Не се кахърете за нищо, ний тук, двамата дядовци и аз мислим усърдно за България и още малко остава да намерим разковничето на всичките й проблеми!

Тук, в болницата, в която от вчера се намирам (за лечение и изследвания на сърцето ми) реших тази сутрин да напиша нещо като репортаж, ей-така, от нямане какво да правя; но съвсем кратък, слагам си това ограничение, понеже след това ще почета, имам си интересна книга, в която съм се зачел, въпреки че компанията, в която попаднах (двама старци, единият на 85 години, а другият на 72), се оказа много интересна, ние набързо си организирахме нещо като дискусионен клуб, в който усърдно обсъждаме всички житейски, образователни, политически и световни въпроси, говорихме и за Бога, но най-вече по проблемите на световното положение и на борбата за световния мир - как изобщо да изпуснем борбата за световния мир в тия наши толкова тревожни дни, ние такъв пропуск не можем да си позволим! Та има за какво да пиша, ама не ми се разпростира, нямам това време и търпение, казах, че ме чака да чета интересна книга.

А иначе държа да ви уведомя, че в отделенията за сърдечно болни хора, в които аз често попадам, се срещам с най-интересни и дори мъдри хора, което идва да ми покаже, че човешката мъдрост по някакви причини е локализирана именно в сърцето на човека (а пък по-сърдечните хора, предполагам, на това основание най-често заболяват от сърдечни болести, от болести на сърцето). Но все пак нещичко ми се ще да напиша, за да не се окаже, че този път пребиваването ми в болница е останало без никаква следа в дневника ми. Преди време, вероятно си спомняте, когато ме оперираха в една болница, и то доста тежка, животоспасителна операция, тогава за десетина дена пребиваване в болницата написах цяла една книжка, нарича се БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, може някой ако иска да я потърси и да я разгледа. Тъй че аз напоследък като съм в болница, съм непременно и с лаптопа си и, така да се рече, отразявам своето пребиваване с подходящи текстове, снимки, видеа дори.

Вчера в тия задушевни разговори, които проведохме, на няколко пъти ми хрумваше мисълта да предложа на събеседниците си да запишем разговора си на видео, но се въздържах, щото добре зная, че това нещо щеше да прекрати разговора ни, щеше да убие неговата искреност и задушевност; та това ме възпря, което доведе дотам, че ето, тия толкова интересни разговори са безславно погубени за българската история, душевност и култура. Даже си мислех да проведа своето предаване тук, в болницата, имам предвид предаването по Пловдивската обществена телевизия ("На Агората..."), щото имам голям проблем, ето, в болница съм, днес от 11 часа е предаването, дали ще ме пусне лекарят да си проведа предаването е проблем, та затова ми хрумна да го проведа тук, в болничната стая, да го запиша на видео, вярно, забравих си камерата (!!!), но и с камерата на лаптопа мога да запиша туй видео, какво пречи, е, няма да е кой знае колко качествено, пък после да го изпратя в телевизията да го излъчат вместо живото предаване, ето, това ще бъде оригинално, но е съмнително дали ще се възприеме. Та май ще ми се наложи да ида да си проведа предаването както е обичайно в студиото, такива авангардни идеи за предавания от болничната стая трябва предварително да се уговарят, няма как без предварително договаряне с медията да се направи нещо такова, толкова различно, въпреки че нейният ръководител, именно Евгений Тодоров, е много свободолюбив човек и ще ме подкрепи, убеден съм в това. Но както и да е, думата ми беше затова, че си имам чудесни събеседници, които обаче сега изморени още спят, хъркат здравата, по български, няма да се излагаме сега я, а пак аз си пиша, на фона на хъркането (вече е 6.30 сабахлем, но героите са изморени, и здравата си похъркват!). Такива работи стават тука.

Вчера обаче, като дойдох още, бях приятно изненадан от една новост, която видях във фоайето на кардиологичното отделение на болницата: има специално направен молитвен кът, така са го нарекли, дето има две икони, едната на Света Богородица, другата на Свети Иван Рилски, по-долу има върху метална плоча една молитва, а пък най-отдолу има нещо като кандилце, та който иска да се помоли, да има къде да го направи! Аз за първи път виждам такова нещо в наша болница, това силно ме впечатли, трогна ме, щото наистина, в болниците лекуват предимно разни телесни органи, я сърце, я бял дроб, я нещо друго, но онова, от което всичко зависи, именно духът на човека, ако той не е здрав, как тогава и останалото да може да оздравее? Явно първом трябва да се погрижим за духа си, пък ако духът ни почне да се заздравява - а това превъзходно може да се получи с молитви към Бога! - то това непремено ще има ефект и върху тялото на човека, то тялото ни, така или иначе е подчинено на духа, слуша го, подчинява му се, от духа на човека зависи всичко останало. И ето, в тази болница са се сетили за това, имам предвид кардиолозите (не зная по другите отделения и етажи дали има такива кътове, трябва днес да ида да проверя), направили са нещо толкова добро и полезно, именно да има място, където човек да може да се опита да оздрави духа си чрез молитва към Бога, пък на тази основа това вече може да повлияе и на състоянието на телесното му здраве. Разбира се, до този момент не съм видял някой молещ се там, хората сякаш не обръщат внимание на нововъведението, аз му обърнах внимание, даже снимки направих, да видя сега дали ще успея да ги кача в интернет (възслаб ми е мобилният интернет, в болницата интернетът има парола), та да ги видите и вие.

Това е в общи линии. Сега, като пишех това, дойде младичка сестра, която ни измери кръвното, та събеседниците ми вече са будни, хъркането престана и се чувства, че скоро пак ще почнат дискусиите ни. По всякакви теми дискутираме, най-активен е дядото, който е на 85 години, да не са му уроки, има много добър вид, а и умът му е много свеж. На 15 години бил когато комунистите са взели властта, дядото вчера, разпитван от мен, разказа много интересни неща около тия съдбовни и злокобни събития, тезата му беше, че ако не са били руснаците, комунистите никога е нямало да вземат властта в България, нещо, което и аз си го знаех, дядото повтаряше, че властта на българските комунисти е била донесена от съветските танкове. Говорихме по всякакви въпроси, за образованието, за възпитанието на младите, за политика най-вече, по международните дела, абе по всичко, ний вчера бихме по дебати българския парламент! Аз не знам защо нас не вземат да ни обявят за... български парламент, за нещо като триумвират, та да земеме най-после ний да оправиме Българията - щом политиците ни издишат; оказа се, че ний тримата тука имаме решение за всички най-трудни въпроси, дядото особено знае всичко; е, на моменти и той с горчивина повтаря, че не виждал как изобщо някога ще се оправи Българията, като подтекста, разбира се, е такъв: само ний тримата можем да я оправим, никой друг, само дето нема кой да ни даде властта де, но даде ли ни я, оправянето на Българията тогава е сигурно, е в кърпа вързано!

Толкоз. Трябва да приключвам че се разшетаха докторите, донесоха ни и лекарствата, тъй че прекратявам писането. През деня може да направя едно видео. И да видим как ще реша проблема с телевизионното си предаване. То ще се види и ще се разбере. Хубав ден ви желая! Не се кахърете за нищо, ний тримата, двамата дядовци и аз мислим усърдно за България и още малко остава да намерим разковничето на всичките й проблеми! Хайде, здрави бъдете! До скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo