Принизяването на един демократ до нивото на силните от мнозинството българи не прави България по-силна

Из: Има ли задна скорост линейката на Москов?, Автор: ИВО ИНДЖЕВ

Не очаквам здравният министър Петър Москов да признае наличието на извънредни болкопричиняващи дози расизъм в българското общество, следвайки примера на американския президент Обама с неговата констатация за неизлекувания расизъм в САЩ.

В края на краищата това е България, толерантната държава, горда като Стара планина пред чужденците, че е спасила своите евреи, но заразена с омраза (включително без лични причини) към циганите до степен на пандемия. За разлика от Америка или където и да било другаде на запад, бели демонстранти в защита на хората с по-тъмна кожа тук няма или ако има, то те са подложени на присмех, нападки, обиди и биват заплашвани дори...

... Ето защо с истинско съжаление трябва да констатирам, че с изявлението си министър Москов се прояви като „типичен българин” в лошия смисъл на думата, вместо да удържи позицията на едно малцинство, което е готово да отстоява принципи за сметка на популярността чрез евтини дивиденти. Не казвам, че изявлението д-р Москов е преднамерено в търсено на такъв ефект, но и неговата спонтанност не прави раната по-малко кървяща.

Да заплашиш от министерската амбразура ромите, че няма да ги лекуваш, защото ти бият лекарите, не е трудно - особено като се знае, подобен картечен откос ще предизвика подкрепа, ако не и възторг в гилдията, и в по-голямата част от обществото. Колективно обвинените, заплашени с колективно наказание, са толкова ниско и долу, че още един ритник по намиращия се в калта едва ли ще ги впечатли.

Много по-трудно е да сриташ белокожите братя и сестри с белите якички, които трупат пари чрез изнудване със скалпел в ръка. „Нима не си готов да платиш за здравето на своя близък?”, чух да казва веднъж един белокож в бяла престилка. По какво този начин на мислене се различава от въпроса на пътния полицай „К’во праим сега?”? И в двата случая е заложен животът на хората срещу едни пари, хипотетично при катаджията на пътя, а на операционната маса - доста буквално.

Позволявам си да мисля, че принизяването на един демократ до нивото на силните от мнозинството българи не прави България по-силна, а напротив. Защитата на по-слабите, особено за един лекар и администратор, назначен да управлява здравеопазването, изисква силата да се изправиш срещу предразсъдъците на собствения ти етнос, социален пиедестал, цвят на кожата и срещу коалиционните партньори във властта, на които повече им отива да заплашват циганите...

ДОБАВКА ПО СЪЩАТА ТЕМА: Министър Петър Москов каза, че ако в някоя махала има нападения над екипа на Бърза помощ, хората в тази махала ще бъдат лишени от основно право - правото на спешна медицинска помощ. Значи, ако във вашите махали/квартали цигани или българи нападнат екип на Бърза помощ, а вие или детето ви имате нужда от животоспасяваща помощ, здравният министър е в правото си да ви отказва правото на спешна помощ? Така ли?

Няма нужда да ми отговаряте. Отговорете пред себе си. Това ли е идеята ви за справедливост: колективното наказание? Ами щом е така, тогава дайте да започваме с погромите. То това е следващата стъпка от колективните наказания.
Казано е: "С какъвто аршин мериш, с такъв ще ти се отмери!".

Написа: Daniela Gortcheva

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo