Много сме я закъсали, но за всичко е виновно нашето съзнание, объркаността, безпътицата, в която пребиваме...

Да напиша все пак нещо в дневничето си - за да не наруша традицията, покълнала в блога ми. Традициите са нещо, което трябва да бъде уважавано, особено ония от тях, в които е изкристалризирало нещо стойностно, значимо, богато на смисъл, жизнеутойчиво. Всъщност ония неща, които заслужават да бъдат наречени традиция, са все такива; онова пък, което не е такова е осъдено на забрава. Примерно комунизмът не можа да роди нито една смислена и жизнеустойчива традиция, всичко при него беше все менте, ексцесия, фалш, а причината за това е една: комунизмът мразеше живота и човека, той беше техен враг. Това е между другото, пиша го, но темата съм я разгледал най-внимателно в една своя книга, която се нарича УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), тази моя книга стана по-късно основа на моето помагало по гражданско образование и личностно израстване, по което години наред моите ученици в училище се подготвяха за дискусиите по тия толкова съдбовно важни теми и проблеми. Та в тази именно книга има глава, посветена на проблема за отношението между традиция и новаторство, между консерватизъм и радикализъм и пр., ако искате погледнете - тия неща са интересни и много важни.

Е, "направих си малко реклама" на една моя книга, сега да мина върху задачата си. Да каже нещичко върху ония неща, които ми се случиха вчера. Вчера беше ден, богат по смисъла си за мен лично. Две-три важни неща ми се случиха, върху тях искам да акцентирам най-вече.

Първо, вчера се проведе последното, извънредно заседание по гражданското дело в Районен съд в Пловдив, което съм завел срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст.Анастасова, която, както е известно, самоволно ме уволни от работа по такъв параграф, че фактически доживотно ме лиши от преподавателски права; е, аз искам от съда отмяна на нейната волунтаристична заповед за уволнението, за изгонването ми от това училище, в което много години съм работил като преподавател по философия и гражданско образование. Заседанието на съда вчера беше кратко, беше свикано извънредно по молба на моя адвокат, ставаше дума за внасяне на една корекция в протокола на предишното заседание по делото, бяха неточно предадени негови думи. Е, внесе се исканата поправка и Съдията обяви, че решението му по делото трябва да излезе след 24 февруари. Предстоят две седмици напрегнато чакане. Е, ще чакаме, няма начин, трябва да се чака...

Знаете, тече и друго съдебно дяло, заведено също от мен, но е наказателно, то е за клевета, понеже преди да ме уволни (по параграфа "пълна некадърност", "негоден за системата", "изобщо не става за учител" и пр., такива са "мотивите" в куриозната й, в историческата й направо по абсурдността заповед за уволнение, тя е същински шедьовър на къснокомунистическата саморазправа с неудобни личности, мислещи новаторски и неказионно!) та значи преди да ме уволни тази същата въпросна администраторка има любезността да ме обяви в официален документ за "психясал", сложи ми своя самоделна "диагноза", тя явно понеже разбира от всичко, изглежда има и познания по психиатрия, та в тази връзка има добрината да ми сложи "диагнозата" (човек вече не знае къде да сложи кавичките!) "податливост към чести нервно-психически разстройства", сами виждате, любезността на тази административна дама към мен минава всички граници! Та по това дяло сега ще трябва да чакам пък... съдебно-медицинска експертиза на моето психично състояние (!!!), съдът даде ход на настоятелните искания на другата страна, е, аз с интерес чакам своя разговор със съдебния експерт, аз много обичам да разговарям с хора, които са напреднали в областта на познанието на душевния живот на човека, знайно е, че това е моя любима област на изследвания, по която съм написал много книги, примерно, имам учебник по психология, който вече има пет издания. Такива работи се случват в нашето китно и свидно отечество, описвам ги тук, за да знаят бъдните поколения в какво интересно време сме имали късмета да живеем!

Не крия, за мен е много интересно и вълнуващо как ще завършат тия две дела, имащи за мен самия, както виждате, съдбовно значение. Позицията на изследовател, в която и тук съм застанал - не крия и това, че мен, като ангажиран и мислещ български гражданин силно ме вълнува темата за състоянието на правосъдната система у нас! - та тази моя изследователска позиция ме предпазва от излишни вълнения, макар че напрежението ми по тия две дела, разбира се, е голямо. (А преди това се наложи да водя още две съдебни дела, едно заведох аз, за отмяна на заповед за дисциплинарно наказание на същата тази администраторка, заповедта й беше отменена на три инстанции; другото дяло, по нейно внушение, беше заведено срещу мен от първата помощник-директорка на ПГЕЕ-Пловдив, за "обида", то завърши със споразумение между страните; въобще напоследък ми се наложи да приложа в живота паметния лозунг на любимия ви другар Тодор Живков, който беше наредил цялата страна да бъде накичена с лозунга му "Дела, дела и само дела!".) Та в тази връзка ми се налага да съобщя, че вчера ходих да си взема епикризата от болницата, в която бях на лечение и изследвания в предишната седмица, аз страдам от сериозно заболяване на сърцето; е, отидох, лекарят ме повика, вече беше разчел данните от т.н. "холтер-изследване", което ми направиха докато бях в болницата, оказа се, че в него лекарите бяха намерили обезпокоителна информация; по тази причина ми препоръчаха да направя постъпки за приемането ми в т.н. навремето "Национален център по сърдечно-съдови заболявания" (сега се нарича Национална кардиологична болница), именно в прочутата Трета градска болница в София (тази болница навремето, при социализмо-комунизма, носеше името на другарката на Тодор Живков, именно Мара Малеева-Живкова). Лекарят с угрижена физиономия ме посъветва да направя постъпки за приемането ми в тази болница в най-скоро време, за да ми бъде извършено едно сложно изследване, заедно с някаква лечебна процедура (не й запомних името, сложно беше и го чувах за първи път), която, забележете, по неговите думи била ефективна, сиреч, водела да подобрение в 70% от случаите (!). Не посмях да го попитам какво става с останалите 30% - те умират ли? Е, то всички ще умрем все някога, безсмъртни няма, безсмъртна е само изглежда човешката глупост, която ни кара да се ядем, да си причиняваме болка и пр.! Та такива работи, проблемът е, че сърцето ми около тия дела, около униженията, които ми се наложи да преживея във връзка с позорното ми изгонване от работа, около напрежението се разхлопа съвсем и сега напоследък се чувствам хептен ужасно, нищо чудно тия всичките дела в един прекрасен момент да станат съвсем излишни - поради "скоропостижното" пренасяне на едната страна, именно на моя милост, в другия, в по-добрия свят!

Нищо чудно да се стигне дотам. Смъртни сме, всички ще умираме, никой няма как да направи сделка с Бога, за да живее безкрайно. Даже и да е министър, даже и да е велик, даже и да е депутат, да не говорим пък за самовластен директор на гимназия, сигурното е, че всички сме все смъртни; да, обаче наркозата на властта явно кара някои да се смятат за безсмъртни, едва ли не за богове. Хора всякакви, факт е обаче, че всички ние постоянно забравяме истински важното - и поради тази причина се ядем постоянно за най-глупави поводи, ей-така, щото да се самоизяждаме взаимно е станало нещо като любим национален спорт. Излишно е да упоменавам, че на моята последна инициатива в тази посока, инициатива за помирение и компромис с войнствената директорка на ПГЕЕ-Пловдив (виж: Мое най-добронамерено предложение за безболезнено излизане от един съвременен крайно заплетен правен, политически, психологически, нравствен и чисто човешки казус; също можете да хвърлите око и на ето това: Продължение на изследванията по съвременния нравствено-психологически казус, сложил се около ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив) до този момент няма никакъв отзив или отклик, мълчанието, както сами се досещате, е пълно! Въпреки че вчера във фоайето на съда стояхме на срещуположни пейки и се гледахме с въпросната властваща особа близо два часа - докато чакахме началото на дялото...

Спирам дотук. Не ми се пише повече. Имах още нещичко да ви съобщя, то е значително по-оптимистично, но някак ми се отщя да пиша изобщо. Тежко е да се живее в такива условия, изглежда затова толкова рязко ми се отщя. Тежко и да се опитваме да осмислим и проумеем абсурдите, в които ни се налага да живеем. Затова ще спра. Хубавата новина ще ви я разкажа по-нататък. Така става винаги, на хубавото в живота си нямаме възможност да се насладим, щото в лошото сме затънали така, че хубавите моменти са нещо като малки островчета в безбрежното море на злините, в което се носим като продънена лодка. Много сме я закъсали, но за това е виновно нашето собствено съзнание, объркаността, безпътицата, в която пребиваме. Ето заради осъзнаването на тия фатално важни неща аз пиша своите всекидневни почти опуси. Затова, не за друго, ги пиша. Но кой ли ти оценява това... Хубав да ви е денят! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo