Мога ли да се откажа от своята личност, заслужава ли си такава една жертва - и в името на какво ще бъде принесена тази моя свидна жертва?

Моят адвокат по най-важното съдебно дяло, което сега водя, именно за отмяна на заповедта за моето уволнение от ПГЕЕ-Пловдив, именно г-н Феодор Иливанов ми е писал снощи имейл, поставяйки проблема дали пък не е време да замълча в блога си по въпросното дяло, щото ако продължа да пиша, както я карах досега, има вероятност сам да причиня с необмислено поведение или с някакъв фал загуба на толкова важния за мен съдебен процес; аз лично до този момент, признавам си, доста се колебаех по въпроса, но тази сутрин сякаш в съзнанието ми изкристализира същината на целия проблем; ето, дръзвам да споделя какво открих с вас, верните читатели на блога си; много държа на вашето мнение и преценка, моля, помогнете ми, кажете ми как ви звучи това, което пиша по-долу, прав ли съм или бъркам, дали пък не осъзнавам нещо фатално важно; моля, помогнете ми да взема твърдо решение по казуса; та ето какво отвърнах тази сутрин на адвокат Иливанов:

Здравей, уважаеми г-н Иливанов,

Благодаря ти, прочетох интервюто на бащата на Хасан и Ибрахим и съм потресен! Писах ти на твоята страница по тоя въпрос, препубликувах интервюто в блога си и ще го туря в следващата книжка на сп. HUMANUS - за да бъде увековечено, щото на хартия всичко остава вечно, а в интернет всичко само за миг може да пропадне завинаги.

По въпроса за това дали трябва да се мълчи около делото с оглед да не навредим с нещо на неговия ход и изход, искам да ти кажа нещо принципно, ти, вярвам, го разбираш сам и прекрасно, но все пак аз да си го кажа. Ако работата за мен се свеждаше само до това да спечеля съдебното дяло, да се върна на работа и да доживея криво-ляво до пенсия, аз, разбира се, щях да си мълча най-упорито и старателно.

Ако работата за мен се свеждаше до това да доживуркам някак до пенсия, пък майната му на българското образование (и също така майната й на българската младеж, майната им на българските деца, майната им също така и на техните родители и на учителите като цяло, на целия български народ майната му и пр.!), та значи ако аз лично разсъждавах така, то тогава мен, разбира се, изобщо никога нямаше и да ме уволнят, напротив, щях да си живуркам превъзходно, нещо повече, щях да бъда и най-приближения, най-доверения човек на директорката, която ме уволни всъщност не за друго, а защото никога, слава Богу, не съм бил (и не мога да бъда) какъвто ти казах току-що. Да, уволни ме таман за това, че не съм бил такъв презрян мижитурко, дето има една грижа: да доживурка до пенсия, до шия потънал в ужасно смърдящото, но иначе уютно и така приветливо димящо блато на прогнилата ни отвсякъде образователна система. (Тя, знаеш, ме уволни за това, щото дръзнах в толкова покварената система да бъда личност, ето този е моят грях, заради който бях наказан така сурово!)

Да... ама не: Ангел Грънчаров принадлежи на съвършено друг човешки тип, както искаме можем да ги определяме тия странни хора, примерно можем да ги определяме като "луди" (мен като точно такъв ме и определиха доброжелателите ми де, знайно е, че точно така ме определиха), като "чешити", като "идиоти", като "безумци" и както искаме още можем да ги определяме. И понеже такава ми е съдбата, именно да съм от съвършено друга "кръвна група", от съвършено друг човешки и личностен тип, ето, аз се държах до този момент по съвършено друг начин, не се протягах блажено в гнусно смърдящото и излъчващо отровни изпарения образователно блато, знаеш добре как се държах; е, "спечелих" това, което трябваше да "спечеля": издействах си уволнението. Също спечелих и нещо друго, което из наште географски ширини изобщо не се цени, но за мен има значение: съхраних си, въпреки преживяното, достойнството, честта, личността си съхраних. А за мен това е най-важното. И ето, възниква въпросът: как е разумно да се държа сега, в ето тази така и така сложила се интересна ситуация: текат две съдебни дела, трябва ли аз да изневеря на самия себе си, трябва ли да млъкна, прагматично и тихичко да си промълча, с оглед с моите публикации "да не дърпам дявола за опашката", да не дразня никого, с оглед да спечеля тия съдебни дела и да се върна в същото онова така приветливо димящо и топло блато, от което бях изгонен, изритан, изхвърлен, и то съвсем опозорен, обявен за "некадърник", за "народен враг", за "негодник", за "злодей", за "мизантроп" и за какъв ли не още? Другояче казано, въпросът е: мога ли да се откажа от своята личност, заслужава ли си такава една жертва - и в името на какво ще бъде принесена тази моя свидна жертва? Щото, какво да говорим, за мен най-свидното все пак е личността ми, това ми е и единственото богатство, аз друго богатство всъщност и съвсем нямам.

Ти добре знаеш какъв ще е моят отговор в така и така сложилия се контекст: ако имах една-единствена цел, именно да се върна в образователната система, откъдето бях изритан, щото нейните цербери, волю-неволю, ме превърнаха в нещо като неин отявлен "дисидент", ако целта ми беше толкова пошла, именно да доживуркам в противната човеконенавистническа система, то аз, разбира се, щях преспокойно да си мълча, с оглед да не навредя на хода и най-вече на изхода на съдебните ми дела. Но аз, бидейки Ангел Грънчаров, бидейки личността, която се свързва с това име, да стана на моите години такъв кротичък конформист, да се откажа от личността си и по този начин сам да плюя връз делото на целия ми живот, моля ти се, такава голяма жертва от мен недей да очакваш! Това не ми е по силите, братко, убеден съм, че ме разбираш прекрасно! Не съм титан, че да мога да се променя така кардинално, не съм способен на тоя непосилен за мен нравствен компромис! Сам знаеш, че моята цел винаги е била съвършено друга, вдъхновявала ме е съвършено друга идея: да спомогна с нещичко за промяната в българското образование, то да бъде очовечено, освободено, демократизирано, либерализирано, реформирано из основи и пр. За това нещо съм работил винаги, е, не ми е по силите да се променям точно сега, в най-решаващия момент да изневеря на делото на целия си живот, имам предвид не съдебното дяло (аз май затуй наричам съдебното си дело "дяло", за да го различавам, да го разграничавам от другото, от истинското дело на живота си, делото за промяна в българското образование, едва сега осъзнавам това, малее, колко е просто, а ето, едва сега го осъзнах!), а имам предвид другото, истинското дело, делото на живота ми, казах вече кое е то. Толкоз. Нещата вярвам се изясниха.

Та значи аз ще продължа да бъда себе си дори и с риска лично на себе си да навредя, примерно, да загубя съдебното си дяло, и едното, пък и, възможно е, и другото, щот водя, знаеш, цели две съдебни дела. Може и нека да ме смята човечеството за пълен идиот, но аз съм убеден, че в тази ситуация е напълно допустимо човек да пожертва личното заради онова, което има един по-голям най-вече човешки, но също и общностен, бих казал дори граждански смисъл. Аз съм философ и за мен това нещо, именно смисълът на цялата работа, е водещото, не интересът, особено пък чисто прагматичния, материалния, паричния пък да не говорим. А според мен това съдебно дяло, колкото и да се стараят да не му обръщат внимание в нашата занимаваща се с всичко друго, но не с истински и съдбовно важното общност, може да изиграе голяма роля тъкмо в тази посока, именно да се разбере от повече хора, че абсурдите на административната образователна система у нас вече са нетърпими щом водят до репресиите, издевателствата и ексцесиите, които се стовариха върху моята толкова патила и препатила глава. Да, моята глава много е патила, ала не ще да... "поумнява", няма как да се прекърша и да стана друг, кротичък, смирен, послушен, с оглед, видите ли, да доживуркам, като другите, до пенсийка, пазейки уютното си място в димящото от толкова отрови блато на българската образователна система. Та с оглед на тази моя върховна цел, именно постигане на същностна промяна в образованието аз, дано не ти звучи прекалено патетично, съм готов да се пожертвам още веднъж, нека да загубя тия съдебни дела, майната им, ако така трябва, важното е обаче да направя онова, което съм длъжен, та промяна в образованието все пак да настъпи; убеден съм, че жертвата ми няма да бъде напразна. Е, ако се наложи, ще трябва да умра от безработица, от глад, от болести, от материална мизерия, то системата толкова личности е убила, та мен ли точно ще пожали?! С какво съм заслужил, та точно мен системата да пожали?! Тя каквото можа ми взе вече, здравето например, е, само едно нещо не можа да ми вземе, именно достойнството на личността, бъди уверен, аз сам няма да й поднеса този прекалено скъп за мен дар, тая от мен не очаквай да стане. Не мога на моите години тепърва да ставам малодушен мерзавец, това наистина съвсем не ми е по силите.

Пък ако и капитулирам ето в този момент, ако се откажа от манталитета си на борец, не бива да се надяваме, че с тая моя съвсем закъсняла капитулация ще успея да омилостивя церберите на системата и че те не само ще престанат да ме ръфат повече, но дори и ще се смилят и отново да ме вземат под крилото си, там, в блатото на вездесъщата система! Не, те няма да проявят такова великодушие, просто щото това нещо тям пък не е по силите, разбираш ли сега възела, който се образува?! И за разплитането на този възел се иска меч, който да го разсече, щот не може да бъде развързан: иска се... "гордиев меч", който да разсече "дамоклевия възел", както веднъж от екрана на телевизора каза умникът Бареков, когото признателните малоумници го пратиха за награда в Брюксел, та там да ни излага; ето, сега ми се удаде сгоден случай да цитирам този нашенски щастливец на съдбата, който в някакъв смисъл е мой нравствен антипод.

Това исках да ти кажа. Тъй че, според мен е достойно да си остана същия и да не проявявам малодушие, то няма да ми помогне, а само ще заслужа да бъда презрян ако капитулирам. И с основание ще бъда презрян. Аз не ща точно това да ме сполети. Човек за едната чест следва да живее, нали така? Ако чест нямаш, нищо нямаш, то в Библията е казано друго, именно ако любов нямам нищо не съм, аз пък си позволявам тук да го префразирам, щото оня, който чест няма, той и за любовта не е достоен; тъй ми се чини на мене, не зная дали съм прав. То хора всякакви, човек на всички не може да угоди...

Позволявам си в светлината на току-що казаното да ти честитя празника, който днес, както ми писа, празнуваш - като ми писа "Днес ще празнуваме с жена ми 42 години мир и любов". Щом мир и любов сте имали толкова години, всичко сте имали - и ненапразно сте живели! Поклон за което ви сторвам, заслужили сте го! Това нещо, духовната връзка, наречена любов, е истински важното, на което следва да залагаме, щото то има отношение към вечността; всичко друго е вятър, сенки, бързопреходна мъгла; това обаче остава завинаги и ни показва, че наистина сме били достойни за този прескъп дар - животът! Честито, духовни ми приятелю, живял си и продължаваш да живееш подобаващо и достойно! (И то въпреки че си... адвокат, което направо е страхотно постижение! Извинявай, ще ми позволиш да се пошегувам малко, ще прощаваш, но си го позволявам, зер, аз си падам на моменти по майтапите, вярвам, че няма да ми се обидиш за такава една дреболия!)

С уважение: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo