понасяме издевателствата на мерзавците и пр. Понеже имам дълбокото убеждение, че нравствените въпроси, касаещи духовната ситуация, в която живеем, са истински важното, са най-важното, за което най-вече трябва да мислим и да разговаряме, и то не само абстрактно-теоретично, а жизнено-достоверно, на основата на конкретни примери, точно по тази причина аз смятам, че подобни разговори имат голям смисъл. Включително и оздравяващ, "терапевтичен": благодарение на такива разговори хората, които са си изгубили възприемчивостта (чувствителността) към подобни теми или проблеми, биха могли да я оживят, с оглед да се породи отново в душата им онова живо нравствено чувство, без което животът ни се превръща в абсурд, в пошла и вулгарна трагедия.

Ще си позволя да се изразя още по-категорично и ясно: пълно е наоколо с хора с неадекватни представи за нещата, пълно е с хора с деморализирано съзнание, хора с изцяло неверни, изопачени, извратени представи за истински важното в живота ни. Пълно е с объркани хора. Пълно е с лицемери, с надути претенциозни кухари, смятащи се за непогрешими, пълно е с хора, неспособни да разберат гледната точка на другия, неполагащи усилия в тази посока, пълно е със заблудени хора, чиито ценности са наопаки на длъжното, на подобаващото, на нормалното, на естественото. Примерно пълно е с хора, които, като обиждат, унижават, клеветят и пр. другата личност, ближния човек, нямат усета, здравия усет за това какво правят. Те дори, видите ли, вероятно си мислят, че постъпват съвсем коректно и дори, видите ли, "нравствено", а докато в действителност постъпват нехуманно, грозно, отвратително, ала, ето, за жалост, такива хора нямат усета, благодарение на който могат да усетят и да се отвратят от себе си, от своя морал, от своите постъпки. Ще дам пример, за да поясня мисълта си.

Ще дам пример с това, което за мен в момента е съдбовно важно, с това, което в момента актуално преживявам, което, така да се рече, ми е съвършено близко. Аз писах много по тия неща, които ми се случиха, като обикновено стоя в позицията на изследователя, а не просто като някаква бездушна "жертва"; разбира се, тия две позиции при мен се смесват, намират се в гъвкаво, динамично отношение. Аз съм и едното, и другото, просто моят манталитет е такъв, изследователски, а това, че става дума за моята личност, за моите лични преживелици, това в случая няма особено значение - защото същото може да се случи и на съвършено друг човек. Аз съм свободен човек, ето, реагирам по своя начин, много съм мислил как да реагирам, избрал съм това; никой не може да избяга от себе си, от своята душа, самосъзнание и пр. Всеки разполага със своята си, казах, чувствителност.

Това са аксиоми, при това съвършено прости и очевидни. Но точно на тази база между нас, различните личности, се появяват неизбежни различия, непреодолими разминавания, които все пак, впрочем, можем да сближаваме, да опитваме да синхронизираме възприятията и оценките си, с оглед да се разберем, да възсъздадем една по-реалистична и, както казват, "обективна" картина на случващото се, съответстваща на действителността, на действителното състояние на нещата. Точно затова и има смисъл да мислим и да разговаряме, да влезем в диалог. Моите опоненти, за жалост, проявиха отчайваща недиалогичност, те не пожелаха да влязат в един свободен дебат по предлаганите от мен теми, ето, на тази база се породиха ония коренни разминавания, благодарение на които стигнахме дотам, че да разнищваме случилото се пред българския съд.

Да, разбира се, в съда също би следвало да може да се води диалог с оглед постигане на истината, макар че по такива предимно личностни и нравствени въпроси, касаещи при това и по същество проблеми на образованието и възпитанието на младите, мястото за дискусии все пак не е съдът - понеже има друго място за тази работа; и това е самата образователна, училищна институция. Но това не се случи, което също е много показателно за манталитета на другата страна, на страната на моите опоненти. Те за жалост имат предразсъдъка, че са непогрешими, понеже, видите ли, имат една властническа, началническа позиция; явно съзнанието им е жив този стереотип, свеждащ се до казарменото правило "Началството никога не греши!". Уви, и началството може да греши, не е застраховано от грешки, също така началството не е "свещена крава", неподлежаща на критика, извадена извън критиката.

И всеки има право да критикува когато вижда, че началството допуска грешки. Особено когато става дума за обществено, държавно учреждение. Но и за частна фирма да ставаше дума, пак критиката има оздравяващ ефект: само глупавият мениджър, пък бил той и частник, ще забранява критиката, ще изпитва неудоволствие от нея: този, който те критикува, ти прави добрина, този, който ти се подмазва и ти вика "Леле, шефе, колко си велик и мъдър?!", е твой подъл враг, който те тика към провала. Това са елементарни неща, дотам, че ми е неудобно, сами виждате, да ги повтарям. Но се налага.

И още едно нещо важно има: аз съм учител по философия, аз съм философ. Моята работа е точно тази: да помагам за разнищването на човешки, психологически, нравствени проблеми точно от този род. Най-неприятните и най-"щекотливите" проблеми. Но ето, смея да твърдя, че това са същевременно и най-важните проблеми. Това са именно субстанциални човешки проблеми, проблеми на личностното израстване, на духовното, на нравственото оздравяване на индивидите и на общността като цяло. Философите са играели в тази посока незаменима роля във всички епохи. Е, в моето конкретно време, което Бог ми е отредил, аз се старая да си изпълнявам ролята на философ, ето, с тия мои писания правя точно това: изнасям нравствен урок на всички, които искат нещичко да научат. Ако искат де, то не е задължително. Някои се дърпат, бягат, не щат да проумеят това, което се опитвам да им кажа. И по тази причина много губят.

Щото тук инатът, прословутият български инат, не е кой знае каква добродетел. Вредиш на себе си, като се грижиш да не би, не дай Боже, да накърниш пресветата си невинност. Сиреч, да си запазиш собствените изцяло сгрешени разсъдъчни, бедни, мизерни и кухи представи. Философът иска да ти помогне да постигнеш един значително по-богат смисъл, ти се инатиш, почваш да го мразиш, обявяваш го за враг, накрая го обявяваш за "луд", а в един момент, съвсем загубил контрол, му спретваш едно уволнение, да ти се маха от очите, щото той, видите ли, те бил дразнил! И ти бил нарушавал презрения комфорт.

Оказа се, че когато тъй благодетелната директорка на ПГЕЕ-Пловдив имала добрината да съобщи на "колектива", че "оня същия Грънчаров" вече е извън "нашия колектив", похвалила се един вид, че го е уволнила и е успяла най-сетне да бие един великолепен шут на смутителя на нашето тъй умилително спокойствие, та в този памятен момент половината от този въпросния "колектив", подведена от няколко бодри подлизурки на директорката, бурно... изръкопляскала!!! Представете си, за да осъзнаете, за да почувствате символиката на този театрален акт, следната метафора: примерно, в древни времена вождът показва отрязаната глава на някакъв "душманин", а пък нравствените варвари бурно ръкопляскат, пък после молят вожда да им даде тази глава, та с нея да си поиграят малко... футбол!!! Как ви звучи тази сценка? Същото е, абсолютно същото е, нищо че сега нашите времена са значително "напреднали" и "модерни" – същината обаче е все същата.

Та аз пиша тия неща за да изнасям един урок. Нравствен урок. Моля, уважаема госпожо Съдия, да ми простите тази волност и Вам да съобщавам тия неща, но моля ме разберете: тази ми е работата като философ, ето, смирено си изпълнявам задълженията. Нищо че съм уволнен. Някой, който е учител, но истински, не менте, трудно може да бъде лишен от това си качество, от тази си роля, пък ако ще да го уволняват колкото си искат. Учителят, дето е по същество учител, винаги може да си изпълнява ролята. За да го спреш от тази негова работа трябва да приложиш само едно кардинално средство: да го убиеш, да го умориш, да го задушиш. Да го натикаш в гроба. Като го натикаш там, само тогава може да си спокоен, че вече няма да ти пречи. Но и това изобщо не е сигурно, поне в моя случай: когато ме натикат в гроба, ще останат книгите ми! И чрез тях аз пак ще мътя водата на моите тъй благодетелни и доброжелателни опоненти (да ги нарека така). Та ето сега какво най-вече исках да кажа, смятам, че е важно, моля да му обърнете подобаващо внимание.

Още преди по-предишното първо заседание на това очертаващо се да стане историческо съдебно дяло аз предложих подписване на досъдебно споразумение с един най-основен аргумент: щото се поражда един най-ужасен абсурд, който трябва да бъде избегнат, ако желаем да постъпим разумно при създалия се казус. Моля да проследите мисълта ми внимателно, помислете сама: оклеветил си една личност, един колега, фактически си го нарекъл "луд", и то в писмен вид, с оглед да му навредиш (знайно е, че ако е истина това, именно, че въпросният индивид наистина е луд, той просто няма как повече да бъде учител; явно тази е била и целта на туй мероприятие, което се доказва от последващия развой на събитията: след няколко месеца аз вече бях уволнен!). Факт, неоспорим факт е това. Но дайте да разсъждаваме по него: на този същия оклеветен човек му се е наложило да преживее заради твоята клевета безброй унижения, примерно, пред цял ТЕЛК, състоящ се от психиатри, да доказва своята "нормалност"; също да ходи на прегледи при психиатър, нещо, което, слава Богу, до този момент не му се е случвало, с часове да бъде изследван, да бъде разпитван и пр. В самия т.н. "колектив" тази "новина", че въпросното лице е "психар", че е "психясал", че е с "разстроена психика", се разпространява за миг, това прави невъзможно това набедено и оклеветено така грозно лице повече да изпълнява своите служебни задължения; представяте ли си как се чувства един учител, на когото не кой да е друг, а самата директорка на училището е сложила клеймото "психично обременен", "ненормален", "луд" и пр., защото нали знаете как мълвата преувеличава всичко до пълна неузнаваемост?!

Затова, а не за друго на мен в един момент ми се наложи да дам пълна гласност по случая в блога си: за да престанат слуховете, за да спрат преувеличенията на тъй услужливата мълва, които хипертрофираха до неузнаваемост случилото се; направих нужното за да се знае точно какво е станало и какво предстои да става; гласността, публичността в такава една ситуация е единственото спасение. Моля да влезете в положението ми и да прецените как съм се чувствал в училище след като месеци наред ми се налагаше да слушам обидни подвиквания по мой адрес зад гърба си: "Ей, луд!", "Ей, психар!", "Остави го тоя бе, той е психично-болен!", а някои дори и в лицето ми се позволяваха да се държат така с мен, включително и ученици!

Явно въпросната администраторка е целяла в създалата се невъзможна психологическа и нравствена ситуация лицето Ангел Грънчаров да рухне психически дотам, че в един момент или да направи някаква простотия, примерно, да не му издържат "нервите" и да стори нещо, за което вече съвсем "законно" да бъде уволнен (примерно да шибне през лицето някой нагъл ученик, който му се хили директно в очите и му вика "Ей, смотаняк!" или директно дори "Психар!", да, и това се случи в ония ужасни дни и месеци (!!!), които ми се наложи да преживея!). Да, това е единият вариант от създалата се в оня момент ситуация, или пък, на второ място, този същият Ангел Грънчаров, като му писне съвсем, да постъпи благоразумно, сиреч, да си вземе шапката и сам да се махне от това прокълнато училище - аз съм убеден, че и този вариант би бил добре дошъл и желан - според възгледа на въпросната администраторка. Е, тия всичките неща аз ги преживях, ако имате известно чувство, морално или човешко, опитайте се да си представите какво ми се наложи да преживея. Не ща да ми състрадавате или да ме съжалявате, просто апелирам да ме разберете!

И ще добавя още един щрих, допълващ картината: аз, примерно, когато един нагъл ученик, който публично, пред множество ученици, се провикна право в лицето ми "Ей, смотаняк!", все пак, слава Богу, се сдържах да се овладея, но написах, както подобава, доклад до Педагогическия съвет, в който изложих случката и апелирах Съветът да вземе някакво решение по казуса. Знаете ли какво се случи на този Съвет? Не знаете, предполагам. Ами случи се следното: клакьорките на шефката успяха да извратят нещата така, че аз бях порядъчно оплют, и то за това, че, видите ли, съм бил пишел в блога си (!), а конкретният случай с простъпката на въпросния постъпил така подло спрямо учителя си ученик не беше даже обсъждан (!), нищичко не беше казано по него. Да, директорката просто "забрави" за какво изобщо е бил свикан съветът; Вие давате ли си сметка, уважаема госпожо Съдия, как по-нататък се държеше с мен същият този ученик, получил такава мощна "нравствена" подкрепа от най-високото място?! Моля, опитайте да си представите сами.

Е, Ангел Грънчаров, с Божията помощ, все пак някак издържа. Издържа защото сам, първо, е психолог и, второ и най-вече - защото е философ. Успях да мобилизирам целия духовен ресурс на личността си и преживях тия страшни, грозни, ужасно тъпи обстоятелства, в които ме постави не толкова животът, а капризът на една властолюбива администраторка, втълпила си, че е всемогъща, че е нещо като господарка на живота ни - и че може да си прави каквото си иска. Слава Богу, издържах тогава! Без Божията помощ нямаше да издържа, разбира се.

Казвам това не за да спекулирам, а защото така чувства тия неща сърцето ми. Аз издържах тежка животоспасяваща операция няколко месеца преди тия събития, когато великодушният Бог явно реши да ми подари още известно време живот. От оня момент човек като мен, който е бил съвсем наблизо до смъртта, явно не можеше да се уплаши от никакви подобни изстъпления; те просто за мен не бяха така страшни. Е, пак много нощи не съм спал, пък много съм страдал, но не се отчаях, не дезертирах, не рухнах, както се очакваше; повтарям, без Божията помощ аз нямаше да оцелея в ония кошмарни дни! Казвам го, защото е факт. Да, това, че оцелях в ония кошмарни дни е същинско чудо, а само всемогъщият Бог може да направи така, че да се случи нещо подобно. Не смятам, че моя е заслугата, че все пак оцелях. Пиша тия неща с ясното съзнание, че няма начин да не се намери мерзавец, който да рече: ето, тоя Грънчаров наистина е луд, щом пише така! Нека мерзавците да казват каквото си искат. Аз в техните мерзости не мога да се меся.

Затова аз си мечтая за онзи момент, когато Вие, уважаема госпожо Съдия, ще ми дадете думата, за да кажа поне ето това на обвиняемата:

- Госпожо Анастасова, Вие постъпихте крайно безчовечно с мен, само това искам да Ви кажа! Така не бива да се постъпва с жив човек! Дано разберете все някога как съм се чувствал и какво съм преживял в тия ужасни дни. Моля, опитайте да ме разберете! Моля, направете всичко, което е по силите Ви за да ме разберете поне малко. Та да осъзнаете какво дръзнахте да направите! Да, така с човек не може да се постъпва! Жестоко е, прекалено е грозно!

Да, обаче пред съда оня ден (с това ще завърша) госпожа Анастасова без капчица колебание има добрината да заяви: "Не се чувствам за нищо виновна, отричам да имам някаква вина, отхвърлям всички обвинения!". Щом го е казала, явно така мисли. На мен лично това нейно изявление ми прозвуча направо страшно. На Вас, уважаема госпожо Съдия, не зная как Ви е прозвучало...

И вече наистина завършвам със следното. И на обвиняемите (другите две обвиняеми, които са подписали въпросната квалификация за моето психично състояние, са подчинени на г-жа Анастасова и те почти нямат вина, въпреки че ако й бяха казали още тогава да внимава какво пише, ако се бяха възпротивили да подпишат, щяха да й спестят ето тия последващи крайно неприятни, ала необходими събития!), и на свидетелите ще им се наложи наново, този път пред съда, да ме оклеветяват по безобразен начин, сиреч, наново и наново да се издевателстват над мен с оглед да "докажат" тезата си, а именно, че моя милост е с "нервно-психически разстроена" психика. Аз ги предупредих, че ако не осъзнаят абсурдността на случващото се, ще им се наложи още повече да затъват в клеветата си - щото сега те вече ще трябва да ме оклеветяват пред самия съд, всичко вече ще се документира (!!!), а това е вече крайно рискована работа.

Е, те поеха, да се надяваме съвсем съзнателно, тоя голям, неоправдан според мен риск. Сега на мен вече ще ми се наложи отново да преживея същите ония унижения, които преди време преживях, но тук вече под формата на свидетелства, на изброяване на всички ония компрометиращи и накърняващи достойнството ми изсмукани от пръстите фантастични "факти", непристойни и обидни преценки и пр., издаващи пълно неразбиране на моята личност, на моя оригинален подход към преподаването на философия, към отношенията с другите, включително и с учениците ми и пр.

Това исках да Ви кажа, уважаема госпожо Съдия. Моля да ме извините, че не можах с по-малко думи да изразя същото, но ми се искаше колкото се може по-цялостно да осветля своята позиция по проблема, включвайки и така важните според мен и нравствени, и психологически, и духовни или "философски" моменти; моля да проявите известна снизходителност за моята, тъй да се рече, "професионална деформация". Имайте предвид, че аз съм учител, и то не по какво да е, а по... философия. Това явно е доста "отежняващо вината" обстоятелство! Е, философите често си позволяваме да нарушаваме някои правила, да е държим различно, но това едва ли е достатъчно основание да бъдем възприемани като "ненормални"; е, не че сме и много "нормални" де, но този проблем за "проклетата нормалност" в нашите странни времена е една доста трънлива тема...

Дано с моето обяснение съм допринесъл с нещичко да се видят фактите в една вярва, имаща отношение към реалното светлина. Това беше нещото, което ме импулсира да напиша този текст. Дано съм помогнал с нещичко да се постигне по-ефективно цялата и при това многолика истина по обсъждания казус.

1 декември 2014 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст, разбира се, ще го изпратя най-напред за мнение до двамата си адвокати. И според тяхното становище или ще го изпратя или няма да го изпратя на уважаемата госпожа Съдия. Той един вид е нещо като проект. Добре съзнавам, че е само първи вариант и още много трябва да се работи по него. Вероятно ще се наложи да се правят и съкращения, което е най-трудното за мен. Ще видим какво ще правя. Аз смятам, че е би следвало да рискувам и да го изпратя на Съда, щото всеки човек и гражданин е длъжен да помага на правосъдието. Това е презумпция, която уважавам. Ако зависеше от мен, още сега щях да го пратя на Съдията, независимо от някои "неуместни" от правна гледна точка моменти в него. За мен психологическият и нравствен (чисто личностният и духовният при това) моменти не бива да се игнорират при съдебните дирения на истината. Аз така мисля и от това няма да отстъпя. Истината, която би следвало да вълнува правосъдието, би трябвало да има много измерения, аспекти, лица, слоеве - както искате го наречете. Стерилната, чисто правна истина не е онази истина, която ни е потребна - щото в нея липсва най-важният, човешкият момент. Игнорирането на този момент води до страшно много беди. Така аз виждам нещата. А вие как мислите? Ето, каня ви на разговор по немаловажната според мен тема.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

13 коментара:

Анонимен каза...

Всеки сам определя смисъла на живота си, Грънчаров. Вие може да говорите ЕДИНСТВЕНО за себе си без какво има и без какво няма смисъл животът ви.
Свършиха времената, когато колективът определяше всичко на личността. Личността сама си решава кое осмисля живота й.

Анонимен каза...

Господин Грънчаров, това което си позволяват да правят вашите колеги е много неприятно. Имайте обаче предвид, че това писмо ще бъде официално представено от зложелателите ви като опит за въздействие над съда, което е строго забранено и ще ви доведе допълнителни неприятности и загуба на делото.
Както сигурно сам знаете, преди 1-2 дни във Facebook се създаде специална група посветена на вас и вашето съдене на директорката. Там една отвратителна (и доста голяма) групичка ви обсъжда най-безсрамно и крои планове да ви провали. Сега обсъждат и как да използват и това ви писмо.
Моля вземете мерки

Ангел Грънчаров каза...

Каква група е създадена? Това е новост за мен. Между другото това, че обсъждам публично своето възприятие на случващото се на делото не виждам защо да е забранено - при положение, че самият съдебен процес е открит и публичен, няма нищо нито покрито, нито тайно, а камо ли пък забранено. Тия неща са въпрос на преценка. Съдът е част от една функционираща демократична система, а демокрацията без свобода на словото, без публичност, без свободен дебат няма и не може да има. Публичната дискусия не е израз на някакво "задкулисно влияние" или пък на натиск или манипулация върху съда и затова няма защо да бъде забранявана. Други неща са забранени, но ние тях не ги практикуваме. Както и да е, това е въпрос за обсъждане. И каква е тази група срещу мен - или тя съществува само във Вашето съзнание - и желание?

Анонимен каза...

Правилата на играта пред съда са такива, че всяка страна си води свидетели, които са й удобни, дори да дават не съвсем верни или понякога направо лъжливи показания (което често е много трудно да се установи).

Но иначе аз още отсега мога да предугадя Вашата реакция в зависимост от изхода на делото. Ако съдът реши във Ваша полза, вероятно ще кажете, че справедливостта все пак е възтържествувала, че българският съд си е свършил добре работата, че сте морално удовлетворен, че това за Вас е най-вече морална победа и т.н. Ако ли пък загубите делото, заключението Ви ще е, че българският съд не е съд, че българите са най-големите изроди и България най-скапаната страна на света, в което Вие, впрочем, никога не сте се и съмнявали - и т.н.

Ангел Грънчаров каза...

Все пак не е коректно да се изказвате от мое име. Какво ще кажа и ще мисля е моя работа, Ви недейте да бързате и да се изказвате от мое име. Ако съдът вземе разумно решение, което не е в мой интерес, но съдът открие неоспорими аргументи и доказателства, убеждаващи ме в правотата на другата страна, аз ще приема, разбира се, решението на съда. Съдът не може да взема неоснователни и недоказани решения.

Решенията на съда могат, разбира се, да се оспорват обаче пред по-висшата съдебна инстанция, това е съвсем нормално. Тъй че не виждам защо трябва да се изказвате от мое име, да ми приписвате един каква си еднозначна реакция, нима не Ви стига да се изказвате от свое име, та толкова искате да се изказвате от мое име? :-)

Тъй че не бързайте да предугаждате моите реакции и мисли. Ние, философите, умеем често да изнанадваме човечеството, потънало обикновено в разсъдъчни предразсъдъци, на които робувате така старателно и вие...

Анонимен каза...

Ясно е, че ако Грънчаров загуби делото, ще каже: "Аз имах надежда, че в правосъдната система е останало нещо разумно и справедливо, ама явно е, че и там са комуноидни комунисто-комуноиди с комунистически наклонности. Съжалявайте ме всички, защото аз съм един твърде подтискан дисидент!" (следват горки сълзи)

Смех!

Анонимен каза...

Ето едреса на Фейсбук групата господин Грънчаров. Лесно ще я намерите, ако не са ви блокирали профила предварително.

Анонимен каза...

Оп, забравих самия адрес
https://www.facebook.com/groups/192075910814518/

Ангел Грънчаров каза...

Сигурен ли сте, че този е адресът? Сигурен ли сте, че не сте се объркал за нещо? Щото този адрес вече не води до нищо... Или пък просто си устроихте експеримент и никаква такава група не е имало изобщо? :-)

Анонимен каза...

Г-н Грънчаров, мисля че вече сте разбрали, че Съдът е институция, която си има правила. Вашият коментар на казаното от свидетелите не Ви е от полза. Крайно време е да оставите нещата в ръцете на адвокатите Ви. Все едно да влезнете в болница и давате акъл на лекарите. Делото за клевета, което водите, е в кризисно състояние, точно защото го коментирате. Не се заемайте с работи, по които се абсолютно некомпетентен, ако искате да го спечелите. Но, все пак, това си е Ваша лична работа и като искате да вдигате шум и да плащате на вятъра - правете го!

Ангел Грънчаров каза...

Драги господине, ако живеехме в този живот, съобразявайки се само и единствено с ползата, животът ни щеше да бъде истински кошмар. Има и по-значими неща освен ползата, користта, далаверата и прочие. Примерно, за мен истината е значително по-важна дори и лично на мен, в дадения случай, да ми е, да допуснем, лично неизгодна. Апропо, Вие откъде и как забрахте, че дялото ми за клевета било в "кризисно състояние", май нещичко сте се заблудил.

Апропо, не е истина, че съм "абсолютно некомпетентен" в сферата на правото, аз много съм се занимавал с философия на правото, и книги съм писал в тази област, тъй че допускането Ви, че съм бил "абсолютно некомпетентен" в тази сфера е неоснователно. Е, аз не съм на нивото на адвокатите, разбира се, що се касае до разните му там юридически тънкости, това е ясно, затуй си имам и адвокати.

Второ, това, че се ползвам от конституционното са право на свободно изразяване и коментирам неща, които при това лично ме засягат, не виждам с какво застрашава правилата на българското правосъдие? Това пък откъде Ви дойде в главата? Нима правосъдната ни система се бои от такъв стожер на демокрацията какъвто са свободните коментари в свободните медии? Е, приемете, че в мое лице (блоговете са специфична медия) има известен медиен интерес към това дяло, и какво това, позволете да запитам, ще възпрепятства правосъдието? Напротив, ще го подпомогне, разбира се.

Аз изхождам от позицията, че ако гражданите не съдействат на правосъдието, то няма как да бъде ефективно. А ние, гражданите, дето искаме да живеем в условията на една ефективна демокрация, можем да го постигнем само ако направим нещичко демокрацията и у нас да проработи, в това число и в сферата на правосъдието. В своите текстове аз правя едно нещо: размишлявам. Нима на българското правосъдие е неприятно гражданите да разсъждават? Вие явно мислите иначе, е, моля, обосновете се, убедете ме защо така мислите, какво Ви дава основание така да мислите...

Анонимен каза...

Тоз, който ви критикува, Грънчаров, всъщност ви прави услуга. Не бива да хапете ръката, която ви помага. Но какво да ви прави човек... Raro senex mutat sententiam.

Ангел Грънчаров каза...

Аз питам, не... "хапя"! :-) Откъде пък Ви хрумна туй нещо, за някакво си там "хапане"? :-) Оригинално, твърде оригинално! А все пак ще благоволите ли да ми отговорите на въпросите?