Още по безпрецедентното съдебно дяло, което, вярваме, уважаемият съд ще реши подобаващо, в съответствие с повелите на законността, правото и справедливостта

До Окръжен съд Пловдив,

Гражданска колегия, VII състав

РЕПЛИКА

от Ангел Ив. Грънчаров, ищец и от адвокат Феодор Иливанов, довереник

по въззивно гражданско дело 835/2015  г. по описа на ОС гр. Пловдив

Уважаеми окръжни съдии,

Така наречените „Писмени бележки” на ответната страна по повод на нашата писмена защита изобилстват от голословни субективни твърдения, издаващи не само удивителната липса на каквато и да било сериозна аргументация от каквото и да било естество, но също така и липсата дори на минимално намерение на опонента да вникне и да отговори на нашите аргументи. Безкрайното повтаряне като мантра на израза „делото изобилства от доказателства, видно от които на ищеца му липсват каквито и да било качества да бъде учител” е илюстрация и също така признание за фактическата липса не на друго, а тъкмо на конкретни смислени и логични аргументи у ответната страна, която явно сама се е отказала от каквото и да било усилие да аргументира незащитимата поради абсурдността си теза. Но онова, което е особено показателно, е че въпросният текст също така изобилства от несъстоятелни от каквато и да било гледна точка и очебийно неверни твърдения, с които ответната страна се мъчи да въведе съда в заблуждение. Ще дадем в аналитичен порядък примери в тази посока:

1.) Твърдението, че учебната атмосфера в часовете на ищеца Грънчаров била „в разрез” с изискванията на нормативните документи, регулиращи преподавателската дейност в училище, освен че е голословно, е също така и напълно несъстоятелно, невярно. То свидетелства само за това доколко бедна и ретроградна е представата за съвременно преподаване у оня, които си го е позволил. Безброй пъти изтъкнахме, че преподаването на философски или на личностно развиващи предмети е фина и при това специфично духовна дейност, чиято цел е подпомагане на формирането на самостоятелно и критично мислещи млади хора, способни ефективно да решават нелеките ситуации на живота; точно такива са и законовите и нормативни изисквания, които регулират тази дейност. Учителят в никакъв случай не е ретранслатор на готови знания или на „истини от последна инстанция”, с които да бъдат пълнени главите на младите. Учителстването е творческа по естеството си дейност, което също е предписано от всички документи, имащи отношение към регулацията на тази толкова значима за личността и обществото дейност. Явно на някой му се налага да си опресни представите, щото твърде много се е заблудил – и се е откъснал от изискванията на времето, в което живеем.

2.) Откровена лъжа е твърдението, че от „проверки на ДАЗД” (имало е само една такава проверка, какво е това множествено число?!) било „обективно констатирано”, че, цитираме, „спрямо учениците се упражнява системен психически тормоз, унижение, обиди и незачитане на тяхното мнение от страна на учителя Ангел Грънчаров”. Изобщо този, който е писал въпросния текст, изглежда се е стремил да облече в колкото се може по-ярки думи собствената си ненавист спрямо популярния учител Грънчаров, който е известен тъкмо с толерантността, с уважението си към личността на ученика. Грънчаров не само че е привърженик на една личностно-центрирана методика на преподаване, но това е и негово човешко, учителско и жизнено верую. Пък и приписваната му личностна и нравствена уродливост не се връзва с неговото възпитание. Да бъде очернена колкото се може една личност, да й бъде приписан колкото е възможно по-уродлив нравствен и човешки облик, и то на единственото основание, че ти лично изпитваш ненавист към нея, изпитваш ненавист, породена на основата на съзнанието за нейното личностно и духовно превъзходство, не е и не може да бъде никакъв „аргумент”, камо ли пък за пред съд – още повече, че такива накърняващи достойнството на личността твърдения сами са подсъдни. Но, за жалост, ответната страна, заслепена от въпросната силна ненавист, пък и импулсирана от предусещането, че по начало се напъва да защити една сausa perduta, една напълно несъстоятелна и незащитима теза, явно вече е способна на всичко, отпаднали са всякакви задръжки, включително и тези от нравствено естество (които обаче никога не бива да губим).

3.) Глупост е твърдението, че учениците били възприемали „с възмущение” прожекцията на филма „Амаркорд” на великия маестро на световното киноизкуство Федерико Фелини, която Грънчаров е провел в част от учебните часове. (Никъде не е доказано, че българските ученици нямат никакво отношение към истински възвишеното изкуство – и че са пристрастени изцяло към пошлото, грозното и вулгарното!) Освен че такова твърдение е откровена глупост, то е и абсолютна неистина: учениците бяха силно впечатлени от този филм, явно съществува дълбока потребност у тях за общуване с такъв род стойностни творби на киноизкуството. Интересно е, че ответната страна сама се е отказала (защо ли?) от смехотворната си основна теза, размахвана като непрани гащи на по-раншния етап на съдебното дирене, че този филм на Фелини бил, видите ли, „порнографски”. Между другото филмът е прожектиран в часовете по психология, точно отговаря на изучаваната в тия часове проблематика, свързана с трудностите на самопознанието на човека, това е един от най-майсторските и проницателни в психологическо отношение филми, имащи пряко отношение към душевния живот на младите в юношеската възраст, на която са и самите ученици. Апропо, на литераторката Анастасова, на ответницата (която е подписала тия същите „писмени бележки”) сме длъжни да съобщим вероятно изненадваща новина, че художествената стойност на нито едно произведение на изкуството, камо ли пък на филм, не се „обяснява”, тук „обясненията” просто са неуместни, тя се усеща и разбира с цялата душа – и учениците превъзходно усетиха и се овладяха от дълбоките, неизразими послания на този забележителен филм. Даже и хипотетичното „възмущение” (стига изобщо да го е имало) е свидетелство за това колко силно са били впечатлени тия млади хора от магията на наистина гениалния филм на великия Фелини.

За сведение на ответницата също сме длъжни да съобщим, че Ангел Грънчаров е специализирал естетика в университета на Санкт-Петербург, това е видно от приложението към дипломата му; той наистина е най-добре подготвен за подобаващо общуване с учениците по въпроси, свързани с тълкуването и разбирането на изкуството; тия неща, свързани с адекватното общуване и преживяване на художествени ценности, са така фини, че не се поддават на дебелашки твърдения, издаващи пълната некомпетентност на този, който си ги е позволил.

4.) Все пак знаменателно е, че едва в този последен документ ответната страна прави доста смехотворни опити да дава примери, в тълкуването на които обаче се проваля тъй катастрофално, че повече едва ли може да бъде. Само дето на лъжи не бива да се разчита, лъжите никак не помагат. Но какво да се прави, явно им се налага да разчитат на лъжи – щом като истината им е толкова неизгодна! Пълна глупост, примерно, е твърдението, че философът Грънчаров не бил зачитал мнението на учениците; това също е една мантра, която се повтаря до безкрайност, до втръсване. Да се приписва такъв недъг на философ, който цял живот е работил точно в тази област, а именно, да спомага за развиване на способността на младите да имат свое мнение и разбиране, да умеят да го защищават, да го изразяват свободно с подходящи и убедителни думи, е наистина крещяща глупост, свидетелстваща за моралния облик и умственото ниво на този, който си я е позволил.

5.) Грънчаров е убеден привърженик и последовател на сократовия философски метод, който от запознатите в тази област се възприема като най-ефективен и плодотворен. Безброй пъти разяснихме това на ответната страна, която обаче явно е дала нещо като обет твърдо да не желае да схване за какво изобщо иде реч. При сократовата философска методология се прави нужното чрез създаването на подходящи условия (атмосфера, настройка на душата, импулсиране и провокиране на мисленето чрез подходящи въпроси и т.н.) в душите на младите в един труден процес на духовен растеж и кипеж в даден момент да се стигне до раждане на истината, до постигане на онази дълбока и съкровена истина, която единствена има значение. Представите на ответната страна за случващото се в класната стая са така механични и елементарни, че показват такова изумително изоставане в развитието, което може да се тълкува не само като некомпетентност, но и като израз на откровено невежество. Не може съвременен учител да има толкова примитивни, бихме казали дори казармени представи за това, което се случва в класната стая. Обикновено ония, които не разбират от проблемите в дадена област, се въздържат от съждения – и така постъпват разумно. Но това явно не важи за други, които правят нужното да се изложат в крайна степен.

6.) Особено отвратително е грозното и лицемерно спекулиране от страна на ответницата с някаква илюзорна „болка на будните деца, намерили начин да изразят гражданската си позиция”. Става дума за инициираните от самата администрация „безброй сигнали и жалби”, в които дума по дума, за да се имитира „съвпадение”, се повтарят смехотворните нападки на същата тази администрация по адрес на Грънчаров. (Очевидно и много от тези въпросните „жалби” са размножавани от самата така услужлива администрация, тя е предоставяла типови бланки с гриф „Срещу Грънчаров!”, които при това сама е приложила без капка угризение към съдебното дело! Каква себеотрицателност в името на тъй въжделената кауза?!) Едва ли може да се изобрети по-откровено и простодушно признание за съпричастност на администрацията към този толкова изтъркан административен прийом за разправа с неудобния учител, държащ на достойнството си, от това тъй умилително и показно лицемерие-спекулиране. При това трябва да се знае, че въпреки усилията на администрацията от 15-те класа, на които Грънчаров е преподавал, жалби и сигнали е имало само от 2-3, т.е. обобщенията и твърденията за някакво „всеобщо народно недоволство” срещу „злодея Грънчаров”, очевидно са изсмукани от пръстите. Но е добре, че уважаемите окръжни съдии все пак могат тук, на базата на този прочувствен документ-шедьовър да се убедят на какво е способна една самозабравила се администраторка, която си е внушила, че някой учител е станал заплаха за властта и за произвола й. Това, че ответната администраторка не се посвени да направи всичко за да използва ученици за да си разчисти сметките с неудобния учител, е възмутителен факт, който не се нуждае от коментар; а пък интересно е и това, че самата ответница очевидно изобщо не се смущава от стореното, изглежда и не изпитва угризения за това; нека тази констатация всеки да я разбира според съвестта си.

7.) Интересно е и това, че ответната страна сама се отказа от „безбройните писмени доказателства”, приложени от самата нея към делото, опасявайки се съвсем основателно от тяхната двусмисленост, именно, че те прекрасно илюстрират и са неоспоримо свидетелство за онази злобна кампания по личностното и професионално компрометиране, дискредитиране и оплюване на ищеца, която ответницата в качеството й на директор дръзна да проведе. В последните две години преди уволнението му директорката на ПГЕЕ-Пловдив явно нищо друго не е правила освен да произвежда в писмена форма най-злостни „компромати” (жалби, сигнали, писма на „възмутени родители” и на „разтревожени колеги”, разни протоколи от заседания на „народни съдилища”, устройвани над Грънчаров в този период, доноси и пр., т.е. целият онзи инструментариум за разправа с неудобната личност, който ни е известен от печално известния период на комунизма, макар че дори и тогава сякаш не се стигаше чак до такива психопатологични ексцесии!), трупани в досието му, с явната цел да се изобрети някаква що-годе подходяща „мотивация” за уволнението му. Да, обаче целият този „продукт” се оказа негоден (поради упоменатото двусмислие!) от използване пред съда, поради което беше тихомълком изоставен; наложи се да се прибегне до „тъй ярките” свидетелски показания на неколцина свидетели, които са лично задължени на директорката Анастасова, примерно свид. Л. Попова, която за подобни услуги още продължава да работи като учителка – въпреки преклонната си пенсионна възраст.

8.) Основният свидетел на ответната страна при това положение остана инспекторката А.Кръстанова (свид. Коста Костов, главен експерт на МОН, така се оплете в своите показания, че в крайна сметка те се оказаха негодни за каквото и да било използване). Интересно е обаче, че свид. Кръстанова сама се отказа от своята експертност след като си позволи твърдението, че не могла да схване преподавателския подход на Грънчаров, като „аргументът” й беше потресаващ: „… ако можех да го схвана, щяха да го схванат и учениците”! (Популизмът, демагогията в наше време са станали така повсеместни, че от техните съблазни не са се опазили дори и редовите инспектори по философия!) И това при положение, че ищецът Грънчаров не само многократно е представил своите възгледи за ефективното преподаване в часовете по философия не само в публикуваните от 17 години насам (!) негови учебни помагала по всички преподавани в нашите гимназии философски учебни предмети, не само че детайлно е разяснил подхода си в своите книги за образованието (да посочим поне две-три заглавия: „Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България”, „Ние не сме тухли в стената! – есета за освобождаващото образование”, „Изкуството да си учител”), но и самият той, благодарение на десетилетната си преподавателска практика според тия същите подходи сам се е превърнал в нещо като тяхно олицетворение, което все пак би следвало да бъде признато от един що-годе сведущ човек, какъвто по дефиниция трябва да бъде един инспектор по философия. Да, обаче поради чисто субективни причини (понеже Грънчаров често е влизал в дискусии с инспекторката, включително и публични, благодарение на което свид. Кръстанова явно е била твърде уязвена от неговото личностно, творческо и мисловно превъзходство!) тази същата свидетелка, понеже наистина няма за какво да се хване, се видя принудена да повтаря до умопомрачение мантри от рода на „нарушава държавните образователни изисквания”, „не спазва общозадължителната (?!) методика” и пр., дори стигна и до смехотворни твърдения от рода на „една ученичка ми каза” и т.н. Като висш апотеоз на нейната нескривана лична предубеденост беше изказването, че Грънчаров, видите ли, бил „най-слабият преподавател по философия в цялата Пловдивска област” (!!!), което ще се остане в аналите на историята, а нищо чудно един ден да влезе и в учебниците, било по право, било по философия, било по психология, било по морал, защо пък не?!

9.) В анализираните „писмени бележки” също не липсват бисери, подобни на кандидат-студентските; ето един, достоен за внимание – тъй като буди едно искрено веселие:

„Свидетелката (Кръстанова) заяви, че оплакване срещу г-н Грънчаров, и по-точно (запазваме твърде оригиналната пунктуация на този документ, подписан от преподавателка по правопис!) срещу методите му на преподаване е имало и преди 2011 г. Лично до нея стигнала информация (!) от ученичка (!!), която е заявила (как и кога???), че в часовете се набляга само на сексуалната тематика (подчертано от автора на този бисер, запазваме оригиналното двойно подчертаване). Този факт е бил изключително притеснителен за детето, но свидетелката от неудобство (!!!) отказа да заяви каква информация е получила. Това още веднъж потвърждава казаното по-горе, че „експериментирането” върху неукрепналата детска психика, не е добър метод и подход, а напротив води до психическо ограбване на децата.”

За сведение на уважаемите окръжни съдии сме длъжни да добавим само, че въпросните „деца”, тъй състрадателно-сълзотворно упоменати в този откъс няколко пъти, са младежи на 16-17-18-19 годишна възраст, каквито именно са учениците на ПГЕЕ-Пловдив, учениците в това училище са предимно момчета, по-голямата част от тях водещи при това дори и… редовен полов живот.

Между другото, кой знае защо, на автора на този бисер експериментирането, което е неразделна част на творческия подход в преподаването, пък и в дейния, съзидателния живот изобщо, се вижда толкова осъдително нещо. Не вярваме и творчеството да се възприема от тях като осъдително, но знае ли се: тесногръдието, предполагаме, не ходи по гората…

10.) Авторката на анализираните „писмени бележки” за кой ли път възпроизвежда по-нататък подобни шедьоври, взаимствани от показанията на другите свидетели. Изглежда тук е налице не само сляпо следване на остарелия дидактичен принцип „повторението е майка на знанието”, но и се робува на пропагандната теория, че една лъжа или клевета, повторена сто пъти, има някаква надежда някога да почне да се възприема като… „истина”. Интересно е, че с такова поразително безхаберие се повтарят твърдения, които, при по-близко разглеждане, се оказват чисто и просто клевети. Примерно се привеждат твърдения на ученика от 12 клас, свид. Г.Валентинов, но предадени така, че се превръщат в алогизъм: хем Грънчаров уж бил преподавал по учебници („неодобрени”), хем учениците изобщо не били подготвяни за матура (?!), сякаш учебниците нямат отношение към матурите (!), хем било нямало дискусии, хем пък изобщо не се преподавало въпреки че учениците искали преподаване (понеже се били чувствали некомфортно когато им се налагало да мислят!), хем часовете минавали само в дискусии, при това „скандални”, което означава явно че са били прекалено разгорещени!

Най-вълнуващо обаче е твърдението, че преподавателите, които замествали Грънчаров при негово отсъствие, били преподавали, за разлика от него, „добре”; това „добре” в представата на написалите го явно се свежда до спазване на типовото „записване на планче на урока и съобщаване на кратки лесносмилаеми сведения по всяка точка”; трябва обаче да се вземе предвид и това, че много често Грънчаров е бил заместван от учители, нямащи философско образование и квалификация (!), примерно от учителката по история на пенсионна възраст Тодорка Манолова (или дори от библиотекарката на училището!). На фона на това категоричният отказ на Грънчаров (по думите на свидетеля) да преподава „добре” по този толкова типов, стандартен начин се възприема като несъмнен комплимент!

11.) Като неуважение към съда разглеждаме това, че ответната страна за кой ли път копира и механично преподрежда твърдения, съдържащи се в нейните стари „писмени бележки”, представяйки ги при това уж за нови; воден по такъв начин, дебатът, разбира се, е изцяло непродуктивен. Но това свидетелства за едно: покъртителна липса на аргументи. И означава също още едно нещо: признание за безсилие, нещо като собственоръчно подписано удостоверение за интелектуална немощ. Наистина явно е много трудно да се изобретяват нови и нови лъжи, съчувстваме на опонентите си. Не биваше обаче да залагат на лъжата и на клеветата. Но те явно нямаха друг избор. Казахме, тезата им изначално е незащитима. Поради крещящата си абсурдност и нагласеност. Никога една лъжа не може да има твърдостта и достолепието на истината.

12. Макар че изобщо целият анализиран документ звучи като поредица от кандидат-студентски или ученически бисери от матура, има и страхотни попадения, направо шедьоври. Казват, че на лъжата краката са къси, пък носът на лъжците бил дълъг. Ето малко примерче в тази посока, цитираме:

„Доказа се, че г-н Грънчаров е неприемлив за децата (ах, тези „деца”, които са на такава възраст, че вече се бръснат!). В следствие (запазваме оригиналното изписване на някои думи от авторката-литераторка) на това не се постига усвояване на учебния материал на такова ниво, каквото е в класовете на другите преподаватели.”

Спираме дотук. Ако е толкова ниско нивото на преподаване на философия в часовете на Грънчаров как тогава да си обясним факта, че всички класове, в които той е преподавал, само месец след уволнението му (той е уволнен на 19 май), са получили бляскави оценки по философия, писани им от независим и обективен преподавател (който едва ли е могъл сам да ги подготви за час-два-три на толкова високо ниво!). Даже има класове (примерно като класа на свид. Г.Валентинов), в които оценките са само 6-ци, да, отгоре до долу само 6-ци!

13.) Много се спекулира с „лошата дисциплина” в часовете на Грънчаров, който, видите ли:

„… е безсилен да се справи с прояви на лоша дисциплина и много често търси по време на час съдействие от ръководството, от педагогическия съветник и от класните ръководители. Често повишава тон на учениците, отправя нападки към тях, не допуска мнение, различно от неговото (!), кара учениците да се чувстват незнаещи, неразбиращи като ги подценява.

(Пунктуацията пак запазваме в самобитната й оригиналност) Този въпрос беше изяснен по време на делото и в нашата писмена защита, но отново и отново се правят грозни спекулации с оглед, вероятно, упражняване на неправомерно и подвеждащо въздействие върху съда. Ето как стои истината по този въпрос:

– проблемът за лошата дисциплина е не е само в часовете на Грънчаров, той е всеобщ, до степента да е дефект на зле построената образователна система; лоша дисциплина има във всички класове, часове и при всички учители; цяло чудо в днешно време е в някои часове да има съвършена дисциплина (а ако има, тя е толкова неестествено нещо, че явно тогава друго нещо, не по-малко значимо, със сигурност тогава не е наред!);

– по начало учителите крият от администрацията факта, че в часовете им има лоша дисциплина, щото администраторите, безсилни да решат системния проблем с дисциплината, са заложили на изпитания подход всеки учител да се оправя както може, сиреч, тук действа принципа „Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!”; ако някой учител дръзне да съобщи на администрацията за сериозния проблем и предложи дебат за търсенето на мерки за справяне с проблема, на такъв учител му се лепва етикета „лош”, „неспособен” и пр., което именно е причина учителите така упорито да мълчат за него, да крият истината за реалното положение;

– по-голямата част от учителите, с оглед някак да спасяват положението, залагат на отречени и анахронични авторитарни методи, свеждащи се до насилие над личността на учениците, до репресията, до тормоза и до страха (от изпитване, от оставяне на поправителен изпит, от разправии с родителите и пр.); Грънчаров е принципен противник на този ретрограден подход;

– в ПГЕЕ-Пловдив липсва каквато и да била политика, програма и стратегия за смислено противодействие на проявите на лоша дисциплина; Грънчаров безброй пъти е инициирал такива обсъждания и дискусии, на които ръководството не е откликнало; в Педагогическия съвет нито веднъж не се е провела дискусия по този най-важен проблем, въпреки неговите настоявания;

– Грънчаров се е ангажирал да провери на дело, на практика доколко различните звена – учител, ученици, родители, класни ръководители, административно ръководство – си взаимодействат; за целта в последните години е предприел в експериментален порядък следната инициатива: с поредица от доклади до Педагогическия съвет да провокира вниманието на всички звена с оглед по пътя на пълноценните демократични дискусии да се търсят работещи, ефективни решения на проблема; организирал е и постоянно действащ семинар под надслов „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”, в който, след обсъждания между участващите ученици и учители, се стига до подготвянето и публикуването на два сборника именно по тия най-горещи проблеми:

Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО

Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА

Разбира се, ръководството на училището в лицето на ответницата Анастасова не е обърнало никакво внимание на предложенията на тази работна група. Нейната идея, както по безспорен начин си личи от тия „писмени записки” пред съда, явно е била съвсем друга: да изтълкува всичко, което той е направил, в една изцяло превратна, зложелателна, невярна, изкривена форма: а именно, с оглед да бъде уволнен, да бъде представен като „пълен некадърник”.

– Ето и самостоятелните разработки на Грънчаров по проблемите на образователната реформа и на промяната в училищния живот, които са написани все върху конкретен материал от взаимоотношенията в това същото училище, именно ПГЕЕ-Пловдив:

Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) 

VERITAS ODIUM PARIT... 

Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот)

Изкуството да си учител

Експеримент по свобода

(Тия книги са на свободен достъп в интернет, в блоговете на Грънчаров.) Тия всичките неща, тия неоспорими факти ответната страна ги знае, ала ги крие и превратно ги тълкува с оглед да заблуди съда; това свидетелства за подходите, от които директорката Анастасова си позволява да се ползва. Нека всеки ги оцени според собствената си съвест.

14.) Във връзка с анализа на въпросните „писмени записки” се оформи един главен въпрос: кой – учителят или ученикът – трябва да бъде поставен в центъра на вниманието в образователния процес, в процеса на учене, на обучение и възпитание? Ответната страна, без особено замисляне, твърди: учителят трябвало да бъде центърът, активната страна, той трябвало да има активната роля (това го пише в анализирания документ, стр. 21 долу, с позоваване на авторитета на инспекторката Кръстанова!). Тук възникват няколко подвъпроса или момента:

– Ако е така, ако в  центъра на всичко е учителят, тогава защо ответната страна в лицето на директорката Анастасова си позволи такива недопустими и възмутителни гаври с достойнството и професионализма на един инициативен и новаторски мислещ български учител, какъвто е ищецът Ангел Грънчаров?

– Но има и нещо друго, има един не по-малко важен момент: учителят да е субект (активна, водеща страна, всичко направляващ център), а учениците да са просто обекти на неговите въздействия е представа, отговаряща на една стара, ретроградна, анахронична представа на авторитарната, на казармената педагогика и методология;

– В съвременността нещата стоят точно обратното: ученикът трябва да бъде признат за пълноправен субект, а отношенията учител-ученик следва да са отношения на равнопоставени субекти или партньори; при това водещото все пак трябва да е активността и инициативата на учещия се, на ученика, щото това е негова собствена жизнена и познавателна дейност.

Поставеният проблем е с фундаментално значение, той е развит изчерпателно в трудовете на философа Грънчаров, посветени на проблемите на реформирането и демократизацията на образователната система. Философът Ангел Грънчаров е един от най-активните дейци и радетели на едно ново, модерно и свободолюбиво българско образование и училище.

На този фон недопустимата разправа с него от страна на овластената и злоупотребилата по недопустим начин с властта си ответница, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, е скандален и безпрецедентен случай, който, вярваме, уважаемият съд най-сетне ще реши подобаващо, в съответствие с повелите на законността, правото и справедливостта.

27 април 2015 г.

Пловдив

С уважение:

                        (Адвокат Ф.Иливанов)                                    (Ищец Ангел Грънчаров)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo