Що е здравомислие - и как да излекуваме болното ни общество, овладяно от страшна и дива социална психопатология?

От известно време в съзнанието ми постепенно се роди и оформи все по-ясно ето какъв проблем: що е здравомислие, какво означава да си здравомислещ човек? И съответно: как да разграничаваме въпросното здравомислие от противоположното на него, именно от нездравомислието, от болестотворността в сферата на мисленето и съзнанието? Предполага се, някои хора по някакви причини умеят да мислят здраво, да изразяват мислитеси здравословно (един вид със здрави думи и понятия!) и затова ги определяме като здравомислещи, а на други хора това нещо не се удава и те явно мислят нездраво, един вид мисленето им е болно, недъгаво; съзнанието на такива хора значи живее със съвсем непълноценни, неверни, нездрави, анахронични, назадничави представи за нещата. Така погледнат, проблемът се усложнява, защото ето, възниква и такова едно съображение: а кой е критерият за разграничаване на здравото от нездравото, от болното - в сферата на мисленето и на мисълта, в сферата на разпространените представи на хората за нещата? Всеки човек, който мисли различно от нас, не значи, че е "болен", че мисленето му е "болно", да, съвсем не значи, че мисленето му, тъй да се рече, е "повредено"; нека, моля, да не разбираме тия неща плоско, прекалено опростено.

Това, че мислим различно, е чудесно, разномислещите хора, стига съзнанията им да са здрави, могат чудесно да общуват, да се подпомагат в търсенето на истината, но има хора, с които такова едно сътрудничество е невъзможно, те излизат с претенцията, че тяхното мнение било, видите ли, "единствено правилното", те именно повтарят като развалени радиоточки все едно и също, не умеят да се вслушват в аргументите на опонента, ясно е, че при тях, в съзнанието и в поведението им, е налице нещо неестествено, бих казал болнаво. Разбира се, такива хора смятат, напротив, че "болни" или "нездрави" са представите на противниците им, стига се между тия два, да ги наречем така, "лагера" до усърдни престрелки, до безполезни битки, до ужасни ексцесии, до безсмислени караници и т.н. Много е възможно дори и в наше време, ако се гледа през тази оптика, твоят опонент да почне да ти изглежда като "ненормален", спорещите в такъв случай почват да си издават "психиатрични диагнози", да се възприемат и определят като "луди", наистина има нещо лудешко в такова едно мислене и поведение, но ето, кардиналният въпрос си стои: а кой, прочее, наистина е лудият, чие мислене наистина е непълноценно дотам, че да може да се определи като психарско или като израз на някаква патология?

Ще се опитам да поразсъждавам върху тия интересни, според мен, въпроси. Облагодетелстван в тази посока съм и от тъй щедрият живот: в последните няколко години имах благодатния изследователски шанс да бъда въвлечен в една превъзходна история или дори сага, не само административна, но и психологическа, политическа, нравствена и каква ли не още, разрази се една епична битка, и то именно в сферата на многострадалното българско училище и образование - къде другаде да се разрази тази епопея ако не в него? Читателите на този блог добре знаят (аз добросъвестно всеки ден, в продължение на 2-3 години описвах като педантичен експериментатор всичките тия случки и преживелици, имащи според мен огромен научен смисъл!) за какво става дума, но съм принуден за тия, които не знаят, вкратце да припомня тази история, тъй като тя наистина е многозначна, безкрайно богата на смисъл и също така е дори евристична. Вкратце казано, влязох в сериозни полемики с една властваща администраторка в образованието, с която явно имам най-дълбоки ценностни разминавания. Интересното е обаче, че с нея (всъщност това е директорката на ПГЕЕ-Пловдив, едно авторитетно учебно заведение, в което съм работил много години) въпреки всичките ми усилия не можа да възникне пълноценен и демократичен дебат по всичките въпроси, по които ние имаме съществени разминавания, а причината за това е проста: въпросната властваща особа през цялото време мълчеше, тя възприе обаче един друг, и то много любопитен подход. А именно: поведе яростна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране, подложи ме на невиждан административен тормоз или терор, организира усърдно какви ли не "мероприятия" с оглед да ме подтикне към някакво тъй желано от нея "нарушение". И почна тази същата особа да произвежда и да трупа усърдно папки със съответните компромати, имам предвид разни "жалби от възмутени ученици и родители", разгромни писма на възмутения колектив, организирани ми бяха всякакви там "народни" и "другарски" "съдилища" (човек вече не знае къде точно да сложи кавичките!), аз бях обявен за "народен враг", за "злодей", за "луд", за какъв ли не още. В крайна сметка, като се видя безсилна да ме заклещи в някакво нарушение и един вид "законно" да ме уволни, въпросната администраторка се принуди да ме обяви за "пълен некадърник", за "неспособен да бъде учител", за човек, на когото били липсвали, видите ли, "всякакви качества" да работи в сферата на образованието, имах честта да бъда провъзгласен за "абсолютно негоден за системата" и като такъв най-сетне бях... уволнен! И то по параграф, благодарение на който въпросната особа фактически ме лиши от преподавателски права, да, това се случи именно в нашата тъй напредничава, демократична и европейска родина, и то в наше време, във средата на второто десетилетие на 21-вия век!

Разбира се, тази същата особа си има в този момент сериозни проблеми с правосъдието, тя не само с мен постъпи по този начин, а и с доста други хора, които имат по-сериозен личностен потенциал. А пък в резултат на развихрянето й (интересно е да се отбележи, че инертната образователна система в лицето на своите органи за управление, включително и Министерството, не реагира никак на туй екстравагантно поведение на своята усърдна служителка - и дори не направи опит да я обуздае!) в самата училищна общност се появи също така много интересен народно-психологически феномен: "народът" или "сплотеният колектив", тъй да се рече, смъртно се уплаши, неизбежно се появи някакъв ирационален, див, непреодолим страх: никой не посмя да протестира против поведението на своята "любима ръководителка", напротив, появиха се, както обикновено става в такива случаи, рояци от усърдно подмазващи се на властелинката ласкатели, надпреварващи се кой да получи нейното по-щедро благоволение, кой повече да се облагодетелства от близостта си с царстващата особа. Да, изобщо не преувеличавам, ситуацията наистина е интересна и благодатна и ето, не крия, че всичките тия преживелици (в които аз, така да се рече, участвах със самочувствието на облагодетелстван от тъй щедрия изследователски шанс!) ми дадоха едно широко поле за всякакви изследвания, които аз проведох най-добросъвестно. (Между другото казано, няколко книги с най-интригуващи изследвания вече написах и издадох.) И продължавам да ги провеждам, вече в сферата на съдебното дирене на истината, защото, разбира се, се наложи спрямо въпросното длъжностно лице да приложа ефикасния, да се надяваме, метод на съдебното вразумяване, ако ми позволите да се изразя така.

Но има и нещо още по-сериозно, което ме кара да се впусна в дебрите на тия тъй вълнуващи изследвания. През последните години ний, съвременниците, преживяваме един тежък и решаващ период на своята национална история, в който се проявиха някои твърде интересни, да ги нарека така, психологически и нравствени феномени, нуждаещи се от най-внимателно изучаване и описание. Живеем в едно преломно време, в което е поставена на изпитание силата на нашия човешки и народностен дух, нашата привързаност към ония универсални ценности на човечеството, благодарение на които, стига да успеем да надмогнем склонността си към малодушие, ни е гарантиран просперитета, а също така и достойния свободен живот, живота на свободни и достойни хора. Ето какви тенденции в тази посока се очертаха.

Изведнъж се появиха някакви улични и медийни кресльовци, които почнаха усърдно да плюят европейския избор на страна ни, започнаха също така да хулят демокрацията, западния, европейския начин на живот, който, видите ли, в тяхното възприятие бил "аморален", "гнил", "упадъчен", "толерастки", "гейски" и какъв ли не още, позволете ми да не повтарям всички ония квалификации, които същите тия "вестители на националната свят" имаха добрината да възвестят на "заблудения", на "съблазнения" от свободата и от демокрацията многострадален български народ. Разбира се, скоро се разбра, че тия въпросните "народни кумири" са били вдъхновени от прекалено много руски рубли, те на тази база успяха да привлекат към тъй вдъхновяващата си кауза много наивници или балъци, както обикновено им казваме, които именно с гласа си успяха да натикат тези същите "борци" в Парламента. Оказа се обаче, че в широката българска (пък и руска) душа има много място за подобни политически психопатологии, ето, от няколко години наред агресивността на тия международни сили (опиянени от толкова много руски рубли или злато!) нараства екстремно за да се стигне дотам, че да е застрашена националната сигурност на страната ни; същевременно знаем, че първата жертва на тази кагебистко-имперска политическа психопатология се оказа свободолюбива Украйна, която биде жестоко наказана именно заради свободолюбието си, заради предаността си към ценностите на свободата, човещината, демокрацията, личностния просперитет и пр.

Във възприятието на тия все пак хора с толкова болна психика се оказва, че свободата е нещо най-ненавистно, личността пък се възприема като "неприемлива", тя за тях, предполагам, е "страшно заболяване", да, да си личност, да се държиш като суверенна и достойна личност за тях е "ненормално", а е "нормално", тъй да се рече, да бъдеш един кресльо от изпълнената с агресия тълпа, която крещи да самоупоение от яростта си срещу "прогнилия Запад", срещу нравственото, видите ли, "разложение", което идело от този същия евро-американски Запад, разбира се, такива хора мразят с цялата си душа и Европа - наричат я "Гейропа"! - и най-вече Америка, която винаги е била най-твърд бастион на борбата за свобода и е окрилявала с примера си борците за свобода в целия свят. Интересно е да се отбележи, че тази масова патологична антидемократична, антиевропейска и антиамериканска реакция, която изригна в путинска Русия, в България и в някои други източно-европейски страни (несъмнено е, че тези антидемократични "народни движения" се финансират щедро от КГБ и Кремъл) се родее по същество с онази дива ненавист спрямо Запада, която изпитват и ислямските фанатици-терористи, тъй че ето, оказва се, ние тук имаме някаква своеобразна "православна" талибанщина, която е не по-малко кръвожадна от онази другата, само дето у нас специално, да пази Господ, тукашните ни херои все още (за момента) не са проявили бесовщината си на дело, което обаче не значи, че не ни грози такава една страшна опасност. Разбира се, нужно е да направим максималното, което е по силите ни, за да осмислим тези застрашителни масови психологически и ценностни явления, в които аз лично виждам симптоми на едно все по-задълбочаващо се нездравомислие, на опасната тенденция много хора да капсулират съзнанията си и да заживеят с представи, нямащи нищо общо с духа, с потребностите, с коренните човешки интереси на нашата съвременност.

Темата, така поставена, е огромна. Тя съдържа много измерения. Аз ще се опитам да хвърля известна светлина върху най-главното, върху принципната, чистата основа. А всичко, както знаем, се крие в дълбините на човешката душа, там е разгадаването на всички загадки.

Да виждаш в човека срещу теб, който просто има други ценности, сиреч, не мисли като теб, има други, различни виждания и разбирания за нещата, та да виждаш в раз-личния човек "враг", подлежащ на унищожение, на ликвидиране и на заколение, простете, е израз на една страшна душевна патология. Да, много е нездраво подобно отношение към раз-личността, към другата личност. А какво в такъв случай е здравото, подобаващото отношение, как мисли по тия същите въпроси здравомислещият човек? Длъжни сме да си дадем ясна сметка и да опишем по възможност най-пълно онова, което аз нарекох здравомислие. На тази основа ще можем да направим своите опити да вникнем в другите важни моменти: как именно може да се повлияе върху мисленето на тия хора, как изобщо може да се пробуди мисленето у тях, щото, безспорно, оня, който се о отдал на подобна бесовска ненавист, явно е налице едно ужасно заслепение, такива хора са обзети от ярост, която е парализирала тъкмо способността им да мислят. Мисленето е това, което ни помага да надмогваме склонността си за сме слепи, то прогонва заслепението, не нещо друго, а мисленето - и ясното подобаващо съзнание - е онзи инструмент, благодарение на който можем да парираме тази въпросната душевна патология. А мисленето се развива по един начин: чрез дебати, чрез диалог, чрез разговори. Болното съзнание се оздравява по един-единствен начин: чрез предразполагането му да обсъжда, надмогвайки бесовската си ярост. Да, много очистителни и оздравителни дебати са ни нужни, този е начинът, този е и пътят. Това средство за преодоляване е изобретила човешката цивилизация - и демокрацията. Много разговори, страстни, разгорещени дебати, по един човешки начин. Аз други средство не виждам. Другият начин е ужасен: взаимно да се избием, да си прережем гърлата; да, другият начин, именно войната, е противочовешки, за жалост, в историята многократно е бил възпроизвеждан и прилаган. Е, видя се убедително, че така не бива да се прави, като убиеш оня, който не мисли като теб, това изобщо не решава проблема. Днес, примерно, противниците на свободолюбивата западна цивилизация, построена върху темелите на уважението на индивидуалната личност и нейните свещени права, са, да допуснем, почти половината от човечеството (такова допускане просто правя, не претендирам за точност, глупаво е да претендирам за точност!); е, другата половина, да допуснем, пък са привърженици на свободолюбието, жизнелюбието, човеколюбието. Половината човечество се е озверило, отдало се е на ненавист спрямо различния себеподобен и го възприема за враг на своето щастие, на своята представа за щастие, това, простете, е сериозна заплаха, която не бива да бъде подценявана.

Alessandro di Mariano di Vanni Filipepi o Sandro Botticelli, 1 de marzo de 1445 a 17 de mayo de 1510, La calumnia de Apeles, Pintada en 1495, actualmente se encuentra enla Galería de los Uffizi en Florencia, Italia.

При това тия хора са тук, сред нас, никой не знае какви мисли витаят в главата на човека до него. Да се мразим обаче и да разрешаваме враждебността си чрез агресия, чрез насилие, чрез груба физическа и военна сила е атавизъм, останал от стари времена. Верният и съвременен подход е друг: дебати, диалог, разгорещени, ала човечни дискусии, дискусии на човешка основа. Щото има едно нещо, което все пак ни обединява, независимо от всички различия: и то е че сме човеци. Този, който изпитва враждебност спрямо самата човечност, е всъщност един заблуден, а вероятно и един много страдащ, неразбран човек. Неговата враждебност, неговата озлобеност е сподавен, а много често и кряскащ вопъл за разбиране, за вникване, за внимание; тия хора с озлобеността си, убеден съм, компенсират болката, за която са си втълпили, че им е виновен някой друг. Примерно некадърният е склонен да мрази и да завижда на талантливия; той си е втълпил, че талантливият е, представете си, враг на неговото щастие. Или е заплаха за неговата власт. И си наумява да го унищожи. А всъщност не е истина, че талантливият някому за нещо е враг; това е глупава заблуда. Талантливият и благороден човек никому не е враг. Напротив, талантливите хора са изключително полезни за цялото човечество. Те трябва да бъдат пазени като най-драгоценен капитал. На тях трябва да дадем всички условия да се развиват пълноценно. На тях не трябва да им пречим - щото в резултат всички губим, всички сме ощетени. Ето докъде ний, българите, я докарахме с това, че мнозинството у нас тъй всеотдайно мрази способните - и прави всичко, та да ги смаже, да ги ликвидира. Стигнахме дотам, че сме най-бедни - и най-нещастни. Явно има нещо много сбъркано и болно в една такава, простете, "философия" - щото нищо философско няма в ненавистта спрямо личността. В такова едно отношение към талантливата личност, към даровития човек обаче има прекалено много патология, прекалено много болезнена озлобеност и ожесточеност. Ако енергията, криеща се в тази ярост спрямо способните - я тя е характерна и за други пострадали от комунизма нация, примерно руската; несъмнено е, че комунизмът насади тази озлобеност спрямо личността и личностното - ако енергията, скрита и блокирана от тази психопатология, бъде освободена и активирана в градивна посока, такива общества ще преживеят невиждан растеж и разцвет. Позволете ми да обобщя, че тук, в този пункт, се крие разковничето, средоточието за разгадаването на онази злокобна загадка, която трови живота на посткомунистическите общества, а също и на обществата, пострадали от други исторически и културни форми на неуважение към суверенната човешка личност, примерно ислямските. Дали с този свой извод моя милост - да се пошегувам малко, да си позволя да направя една малка шегичка, та да жегна завистниците! - та дали с този мой фундаментален извод моя милост няма да заслужи една... Нобелова награда? :-) Е, виждате, налага се сам да намекна за туй нещо, щото, очевидно е, в условията, в които живеем (и в тях непризнаването на заслугите на другата личност е толкова разпространено!), едва ли някой ще се сети да ме предложи, то е равностойно на самата смърт себеотрицанието ти да стигне дотам, че не себе си, а някой друг, и то най-благородно, да го предложиш така щото човечеството да признае някоя негова заслуга.

Другият, различният до мен човек мен лично с нищо не ме ощетява, напротив, обогатява ме. При нас, човеците, нещата стоят така: доколкото тъкмо е различен, дотолкова другият ми е интересен - и дори полезен (ако изобщо тази дума тук може да се употреби). Нека другият да бъде какъвто си иска, нека да мисли както намери за добре, той има суверенно право за това. Нека да живее както сам реши, както сам е пожелал: всеки от нас има свещено право сам да прави живота си, да избира онзи живот, който отговаря на неговите разбирания. Всеки има право да се стреми по свой начин към щастието си, нали този израз, именно "стремеж към щастие", доколкото си спомням, стои още в най-първите страници на Декларацията за независимост и дори в Конституцията на САЩ. Свободата на човека е ненакърнима и неотменима, без свобода човекът не може да живее по човешки начин, всичко в този наш живот се обезсмисля без свобода. И само свободата успява да породи смисъла на всичко, което има значение за нас, човеците. Защото по този начин всичко, което сме създали и сътворили, има ценност - за нас, пък и за другите хора. Щото ние, хората, общо взето друго не правим освен да обменяме ценности. Най-различни ценности. Колкото повече ценности раждаме и обменяме, толкова по-богати сме всички ние, човеците. Богатите хора затова не бива да бъдат мразени, напротив, доколкото има богати хора около нас, дотолкова и ние самите сме облагодетелствани от техните богатства. Богатият, талантливият човек - щото в основата на всяко богатство стои някакъв личностен, душевен, духовен талант, дарование или ресурс - трябва да бъде уважаван и почитан; прочее, на всекиму тъй великодушният Бог все нещичко е дал, всеки човек си има своите таланти. Едни са умни, други са красиви. Това, че аз, примерно, съм умен, но не и красив, не значи, че аз трябва непременно да се преизпълня със злоба и с ненавист спрямо красавците - откъде накъде, за какво ми е на мен тази глупава душевна патология? Нека красивите да се наслаждават на красотата си, а умните - на ума си. Едните ще берат едни плодове от таланта си, другите - други. Пък и взаимно можем да се обогатяваме с талантите си - знайно е, че всеки иска да има това, което няма, ето, примерно, твърди се, че красивите жени били силно привличани не от друго, а от... ума на истински умните мъже - които, прочее, може и да не са красиви, но за сметка на това са обикновено и богати... в парично отношение, ето още една примамка за тъй склонните към влюбчивост в такива мъже красиви жени! И тъй нататък. За всеки има място под небето, защо е необходимо да се мразим, да изпитваме ярост към различните, да се опитваме да ги елиминираме, да ги възприемаме като заплаха? Е, ако окрадем и изпляскаме богатствата на богатите нали знаем какво ще стане? Комунизмът прекрасно показа какво става тогава - ами настъпва пълна мизерия, настъпва ужасна катастрофа. Е, затуй в живота е потребно да има разнообразие, да има всякакви хора, нека всеки да работи за успеха си, нека всеки да прави както иска живота си. И само тогава ще имаме едно наистина здраво общество, а не общество, овладяно и раздирано от болните амбиции на разни там хора, чието "мислене", позволете да отбележа, а овладяно от болни и болестотворни представи.

Здраво е онова общество, в което представите на мнозинството от хората, които го обитават, са здрави и здравословни. Ако здравомислещите хора в едно общество образуват мнозинство, ако са основа за възникване на една водеща критична маса от личности, предани на свободата и на порива към автентично жизнелюбие, то такова общество неизбежно става здраво. Респективно, ако мнозинството от хората в едно общество допуснат да бъдат овладени от нездрави, от болни представи, амбиции и копнежи, то такова общество неминуемо става болно, атмосферата в такова общество също става болестотворна; в такова общество повече не могат да се пораждат здравомислещи хора, или поне тяхното формиране е силно затруднено. Позволете ми да сложа своята диагноза: нашето общество е точно такова, у нас, за жалост, здравомислещите хора са едно малцинство, а мнозинството е допуснало да се раздира от нездравословни, диви, бесовски страсти и копнежи. Примерно, мнозинството от хората в такива общества си представят, че могат да просперират чрез тарикатлък, чрез далавери, чрез кражби, чрез измами и лъжи, именно по нечестен начин. Или пък има мухльовци, които вярват в късмета и, стоейки със скръстени ръце, чакат, да речем, да спечелят... джакпота от тотото или от лотарията. Или в казиното търсят своето презряно щастие. Всякакви идиоти, позволете ми да отбележа, има във всяко едно общество. Проблемът е когато идиотите или калпазаните станат мнозинство. Имам чувството, че у нас сме на път да постигнем този предел в дегенерацията на човешкия фактор. Калпавата ни образователна система всяка година бълва неспособни за самостоятелно, за критично мислене, а значи и неспособни за смислен, здравословен начин на живот кухи, нещастни, самонадеяни индивиди.

Така подетата тема, сами забелязвате, е огромна. Аз само маркирах нещичко, колкото да ви въведа в нея. Имам много още какво да кажа. Ще ми се да дам колкото се може повече примери, които да разтълкувам аналитически, та да ви дам възможност по-плътно да се доближите до истината, която ме е овладяла. И на която искам да дам един пределно точен израз. Май ще се наложи да пиша още много по тази тема. Аз всъщност досега май предимно по тази същата тема съм все писал, във всичките си книги, есета, статии и пр. Тя ме вълнува не от вчера. И не само съм писал, но и съм се борил - за своето личностно изявяване. Респективно, платил съм цялата цена за своя каприз да бъда достойна и суверенна личност в едно общество, в което тия неща - свобода, личностен суверенитет, индивидуалност, право на живот според собствените ценности и разбирания и т.н. - са нещо като проклятие, са нещо като страшна прокоба. Е, неслучайно съм си избрал тази съдба, радвам се, че толкова благият и щедър Бог ми отреди тази участ. Защото противното за мен щеше да бъде същински кошмар.

Спирам засега дотук. Живот и здраве да е само, утре ще продължа. Ще ми се да си развия мисълта. Ще дам, както обещах, доста примери. Ей-такива, най-прости примери, сега ми хрумва, да кажем, този: какво ще стане ако, да допуснем, изведнъж разберете, че толкова симпатичният ви колега е... гей? Или собственият ви син е такъв, а, представяте ли си? (Той, "народният любимец" Сидеров изглежда по тази причина гледа да няма деца, щото предварително явно го е страх да не му се случи такава една непоносима трагедия?!) Моят пример, а именно как биде възприет един по-авангардно мислещ и по-широко скроен като личност преподавател по философия от една примерна служителка на административната система също заслужава още по-голямо аналитично внимание, той ми е особено присърце, щото при него имам безценни лични наблюдения и впечатления. Има още много други примери, които могат да се дадат. Ще дам, разбира се, и примери в областта на обществено-политическата психопатология, която ни тресе като общество не от вчера. Тук особено показателен пример е за това как биде постъпено спрямо един такъв умен политик и държавник като Иван Костов - и какви именно куриози се появиха на политическата арена след него. Ще дам примери и от очертаващата се да бъде особено показателна лудница в путинска Русия, там аз също имам своите наблюдения, много се интересувам, чета, с интерес следя събитията, те, руснаците, в това отношение доста са ни изпреварили. Но и нас се стараят да заразяват колкото се може по-спешно - и успешно- със заразата си. Примерно у нас се подвизават разни одиозни и добре охранени "журналисти", с извинение, имащи, тъй да се рече, социалистическа и рублофилска тенденция (на едно място ги нарекоха социаГлисти!), които без капчица неудобство демонстрират едно пределно болно и направо лудешко съзнание, нямащи нищо общо с реалностите на нашето време. Примерно такива наричат окупацията на България от червената армия "освобождение", кръвожадният Путин им се вижда че бил "най-велик истински демократ", кагебисткият маразъм, вилнеещ в Русия, го определят като "славно православие", американците били, видите ли, "фашизоиди", по същия начин наричат и украинските свободолюбци, путинската тирания и кагебисткият абсолютизъм в Русия бил, видите ли, "най-добрата форма на управление", такава била "истинската народна демокрация" и пр., т.е. създават един свят на криви огледала, в който всичко е възможно най-уродливо, няма нищо общо с реалностите на живота. Та за тия неща също си заслужава да помислим и да поразговаряме. Моята крайно рискована теза, а именно, че въпреки болестта, която тресе такива хора, с тях би следвало да може да се разговаря по един спокоен, свободен и човешки начин се нуждае от проверка, именно и в тази посока ще се постарая в един момент да поведа изследването си.

Но сега-засега спирам тук. Желая ви хубав ден! Не вярвам че много са ония, които са успели да дочетат това есе, но именно на тях желая най-големи успехи през днешния ден, който нека да бъде благословен за вас! Вие успяхте да сторите един нечуван героизъм, именно да прочетете докрай едно философско есе, ето, това значи, че си заслужава да повярвате в силите си - и на по-големи изпитания, убеден съм, можете да издържите. А да се мисли истински е едно най-голямо изпитание. Някои го схващат като мъчение. Мен ме уволниха от училище и за това: бил съм тормозел учениците ми да мислят, а това било много страшно, вредно и опасно! :-) На това най-вече основание бях обявен за "най-коварен враг" на учещото, на обучаваното в немислене и в личностна нездравословност млада част от человечеството. Което трябвало, разбира се, най-ефективно да затъпява в училище. Такива работи се случват из просторите на нашето свидно и непрежалимо иначе отечество. Вие си ги знаете де, какво да ви ги припомням. Но от мен лесно няма да се отървете, предупреждавам ви е за това...

Хайде чао засега! Починете си хубаво от мен, щото... аз скоро пак ще дойда. Аз съм... вашият кошмар, мили ми другарки и другари комуноиди! :-) (Това последното беше шегичка, вие го усетихте, нали, но аз го казвам за тия, дето нямат такава усетливост...) Апропо, що е това комуоид и как той мисли ще говорим също другият път. До скоро!

(Следва продължение)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo