Символите на съветския комунизъм, натрапен ни от альошовците, излъчват злотворна мистична сила, която още трови българския живот

Приятел вчера ме информира, че в пловдивския вестник АКЦЕНТ било имало "матр`ьял" срещу мен - срещу моите призиви пловдивският позор, наречен "Альоша", някак да бъде спрян (виж поне това или пък това: Днешното издание на предаването "На Агората...", темата е: "Докога ще търпим окупаторът Альоша да тъпче с ботушите си Апостола на българската свобода?"). Намерих вестника и открих, че наистина някакъв, с извинение, "журналист" се е упражнявал по темата: виж Альошолюбив другар от в. АКЦЕНТ се нахвърли върху идеята паметникът на съветския окупатор да бъде преобразен в паметник на Апостола на българската свобода. И при това ме е представил, както забелязвате, в крайно обидна светлина, това личи още с претендиращото да е остроумно, а всъщност пределно тъпо заглавие "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша". За да не забравя да реагирам (увлечен по работата си) и за да се възползвам все пак от правото си на отговор, тази сутрин решавам да напиша нещо по темата - току-виж успея да науча тия въпросните журналя как се води истински демократичен и коректен дебат по важен въпрос. Ето какво написах; ще го пратя незабавно до редакцията на вестника, който, признавам си, не знам чий е, чия собственост е, но като съдя по изискания му стил, нищо чудно да е от империята на Пеевски:

Господин главен редактор,

В броя от 26 февруари на ръководения от Вас вестник Боян Милев е написал крайно обиден и тенденциозен текст по мой адрес, озаглавен "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша". Обичам да участвам в дебати по важни въпроси, но решително възразявам когато опонентът бива представян в превратна светлина, примерно като пълен глупак или идиот; "аргументи" от този род не само са некоректни, но и са обидни. В тази връзка искам да се изкажа под формата на право на отговор на пропорционално по величина място от страниците на вестника; настоявам да публикувате в следващия брой следното мое възражение.

Авторът на текста със заглавие "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша" вероятно си мисли, че е проявил крайно изискан стил - като е избрал това заглавие. Е, не е така; държа да го уведомя, че "захапването" на каквито и да било ботуши изобщо не ми е по вкуса. Гранитният ботуш на Альоша трудно може да бъде захапан, щото идиотът, който дръзне да стори това, непременно ще си счупи зъбите; виж, да бъде облизван от почитателите му, това е съвсем възможно - ох, как е възможно! Жалко е само, че този въпросният ботуш се намира на високо, труднодостъпно място и е трудничко все пак да бъде облизван, лизан, целуван и милван. Да беше на по-ниско и удобно за близане и целуване място, убеден съм, вече щеше да бъде добре полиран от езиците на неговите облизвачи - сред които се нареди и Вашият автор, драги ми господин главен редактор! Та значи "метафората" на г-на или другаря Боян Милев е, признайте, доста нескопосана: гранитните ботуши на Альоша не стават за захапване, но за лизане с език от почитателите на въпросния "паметник", установихме, стават - само да не бяха толкова високо. В тази връзка - понеже като философ съм все пак по-авангардно мислещ човек - предлагам за удобство на въпросните облизвачи вестникът да излезе със следната инициатива: общината да направи някаква удобна стълба, по която желаещите да ближат ботушите на Альоша да могат да се изкачват до нивото на тъй въжделенните ботуши. Нека все пак да им влезем в положението, нали така, нали това е израз на нашето човеколюбие - и на толерантността ни пред техните тъй сърдечни нужди?! Аз лично съм твърдо за - с оглед тия хора да не се мъчат и да преглъщат толкова жадно - когато стоят в подножието на грамадния паметник; една стълба може да им помогне да задоволят потребността си да целуват донасита ботушите на техния кумир Альоша. Смятам, че г-н Милев ще бъде един от първите, които ще се възползват от туй съоръжение, а тарапаната, навалицата от поцелуйковци около него, убеден съм, ще бъде немалка...

Да оставим шегата обаче настрана. Въпросът е сериозен. Аз неслучайно съм го поставил. Похвално все пак че и медия като в-к АКЦЕНТ се включи в подетата от мен полемика; вярно, стори го по един недотам пристоен начин. Аз обаче предлагам да се опитаме да поспорим по проблема по-спокойно, без обиди, този проблем, въпреки изхвърлянията на г-н Милев, заслужава по-смислен и плодотворен демократичен дебат. Ето какво желая непременно да кажа - за да представя своята гледна точка.

Не е истина, че този дебат за съдбата на паметника Альоша бил ненужен, щото, видите ли, бил "изваден от нафталина"; напротив, точно сега дойде момента да решаваме какво да правим с тия унизителни, аз бих казал пагубни за българското достойнство символи на българския и съветския комунизъм. И на съветските окупатори, благодарение на които този същият комунизъм беше натрапен на народа ни - за да си разиграва сатанинския си и кървав танц цели десетилетия, повече от половин век. Тия "паметници" на съветския окупатор, пръснати по цялата страна, са също толкова на брой гнойни рани, които изтощават тялото на българския организъм, което, както виждаме, е все още неспособно да надмогне заразата - и да поеме уверено към общественото здраве. Символите на съветския комунизъм, натрапен ни с военна сила, излъчват злотворна мистична сила, която продължава да трови българския живот - и докато не се отървем от тях, добро няма да видим. Тази моя констатация в светлината на случващото се с братския украински народ не се нуждае от никакво обосноваване: украинците бяха жестоко наказани от руските империалисти заради свободолюбието си, а представяте ли си какво ще стане ако и ние, българите, в един момент покажем същата привързаност към свободата - и премахнем символите на съветската тирания, която окупаторите ни наложиха?

За жалост, тия очевидни за всеки здрав разум неща не се съзнават още от мнозина - щом като откровено перверзни в нравствено и ценностно отношение писания като анализираното изобщо са възможни. Как е възможно изобщо да не се разбира, че паметникът на Альоша, който стои като зла, хищна и граблива птица на небето над Пловдив, над главите на всички пловдивчани и гости на хилядолетния ни град, е безсрамна и арогантна гавра с нашето национално достойнство - и знак в прослава на кървавата тирания, от която е крайно време да се освободим?! Докато Альоша стои там горе в небето, насочил автомата си в нашите черепи, България няма да стане свободна, достойна и просперираща страна; да, изобщо не е безобидно това, че този страж на руския империализъм продължава да стои над главите ни - та да показва кой тук, в българските земи, е истинският господар! А най-страшното е, че ние, жертвите, дотам сме обръгнали, че не чувстваме гаврата с нашата национална чест. Е, някои чувстваме тази гавра - и няма да се примирим докато не си възвърнем потъпканата от альошовците свобода и чест.

Альоша се рее в небесата над главите ни, ние "благоденстваме" в сянката на неговите ботуши и под насочено в главите ни дуло на автомата му, а пък миниатюрното бюстче на Апостола на българската свобода е свряно там долу, в подножието на Бунарджика, сякаш е стъпкано от същите тези ботуши на наглия империалист - а давате ли си сметка знак и символ на какво е тази върховна аномалия?! Срам и позор е това, че я търпим, че не усещаме обидата! Левски, горкият, неслучайно е писал, че тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби: е, точно така е станало! И, за жалост, до ден днешен е така! Ние роби ли сме, ние стадо ли сме, ние видиотена, впиянчена по руски образец тълпа ли сме - или сме достоен и горд народ? Оставям ви сами да си отговорите на този комай съвсем риторичен въпрос. Щом още търпим гаврата - ясно какво сме...

Затуй нещата не са така прости както си ги представяш, драги ми Милев! Трябва да се мисли, а пък думите на философите изобщо не са за пренебрегване: щото в тях винаги се крие смисъл, който ни е съдбовно и жизнено потребен. Докато мнозинството от българите не възроптае срещу тъй наглата имперска гавра, която тегне над главите ни, докато тия наши глави в мнозинството си не се изпълнят с така потребното ни съзнание за национално и човешко достойнство, докато тия прости истини, които отдавна всички следваше да бъдат разбрани, най-сетне не се проумеят поне от мнозинството от българите, докато масово не възроптаем от болката и унижението, повтарям, добро няма да видим. Защо е така ли? Просто е, ето защо:

Защото при нас, човеците, е така, така ни е устроил Създателят, дал ни безсмъртна душа: не само животът, но и съдбата, сиреч, бъдещето ни се управлява от символите, които владеят нашите съзнания. Правете си тогава сметка докъде сме я докарали - щом сме допуснали доказано най-злотворните в историята символи, символите на комунизма, на комунистическата тирания, още да властват над душите ни!

Толкова. Казах предостатъчно. Нека повече хора да се постараят да осмислят казаното. Знам, че е нужно време да се асимилират тия неща. Минаха вече цели 25 години за размисъл. Дойде време за промяна - и за действане. Нима сме така безнадеждно тъпи, че в тия 25 години мислене, съпроводено от какви ли не страдания и изпитания, нищичко все още не сме осъзнали и разбрали?!

Аз лично смятам, че все пак не сме така безнадеждно тъпи. Тъй че, драги ми Милев, недей да залагаш повече на тази бита карта...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo