Съвсем непринудени размисли за истински важното и за най-скъпото в живота ни

Поради извънредна заетост - сега най-накрая вече правя коректурата на най-новата книжка на сп. ИДЕИ, прочитам всички текстове, с оглед да премахна всяка една грешчица, свърша ли това, книжката заминава за печатницата - от няколко дни нищичко не съм писал в своя дневник, а само набързо представям как други хора са реагирали за това или онова. Най-съществената част от моя дневник са записките ми по някакви най-всекидневни и житейски събития и случки, които ми дават повод да разсъждавам по значими философски, сиреч, човешки проблеми и теми, зер, това е "дневникът на философа Ангел Грънчаров".

Най-често, напоследък, пиша, както се знае, по проблеми, свързани със ситуацията в българското образование - и с моите лични преживелици около нея. На второ място по важност идват моите политически коментари, в която заявявам твърдо гражданската си позиция. А накрая вече е всичко останало, което някак ме е развълнувало, щото, знаете, ний, философите, комай от всичко се вълнуваме, което доведе дотам, че на едно съвсем официално място преди време моят блог биде наречен "еклектически", тази квалификация му беше дадена с оглед да не се наложи да го определят със справедливата му оценка, именно, че блогът ми, да речем, е богат, дотам, че е един от най-богатите (то това нещо си е факт, но кой ли пък у нас признава тъкмо фактите?!). Примерно, тази публикация, която сега пиша, е 12 052-ра по ред, сиреч, за 8 години съществуване на блога съм написал 12 051 текста, а пък коментарите в него са 26 508. Както и да е, това са подробности, нямащи отношение към това, с което искам да ви занимавам тази сутрин.

Снощи получих отзиви от приятели-философи, членове на "широкия кръг" на редколегията на списание ИДЕИ, на които, по моя с обичай, им изпращам всяка поредна книжка на ИДЕИ, да я видят преди отпечатването й и да си кажат възприятието. Пък и да ми помогнат със съвет, с каквото искат. Та общо взето тия хора ми отговориха, че книжката им била харесала, има в нея много силни текстове, писани от стойностни философи, също така има представени и текстове на мислещи млади хора и пр., както обикновено, а най-голяма им забележка е тази, че не било трябвало във философско списание в текстовете да има вградени разни картинки, пък дори и да са копия на картини от велики художници; текстът трябвало да бъде чист, без никакви изображения, щото това било "олекотявало" смисъла, съдържанието на текстовете; пък и било навявало асоциацията, че списанието, видите ли, имало "интернетен характер", т.е. много наподобява и прилича на това, което се прави и пише в интернет, санким, в блога ми. Философското списание обаче трябвало да бъде солидно и строго и пр., санким, без никакви изображения. Или само с малки портретчета на авторите, но дори и това било прекалено. Така ме съветват дори и членовете на редколегията. Аз обаче се дърпам, смятам, че прекалено строгият външен вид на списанието отблъсква, пък и къде е доказано, че философията трябва решително да страни от "вихъра", също и от особеностите на съвременния живот, които, колкото и неприятно да ни е да го признаем, така или иначе изкристализират не другаде, а пак в интернет. Да опитваме да оградим философията от такива веяния на времето, да се стараем да я правим прекалено въздържана и строга, с оглед да и засилваме "академизма", според мен не е такава голяма добродетел, каквато на традиционалистите се струва, щото, ако се опитаме да си представим какво е представлявал автентичният академизъм от сократов и платонов тип, с изненада ще открием, че и в него е имало много от т.н. "улични" или "площадни" веяния, трябва да отчетем, че онова, което за древните е била Агората, днес за нас е тъкмо... "интернетът". И каквото се е говорило, обсъждало и мислело някога на Агората, днес се говори, обсъжда и обмисля в интернет, във Фейсбук, по блоговете, от друга страна философията няма как да обърне гръб на онова, което вълнува съвременниците, аз стоя на тази гледна точка, тази е моята отдавнашна позиция, даже, както е известно, съм привърженик на това философията да заговори и на езика на този наш съвременник, щото само този е начинът тя да има някакъв шанс с нещо да му повлияе - като влезе в съприкосновение с неговата емпирична, така да се рече, душевност. (Щото философията, знайно е, по начало съществува за човеците, а не само за... философите, почне ли философията да изпитва погнуса спрямо "човека от улицата", тя, тъй да се рече, се е самозабравила, капсулирала се е в сферата на стерилната "чиста духовност", а това до добро не води.) Та по този въпрос се очертава доста сериозно разминаване между моя милост и останалите членове на редколегията, които по начало имат едно по-различно и в основни линии традиционалистично разбиране, а именно, че философията въпреки всичко не било трябвало да се принизява да пада до тъй пошлото ниво на улицата; аз, виждате, имам различна позиция, смятам, че това философията да засяга проблеми, интересуващи "човека от улицата", не е такъв голям грях или някаква решителна измяна на нейната функция, напротив, убеден съм, че това е връщане към нейната автентична и дори чисто академична роля и функция.

Казвам тия неща между другото, интересно ми е да провокирам известна дискусия по този проблем, ще ми се да чуя и други преценки, ще пратя този текст на други приятели, за да проуча какви са настроенията, щото по този пункт отдавна тлеят разногласия, по които трябва най-сетне да се изработи някакво по-твърдо становище. Ще ми се и на страниците на самото списание да се възбуди такава една по-цялостна дискусия, щото има и една друга опасност, която грози списанието ни: знайно е, че за много хора, занимаващи се с философия и сродните й области, тъй да се рече, професионално, списание ИДЕИ е интересно главно като място, където да могат да си публикуват своите статии, щото, знайно е, на такива хора (примерно докторанти, асистенти, доценти и пр.) им искат всяка година някакъв "научен принос", някаква "научна продукция", и пр., сиреч, те са склонни да разглеждат списанието от една такава приложно-подръчна, инструментална, прагматична страна, с оглед полезността му за тяхната професионална кариера. Аз тези хора напълно ги разбирам и с каквото и доколкото мога съм им помагал, откликвал съм на тяхната нужда, но все пак съм се старал да не оставям списанието да бъде използвано единствено по този начин, щото общо взето у нас научните списания съществуват главно с такава една цел, да бъдат трибуни за удостоверяване на научната продукция на персонала, който има аспирации да вирее в нашата общо взето бюрократизирала се порядъчно университетска или "академична" система (смятам, че тяхната претенция за "академизъм" в повечето случаи е съвсем безпочвена, понеже изцяло се разминава с онова, което по идея е академичността). По тази линия, за да удържа на този натиск, на мен ми се наложи да вляза в сериозен, така да се рече, конфликт, с работещи в системата на БАН, примерно, философи, дръзнах да отблъсна попълзновенията на разни доценти да използват ИДЕИ сякаш е нещо като техен подведомствен "печатан орган", тия от вас, които имат по-силна памет, ще си спомнят и историята с Нов български университет, който в един момент пожела да сключи споразумение с екипа, издаващ ИДЕИ, но при преговорите не можахме да се споразумеем точно по този пункт, те, разбира се, след това сами си създадоха списание, което да обслужва нуждите им.

Даже и в международен план имахме известни разминавания, примерно, с нашите украински приятели, но те още от начало не пожелаха да настояват за промяна на концепцията на сп. ИДЕИ, ами предложиха към него да създадем научно-теоретично специализирано издание, е, създадохме го, от него вече излязоха три книжки за последните две години, предстои излизането на четвърта книжка, вече се събират съответните текстове, а пък приложението на списанието вече си има приятели (и автори) от далечни страни като Япония, САЩ, Индия, също от Чехия, Русия и прочие. Та виждате, до този момент сякаш успяваме да запазим спецификата на сп. ИДЕИ, което държи на един най-чист, автентичен, човечен академизъм, родеещ се с онзи, който е виреел във времената на Сократ, Платон и учениците им от тяхната школа. На мен лично ми е много интересно дали подобен автентичен академизъм, който не се срамува да слезе "на улицата", на площада, сред "простите хора", да заговори с техния език, да се опита да изрази техните, така да се рече, въжделения, болки, стремления, копнежи, мечти, тревоги и пр., та ми се ще да разбера дали такова нещо е възможно да съществува в наше време, и то все пак във формата на една що-годе чиста духовност, именно философската духовност, която по начало, в моето възприятие, не е толкова надута, високомерна, важничеща и пр., каквато е тъй безплодната "доцентска академичност", която вирее из нашите бюрократизирани университети, станали често най-банални скопления на болни и празни кариеристични попълзновения по титлите и пр. Знаете в тази връзка какъв епохален диалог ми се наложи да водя с многоучения докторант Узунов, който, както е известно, се прослави с това, че е най-пламенен защитник на въпросната стерилизирана представа за онази същата "доцентска академичност", която толкова силно е избуяла в нашите, тъй да се рече, университети, която си има корените в пустословните изцепки едновремешните комунистически идеолози, а пък във времето на тъй внезапно сполетяла ни свобода успя да се разцъфти в най-буйни, но за жалост съвсем неплодоносни цветове.

Та в навечерието на започването на седмата (!) вече година от създаването и съществуването на сп. ИДЕИ, простете, ме овладя най-спонтанното желание да споделя някои свои тревоги, за мен изключително важни, на вас не зная как ви звучат. За мен тия неща са важни, те са органично свързани с моята представа за една действена и по същество съвсем чиста, но също така и жизнено достоверна академичност от сократов тип, каквато ми се ще да се появи и в нашето така отчуждено от духовността изобщо и забързано кой знае накъде време. Знаете, че винаги съм се вдъхновявал от тази идея списание ИДЕИ да стане място, което да е нещо като духовна пристан, като пристанище за духовете на всички ония съвременници, които са доста омаломощени след като им се налага всекидневно да бъдат носени от вълните на тъй бурния океан на съвременния ни живот. Това съм имал предвид още когато подхвърлих идеята за едно такова по-различно списание, ето, слава Богу, толкова години успявам в основни линии да я отстоявам, нещо че разни самозванци на бюрократичния "академизъм", уязвени сякаш в най-святото, успяха да се нахвърлят върху мен, определяйки ме както им дойде на акъла, примерно наричайки ме "чалга-философ", "философски Азис", "философстващ Сашо Роман" и как ли не още, то тяхното въображение не е кой знае колко продуктивно, та затова още се въртят в тесния кръг на тия представи, с които искаха за нещо да ми отмъстят. С което и удостовериха, че де факто признават, че съм на правия път - щом в мое лице виждат такъв един техен непоносим и направо опасен "враг". Разбира се, ако такива бяха ме за нещо похвалили, тогава щях много да се притесня, а сега, като ме хулят и като ме плюят, в основни линии се чувствам съвсем добре - щото за мен единствено важното е да не се отклонявам от верния път. Е, факт също така е, че някаква подкрепа не получих до този момент и от сериозните философи в България, доколкото такива у нас има (аз знам, че има такива и ги уважавам), те продължават да наблюдават представеното ви по-горе сражение в пълно безмълвие; но това явно се дължи на някои особености на националната ни психология, които дори и философската настройка понякога изглежда не успява да надмогне.

А сега, след този проточил се увод на днешното ми писание (да не го наричам "есе", да не изнервям излишно някои наблюдатели на случващото се в блога ми), да си призная за какво всъщност исках да пиша тази сутрин, какво ми беше първоначалното намерение, което ме подтикна да взема "бял лист" в блога си и да се захвана с писане тази сутрин, по моята си отколешна традиция. Ще си призная чистосърдечно, исках да ви разкажа за една прекалено човешка история, която занимава от няколко дни моя изтерзан направо от какви ли не житейски изпитания дух. Ето за какво всъщност исках да ви разкажа.

Когато съм се изказвал на видео или по телевизията сигурно сте забелязали, че на дясната ръка имам, освен един... "масонски пръстен" (то нищо масонско няма в него де, но така го определи един таваришч в едно телевизионно студио преди време, за да представи и мен, както е модерно напоследък, за "проклет соросоид" и пр.), та значи на ръката ми освен че имаше такъв един златен пръстен имаше също така и една златна верижка; нищо чудно да сте забелязали тия неща, пък дори е възможно и да сте се запитали защо ли човек като мен е сложил на ръката си тия "предмети на разкоша", особено при положение, че те са привлекателни главно за хората от по-ниски култури, а не за индивиди, имащи някакви интелектуални или духовни претенции като мен. Аз досега по този въпрос не съм казвал нищичко, но ето, сега дойде момент нещичко да кажа - щото, представяте ли си, тия дни стана така, че си... загубих златната верижка на ръката, вече съм без нея, не зная къде и как е паднала, но е факт, че вече я нямам, ръката ми е празна.

И при това най-неприятното е, че тези малки "бижута", да ги наречем така, ги носех не като знак за "богатство" (знаете, за мен истинските богатства са от съвсем друго естество, към които златото няма отношение), а те за мен имаха просто една сантиментална стойност - защото тази златна верижка за ръка я имах от много отдавна, купил съм я навремето в Санкт Петербург, именно по времето, когато съвсем млад бях там студент по философия. (Един път, като си занесох едни "дънки за продан" реших част от печалбата от тях - те, пустите дънки, тогава бяха страшно скъпи в Русия, младите се чудят, но това беше една от прелестите на комунистическата закрита икономика! - та един път, в момент на "размекване" спрямо господстващия в онова време материализъм, минавайки покрай магазин за злато влязох и си купих тази верижка.) Тогава, в Русия, почти не съм я носил тази верижка, даже като се върнах на първата ваканция у нас, спомням си, си я оставих тук, в България, щото в онова време беше и опасно да се носи злато по улиците, пък и на границите имаше неудобства, човек трябваше на митницата да декларира тия джунджурии и пр. Та мисълта ми е, че в ония години почти не съм я и носил, а като се върнах в България, вече като учител, като асистент по философия и пр. пак почти не я носех, само в най-редки случай съм се "изфуквал" с нея. Аз към тия неща нямам никакво влечение, даже в един момент въпросната верижка започнах да я разглеждам като... средство за спасение в най-тежките времена на ония кризи, които комунистите ни устройваха през прословутия преход, пазех я, другояче казано, "за черни дни", е, оказа се, че я опазих във всичките години на най-страшни ужасии, е, най-накрая било писано да я загубя, майната й! Но най-интересното е, че като я носех в последните години на ръка (съвсем случайно я сложих и просто бях забравил за нея, така стана, че поне 10 години не я бях махал от ръката си!) тя отвреме-навреме ми напомняше, че като дойдат въпросните "черни дни", имам все пак нещичко за минимално спасение, е, това ми даваше известно спокойствие. Спомням си, че, примерно, откакто имах възможност да пообиколя Европата, тия златни нещица ги носех в себе си, в случай че закъсам някъде, даже съм ги носил да ги продавам в бижутерски магазин в Германия, там ги оцениха някъде за 500-600 евро и аз се чувствах горд, че ако се наложи, тия пари могат да ми послужат да се върна до България, да се спася и пр. Е, и там не ги продадох, а пък като започнах да издавам сп. ИДЕИ предимно със скромни пари от заплатата си (малцина приятели също като мен отделяха от залъка си за да помагат да го издаваме), в най-тежки моменти, когато съм закъсвал яката покрай списанието, ми е хрумвала мисълта да ида да продам поне верижката и с получените пари да издам поне един брой на списанието. Някак обаче оцелях цели шест години, е, накрая, знаете, една усърдна администраторка ми намери цаката да ме уволни от работата и ето, вече пет месеца аз преживявам някак от обезщетението за безработица, от него даже се изхитрих да заделям пари да продължавам да издавам и списанието; нещо повече, дръзнах да предприема авантюрата да почна да издавам и друго списание, списание за образование, имам предвид сп. HUMANUS; тия дни ще излезе от печат, в хартиен вариант, и втората му книжка.

Е, разбира се, разорих се тотално и кардинално (особено като вземете предвид и това, че в момента водя и две съдебни дела срещу въпросната администраторка и плащам луди за моите възможности пари за двама адвокати!) и вече наистина дойдоха тъй дълго чаканите "прекалено черни дни", в които си заслужава човек, за да оцелее, да си продаде и въпросното злато. И аз вече бях твърдо решил да сторя това, с парите да доплатя на адвокатите си, да издам ето тази последна книжка на ИДЕИ и да закърпя някак положението около коледните и новогодишни празници. Да, ама не, дето казваше оня известния журналист, на когото в момента името му ми изхвръкна от главата, тюх да не се види, не се сещам за името му, да, пардон, Бочаров се казваше той, та значи точно в дните преди да отида да продам златната си верижка, аз имах глупостта да я загубя, ей-така, скъсала се е и е паднала някъде на улицата, зарадвала е някой завалия или завалийка, както и да е, тя може да е била по-закъсала и от мен (ако това изобщо е възможно да си го представи човек, но както и да е!) Та такива работи се случиха тия дни, покрай всичко друго, имах и тия проблеми: признавам си, много се ядосах, щото преди време въпросната верижка пак се беше скъсала, аз ходих на златар, той я залепи и ми каза, че е рискова, че се била протъркала и на други места, че трябвало било да взема мерки, ала аз съм си такъв, отлагах, отлагах, ето, накрая си загубих верижката. Няма смисъл да ви казвам колко тежко понесе тая загуба горката ми съпруга и колко килограма едра сол успя да скълца на главата ми, това е съвсем отделна тема.

Много интересно е и това как аз от няколко дена ходя в къщи "като обран евреин", оказва се, не само евреите се впечатляват така силно от такъв род загуби, ето, аз обикалям дома си и ден след ден продължавам да търся проклетата верижка, да не е паднала някъде в къщи, щото, статистически погледнато, понеже по-голямата част от времето си прекарвам в къщи, логично е да е паднала в къщи; не, не можах да я намеря и едва ли ще я намеря, ала какво нещо е човешката психика, още продължавам да се заглеждам, да се ровя къде ли не. Разбира се, глупава е тая работа, но надеждата да я намеря е все още жива. То когато човек търси нещо, знаете, не го намира, а пък после сякаш само се показва загубеното, е, не се показа до този момент, но аз продължавам да се надявам. Даже, излишно е да казвам, че по всичките ми маршрути, по които се разхождам обикновено, тук из квартала, проверих най-внимателно, огледах всяка тревичка, ясно е, не намерих, разбира се, нищичко, ала като се разхождам, забелязвам, че още оглеждам дали няма да проблесне отнякъде сред тревата моята така скъпа златна верижка. Е, тя дано е зарадвала, вярвам, някой наистина нуждаещ се, а не някакъв тарикат-късметлия, който да я изпие в кръчмата, но както и да е, да прави каквото иска с гривната, с парите ми. А пък това, че ми се случи такава една преживелица точно в този мой период, когато сякаш съм най-закъсал финансово, пак е някакъв знак на битието, който се опитвам да изтълкувам правилно; но какво до този момент успях да разбера в тази посока, позволете ми да го утая сега-засега в тайна, и то само щото, признавам си, съвсем ми омръзна да пиша този текст: ето, отказвам се, стига, спирам!

Хубав ден ви желая! Пазете си най-скъпото, старайте се да не го загубите него, и не страдайте като мен прекалено за загубата на неща, които човечеството единодушно смята за "най-скъпи", докато те едва ли са такива. Лесно е да се каже, но трудно е да се направи, аз не че толкова съм страдал за златната си верижка де, ама такава е думата. Чао и бъдете здрави!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo