Загадката на живота са разгадали ония, които са успели да облагородят душата си така, че никому да не причиняват зло

Ще опитам тази сутрин да напиша още едно есе от поредицата за моя брат Ивайло - Бог да го прости! - той почина преди 9 дена. Захванах се в тия траурни за мен дни да описвам чувствата си, с надежда да се справя някак с мъката; налага се да разказвам за Ивайло, някакви мои спомени, това, кой знае защо, ми помага, облекчава болката ми. Въпреки всичко страшно нещо е смъртта, смъртта е нещо, което човек трудно може да асимилира, да проумее; ужасна загадка е смъртта, не по-малка от загадката, наречена живот. Ще издам тази поредица в една малка книжка за Ивайло, ще ми се някак да увековеча паметта за него, щото той наистина беше един много страдал, но затова пък изключително добър, благороден човек, човек с ангелски чиста душа, каквито рядко се срещат по тази земя. Мой дълг е да запазя, да съхраня спомена за него.

Два дена, две нощи стоях в Долна баня, в родната ми къща, пък след това се върнах в Пловдив. Почти всеки ден разговарям по телефона с майка ми, която остана там, вече съвсем сама. Сама в този дом, с който живееха с Ивайло до онзи ден, до миналия понеделник сутринта, когато тя откри, че през нощта той е издъхнал. Предложих на майка ми да я взема тук, при нас, в Пловдив, да се разсее малко, да смени обстановката, тя принципно се съгласи, но твърдо ми заяви, че докато не минат 40 дена от смъртта на Ивайло не може да го направи това - понеже душата на Ивайло в тия дни бродела из дома и т.н. Пък когато и душата му си замине окончателно, тогава ще може майка ми да се отдели от дома и да дойде тук, в Пловдив. За да не стои сама, затова й предложих това нещо. Понеже в душата й, предполагам, зейна още по-страшна празнина с неговата смърт. Това родител да погребе дете е наистина нещо най-страшно и тежко.

По телефона майка ме увещава да съм се успокоявал, да не съм преживявал толкова дълбоко случилото се, а аз, понеже я познавам добре, си правя извода, че щом тя мен увещава да не страдам, тя самата в същото време изключително много страда - и това, че мен успокоява, за мен означава, че тя самата много се нуждае от успокояване. И ето, разговаряйки, ние така с нея си се успокояваме. И друго нещо й се върти в главата, тя ми го спомена още преди да си отиде Иво - че този месец, именно април, бил за нея лично съдбовен, щото точно през април преди доста години почина нейния баща, дядо Васил, Бог да го прости! (Аз за него доста съм писал из книгите си, той ми оказа голямо влияние навремето.) Та тя директно си говореше "Ако през този месец оживея, ако остана жива, може и още да поживея", да пази Господ, ето, месецът още не е минал, та майка ми, предполагам, има мисли и в тази посока. Аз самият се плаша пък на друго основание: понеже брат ми Ивайло, горкият, беше много привързан към майка, той всъщност цял живот живя около нея и с нея, никога не се е разделял за дълго от нея, та да не стане така да "придърпа" и нея със себе си, да я замъкне "нататък", което, предвид годините й, е напълно възможно да се случи. Затова майка наистина се нуждае от спокойствие, което да лекува някак раната й, зинала със смъртта на втория й син, брат ми. Тя, между другото, си има много приятелки, разни бабички като нея, пък и по-млади от нея жени, които по цял ден й идват на гости, да й правят компания, аз това добре го знам, да, обаче вечер тя си остава сама в цялата къща, а това изобщо не е приятно. Ако аз пък отида да постоя с нея (аз това ще го сторя непременно тия дни, стига само да науча решението на съда по дялото, което водя и веднага занимавам!) е малко трудно предвид това, че тя ще попита как така мога да не ида на работа, тя, милата, не знае, че ме уволниха от работа, че съм безработен, аз скрих това от нея, също и това, че водя толкова съдебни дела, скрих го с оглед да не й създавам още грижи и проблеми; скрих го, защото я щадя. Да, обаче ето, намери се някаква мерзавка, която написа следното тук, в блога ми, вижте що за хора има на този свят, дето ходят по тази земя, ето, погледнете какъв диалог проведохме с туй същество:

Анонимен каза: Не искам да ви разочаровам, Грънчаров, но майка ви знае за уволнението ви. Просто не ви казва, че знае. Понеже вие казвате, че истината е най-важното нещо, реших да се вслушам в тези ви думи и да действам съобразно тях. Нещо против? Нямате. И не можете да имате.

Ангел Грънчаров каза: Доносче ли направихте, другарко? Или лично отидохте да съобщите това на майка ми? :-)

Анонимен каза: Не лично.

Ангел Грънчаров каза: Естествено. То мерзостите винаги се правят не лично. И какво, идеята Ви е да уморите и майка ми, така ли? Защо сте толкова злобна?

Казах това нещо на въпросното същество и то млъкна. Не вярвам с нещо да се промени, не, случаят е безнадежден. Надежда за очовечаване при такива никаква няма. И не може да има. Става дума за нравствено уродство, което аз определям с думата "комуноидност". Основното при тях е дивата, патологична ненавист към личността. Правят всичко за да съсипят личността - щом някъде надушат, че такава се е появила. Комуноидите личности не могат да търпят. Майната им де. Изчадия адови са това.

Мисля си какво да пиша по-нататък в тия мои записки. Да описвам и разказвам целия живот на брат ми, да му правя нещо като биография - не това ми е идеята. Той сам си писа нещо като дневниче или спомени, показвал ми ги е, ще ги намеря и, възможно е, ще ги публикувам, и то точно тук, в тази поредица. Тук е мястото на тия негови пределно искрени разкази за проваления му живот. Той също така много ми е и разказвал, имаше ми пълно доверие и всичко ми разказваше - в моменти, в които е възниквала такава настройка. Разказвал ми е и неща, които на никой друг не е посмял да разкаже, дори и на родната ни майка. Разбира се, аз не мога тук всичко, което зная, да го сервирам, той ми се е доверил, но аз не мога да злоупотребя с доверието му, пък макар и посмъртно. Не, така не бива, такова нещо не мога да си позволя. Има някаква мярка, която не трябва да бъде минавана. А иначе главното, същественото ще разкажа - било аз, било пък той сам, чрез записките си, ще го разкаже. Те са в някакви малки тефтерчета, които е изписал най-внимателно и старателно. Но има време за това. Сега-засега ми е друга идеята.

Често се улавям, че размишлявам за тайнството, наречено смърт. Идва понякога съвсем ненадейно, ето, както при брат ми (разговаря, вечеря, ляга си вечерта, а на сутринта в един момент идва Тя, "онази с косата", и той, горкият, е издъхнал може би за миг!), оказва се, че такава смърт я смятаме за "лека", дори за "желана" или за "мечтана"! (Щото, знаем, в други случаи раздялата с живота е трудна и тежка, болезнена, свързана е с много мъки, често непоносими, изтощителни, адски бих казал.) Съзерцанието на нечия смърт обаче много силно влияе върху възприятията на живите спрямо всичко онова, от което се състои живота ни, което прави, така да се рече, нашия живот. То ни повлиява така, че успяваме да установим точните стойности на нещата, от които се състои живота ни. Примерно, за какво е този ламтеж за власт, за слава, за пари и пр., който терзае толкова много живите, след като всичко това може само за миг да бъде загубено, да отиде, дето се казва, "по дяволите". В гроба човек нищичко не може да занесе, това е безспорно, тогава? Излиза, че тия ламтежи, които сякаш са най-важното в живота ни, се оказват абсолютно безпочвени, оказват се изказ на някакво заслепение, което ни изиграва лош, коварен номер. Човек опропастява огромна енергия не за това, за което е трябвало. Заради мнимото и фалшивото сме забравили за истински важното, за онова, на което трябва да оказваме най-голямо внимание. Примерно, важно е това, с което ще те запомнят хората. Ето, велики властелини, премиери, хора с еполети, с тоги, с мантии на властта, какви ли не, разните му там... директори на гимназии и други такива властелини, дето са си втълпили, че са разпоредители със съдбите на хората и по тази причина си правят каквото им скимне, та нима тия всичките не могат да схванат, че всичко това, с което толкова се гордеят, че са постигнали, примерно чувството за мощ, е съвсем ефимерно, мимолетно, да речем, достатъчно е една керемида, дето се казва, да падне на главата ти - и за миг всичко това ще го загубиш безвъзвратно! Да, всичко за миг отива по дяволите, даже и най-верните ти подлизурковци и използвачи за миг ще те разлюбят щом те видят в ковчега, примерно. И дори и няма да искат и да те видят щом разберат, че си си отишъл, ами за миг ще те забравят - и ще се втурнат да кадят с тамяна на славата други "щастливци на съдбата". А ти в това време вече ще си стоиш затиснат с буците пръст в гроба. И защо е било цялото това натискане? И има и едно друго нещо, още по-важно: с какво ще те запомнят хората, наистина ли е пък толкова важно това?

То се знае, на хората не можеш да угодиш. И всички няма как да те харесват. Или пък, опази Боже, да те обичат. Някакви си там любимци на съдбата и избраници на народа, разните му там кумири, първенци на славата, на успеха, на триумфа и пр. - съзнават ли всичките тия колко преходно е всичко това, с което толкова се пъчат? Велики били, уволнявали, назначавали, раздавали какви ли не благинки, разни там безгръбначни се редят да им цаливат нозете и ръцете, да им пеят химни и да им викат осанна, е, колко струва всичкото това когато онази, безпощадната, с косата, дойде, та те сграбчи с костеливите си ръце? Нея нима можеш да омилостивиш, с нея нима можеш да сключиш сделка, нима нея можеш да подкупиш, та да се отървеш от смъртта? Предполагам, там с подкупи май нищичко не може да се направи и постигне, а, вие как мислите, ще могат ли нашите първенци да си купят безсмъртие като бутнат по-тлъсти подкупи на Онази Същата де, тази с косата? Аз лично не вервам, че могат да сключат сделка таман с Нея, ама знае ли човек, у нас и тук може да е осъществено некакво родно българско откритие. Или и тям остава само едно нещо: да им поръчат само по-бляскав паметник на гроба? Е, може и венци да им носят разни делегации, ако са били чак толкова велики, ама то и на най-великите в един момент престават да им носят каквито и да било венци, ами им правят някакъв там мраморен или бронзов венец, пък ги оставят и зарязват завинаги. А и какво, моля ти се, те грее това прост дървен кръст ли ще имаш на гроба - или някакъв скъп-прескъп лъскав мраморен паметник с петолъчка най-отгоре?!

Тия неща уж ги знаем, ала постоянно ги забравяме. И ето, сблъсъкът със смъртта ни ги напомня. Затова, казват, е полезно човек да ходи на гробищата чат-пат. Там го овладяват настроения, които са полезни - с оглед да си внесеш длъжните корекции в твоята лична градация на ценностите. Щото разни фалшиви, неистински неща са успели да заемат невярно, неподобаващо високо място. А истински важното е било подценено или изцяло забравено.

На първата сутрин след погребението отидохме с майка ми на гробищата в ранна утрин - Слънцето току-що се гласеше да изгрява. Бързахме да отидем преди изгрев Слънце, но в интерес на истината бяхме на гробищата когато Слънцето вече изгряваше. Такъв бил обичаят - да се прелее пресния гроб преди изгрев Слънце. Три пъти преляхме гроба, водата да тече през китка босилек, и то да се обиколи гроба от всички страни. Да, обаче стъкленото шише, в което бяхме занесли вода, ми се изплъзна от ръцете и падна върху цимента - и се пръсна! Работата е там, че погребахме брат ми в стария гроб на баща ни. Изглежда понеже защото не съм ходил достатъчно на гробища в тия години, да прелея гроба на баща си, та затова изпуснах шишето и водата се разля цялата върху пресния гроб. От вчера от погребението имаше друго шише, него напълних с вода от чешмата, дето е наблизо - и пак изпълнихме въпросния ритуал. И баща ми, Бог да го прости, и брат ми бяха пушачи, и то какви, здравата пушеха - е, запалих им и една цигара; с тия цигари, интересно е, кой знае защо като я остави човек запалена, не гаснат, ами догарят до края, това съм го констатирал много пъти. Обикновено изгарят до края, както когато страстен пушач ги пуши до самия филтър. Та за пустите цигари искам да напиша нещичко, проклети да са!

Баща ми пушеше много и цял живот, той, горкият, доживя до 58 години и почина. Сякаш почина от пушенето, е, то е един само фактор, но нищо чудно да е бил решаващият. Преди да умре едва дишаше, белият му дроб беше си заминал. Брат ми Ивайло също много пушеше. Със ставането веднага цигара на устата. Пустите цигари обаче са много скъпи. Аз затова го снабдявах с цигари, тук, от Пловдив, купувах ги и му ги носех. Отначало се налагаше да му купувам контрабандни цигари, всякакви, каквито изпаднат, от циганската махала ги купувах, щото бяха по-евтини. А той, горкият, вземаше пенсия от 150 лева, инвалидна, ако купуваше по една кутия свястни цигари ето, цялата пенсия би отишла за тях. Затова се налагаше да му купувам цигари-ментета. Евтини, но за сметка на това още по-отровни. Гнус някаква, не цигари, ала ето, той си ги пушеше. От немай-къде. По едно време се появиха цигари с филтър, но правени, сякаш ги правеха с български тютюн, продават ги на свитъче от по 20 къса, цената е 1 лев на фишека. По-поносима е тази цена, е, от тях му купувах в последните години. Дето се казва, намерихме му цаката с проклетите цигари. Колко са били отровни не знам, но ако тютюнът в тях е бил обикновен, български, смлян на фуражомелка, може и да не са били толкова отровни, знам ли. Той, горкият, си ги харесваше. Но нищо чудно и от тях да умря, щото много пушеше, а пък димът на тия цигари си беше доста гаден. Аз съм бил пушач, ала ги отказах. Не можах да проагитирам и брат ми да ги остави. Това сякаш беше единственото удоволствие, което му беше останало. Всички болни хора като него пушат страшно много цигари. Не съм срещал от тия хора непушещ човек. Пушенето, разбира се, ги убива. Особено пък на тия цигари-ментета. Контрабандните май са още по-отровни, знам ли?

Не е хубаво, но в този текст ще разкажа една своя идея във връзка с цигарите. Знаете напоследък се разшумя по оня случай как на митницата успявали да вкарват по цели тирове с контрабандни цигари като ги пропускали по някакъв заобиколен път, път, заобикалящ митническата проверка, та да не минават изобщо никаква проверка. Шумят журналистите, та по този повод ми се появи следната мисъл.

България винаги е била производител и на тютюн, и на цигари. Да, обаче ето до какви идиотска ситуация се стигна: държавата се меси, уж от хуманни подбуди, уж била много загрижена за здравето на населението, разбира се, истинската причина са големите печалби. Да, обаче глупавата политика вижте до какво води: скъпите (заради разните му там държавни акцизи и пр.) цигари българско производство не се купуват от пушещия народ по ясни причини (хората нямат пари да си го позволят), понеже възниква вакуум или огромна потребност от по-евтини цигари, ето, появява се контрабанден внос, от този внос печелят разни мафии, включително и най-вече мафията на управляващите, народът пуши гнусни и хептен отровни контрабандни цигари, а в същото време производителите на български тютюн мизерстват, не могат да си продадат реколтата, цигарените ни фабрики също загиват, предполагам, и голям износ на български цигари по света едва ли има, щото ако имаше, щеше този отрасъл да процъфтява, ала той, виждаме, едва съществува. И е толкова просто до ума решението, да, обаче октоподът-държава и тия, дето цоцат от нея, не щат да го решат. Знаете ли колко е просто това решение? Ето, не съм икономист, но ви го казвам, аз така виждам нещата.

То тук топлата вода не се налага отново да бъде откривана, какво трябва да се направи отдавна се знае. Просто държавата не трябва да се меси. Свободният пазар ще реши всичко. Никакъв изключителен държавен монопол не трябва да има. Въвежда се пълна свобода. Никакви акцизи и пр. Мигновено частниците (производители на тютюн и на тютюневи изделия) за кратко време ще развият производството и ще задоволят пазара с всякакви изделия, за всякакъв джоб, и евтини цигари за по-бедните хора, и луксозни, и всякакви. Разбира се, при това положение никаква контрабанда на долнокачествени чужди цигари вече не може да има. Всички пушачи в България ще пушат хубави български цигари. А държавата ще печели от обичайните данъци доста добре. Повече от проклетите акцизи, с които сега убива родното производство. И като пушат разните пушачи по-сносни цигари сигурно няма и да умират толкова, щото сега пушат хептен боклуци. Да не говорим и за това, че ако се развие на нужното ниво един такъв отрасъл, то това ще задвижи и икономиката като цяло, и живота изобщо ще потръгне, и стандарта на хората ще започне да се повишава. Така е, във всички области като се меси, държавата всичко разваля и изопачава. И създава условия за корупция, за мафии, за контрабанда, за какво ли не. Свободният пазар обаче е онова магическо средство, което решава всички проблеми. И законността е важен фактор. Точно тия неща обаче не са изгодни на мафията, която владее България. В другите държави, знаете, си имат мафии, само у нас мафията си има държава.

Спирам дотук. Виждате, пишейки, размишлявайки, човек успява да се разведри малко, да се отклони от онова линеене на душата, което е така пагубно при голямата мъка. Затова хората в такъв момент имат нужда от разговор. Аз в случая разговарям с вас, евентуалните читатели на блога. И това ми помага да бягам някак от усещането за празнота, което се появи със смъртта на брат ми Ивайло. Това си е мой начин да намалявам напрежението. Сублимирам, другояче казано. С болката в душата не може да се живее. Затъването в нея е страшно. Непресекващата болка и страдание водят до разруха. Аз също така смятам, че постоянната злоба и ненавист също водят да разруха. Има хора злобни, вредни, завистливи, ето животът на такива не заслужава да бъде смятан за живот. Не е живот е тяхното, а същински кошмар. Загадката на живота са разгадали ония, които са успели да облагородят душата си така, че никому да не причиняват зло. Това са редки хора, но има такива, което показва, че е възможно да се живее и така. Ивайло, моят брат, беше такъв, той живя така, че никому не причини никакво зло, но за сметка на това понесе толкова много зло, че е трудно да се опише какво той е преживял.

Излиза че тия хора, които сами никому не причиняват зло, са най-големите жертви на ония, на злобните, агресивните хора, които за друго не живеят освен да тормозят човеците наоколо. Разбира се, утехата ни е тази: че има един Велик и Най-справедлив Съдия, който на всеки ще въздаде според заслуженото. Тъй че и по този въпрос ние не сме тези, които ще съдим или да въздаваме. Има Кой да въздаде...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo