Вчера написах кратък текст, който публикувах под заглавието Абсурдният край, до който ни доведе социализмът в сферите на непрекъснатите "грижи за човека"; той също се отнася към поредицата за духовните неща, която пиша във връзка с наближаващия празник 24 май. Временно ми се наложи да спра писането по така интересната тема за идеалните типове, които си подвизават, така да се рече, в сферата на образованието; бях стигнал до описанието и представянето на идеалните типове на учителя. Последните няколко текста, включително и настоящия, който сега захващам да пиша, са нещо като илюстрация на реалното положение, в което се намира идеалния тип на учителя-страдалец, на учителя, запазил своята човечност въпреки безчовечните условия, в които е поставен - в рамките на деморализиращата и не търпящата човешкото достойнство система.
Наложи ми се, под влияние на събития в реалния живот, да разкажа за някои свои преживелици, случващи ми се тия дни. Днес пък, както вече споменах, ще се проведе поредното заседание на съдебното дяло за клевета, което бях принуден да заведа. Налага се вкратце да разкажа докъде се стигна по това дяло, много е интересен този казус, той също така много и говори, много показва. Това е един, другояче казано, многозначителен казус, имащ много измерения. Но нека все пак да видим какво ще стане днес в съдебната зала, пък тогава ще пиша, живот и здраве да е само. Тази сутрин току-що написах един документ, който днес ще представя в съда. Толкова по този въпрос.
А днес най-актуална и най-важна е темата за провелата се вчера първа матура, по български език и литература. Битката с преписването е била, твърди се, титанична, системата е направила нужното до последно да се държи гадно с учениците, с абсолвентите, с абитуриентите, така да се рече. След като самата система е виновна за това, че не е подготвила младите по подобаващия начин, така, че с лекота и с удоволствие да си вземат този изпит, след като общо взето предимно им е губила времето толкова години, сега пък им пречи да си вземат изпита по единствения що-годе смислен начин, именно с... преписване. Да, по-глупаво от това да заучаваш наизуст тъпи "интерпретативни постулати", писани от некадърни доценти, няма на този свят, е, в тази ситуация смисленото е да прецакаш системата, която иска да те прави тъпанар, да я прецакаш по единствено възможния начин, именно с преписване; да, ама гаднярската система не се предава така лесно и ти го връща по възможно най-подлия и обиден начин: всички са заподозрени, че са склонни към измама, всички абитуриенти априори са обявени, че са нещо като престъпници, че са склонни непременно да преписват, че са един вид "криминогенен контингент" - и затова системата, без да й пука особено, че обижда всички, предприема драстични марки против преписването, всичко се следи, дебне, възниква ужасна стресираща и обидна атмосфера, крайно неподходяща за свободно изразяване на евентуални творчески способности, сиреч, тормозът и издевателствата продължават до последно. Да, обаче ето, поразително е, че младите сякаш не усещат гаврите, претръпнали са дотам, че са станали безчувствени спрямо униженията - и дори изглежда съвсем не ги усещат, а ако ги усещат, не могат да ги осъзнаят именно като унижения, като гаври, като издевателства. Това вече е истински обезпокоителното. Нима не се намери нито един абсолвент в тази окаяна държава, който да стане и да рече на изпитващите го цербери примерно ето какво:
- Моля да не ме подозирате, че съм "потенциален преписвач", моля да не ме обиждате с такова ужасно недоверие! Откъде-накъде ще ме следите с камери дали не преписвам?! Аз да не съм някакъв доказан пропаднал тип или пък нещо като престъпник. Където одите презумпцията за невиновност, именно, че всеки е невинен до доказване на противното?! Да, но ето, вие с тези свои подозрения към мен, че съм "сигурен преписвач" ме обиждате и ме превръщате в без вина виновен. Така не може да стават работите в една нормална държава. Така не се правят тия работи. Откъде-накъде ще ми вземате джиесема?! Да ме помолите да го спра може, но да ми го вземате - как така? Всички тия мерки против преписването дълбоко ме обиждат. Моля да се отнасяте подобаващо към мен. Аз не съм нито измамник, нито престъпник, как тогава ще ме възприемате като такъв?!
Вие да сте чули някоя абитуриент да се е сопнал по този начин да защити личното си достойнство? Не сте чули, щото и аз не съм чул. Ами някой от тия, на които е отредена толкова унизителната роля да бъдат пазачи, цербери, видите ли, били взети "драконовски мерки срещу преписването", е, тия, дето упражняват въпросните "драконовски мерки" да не са нещо като дракони?! Те са учители, някой от тях пък да е протестирал, че го поставят в толкова унизителна роля - да упражнява брутален контрол срещу набедените че са "потенциални преписвачи" младежи?! Неее, няма такова нещо, никой от тях едва ли е усетил унижението, напротив, предполагам, някои от тях са се чувствали едва ли не горди, че тям е отредена толкова позорна по същество задача: да пазят набедените за преписвачи свои възпитаници, да ги унижават до последно, да демонстрират пълно недоверие спрямо тях и т.н. Правете си сметка в такъв случай какво е пък нивото на съзнание на тия, които са призвани да бъдат възпитатели на младите, правете си изводите на какво са ги научили толкова щом като самите те не са научени или възпитани да знаят и да усещат толкова елементарни неща, имащи обаче огромно личностно-формиращо значение. От което аз пък, понеже съм гадняр, правя извода: колкото са личности възпитателите, толкова са личности и възпитаниците им, щом и едните, и другите не усещат тия така унизителни неща и не реагират никак да защитят личното си достойнство, то значи и при едните, и при другите такива неща като личност и като достойнство явно отсъстват.
Както и да е. Аз вече публикувах два отзива, които ме впечатлиха по въпроса от интернет: виж: Матурата - висш израз на дълбока конспирация на активно самовъзпроизвеждащата се неграмотност. Да спра по този пункт дотук и да се опитам да си продължа по темата. Да приемем, че с описанието и представянето на идеалните типове учител вече сме приключили. Сега с какво да продължим? С описанието на типовете ученици ли? Или с описанието на идеалните типове директори (нарекохме ги "меринджеи") на школа? Или пък може би да се захванем с описанието на типовете родители?
Ако изходим от принципите на системата ученикът, родителят и учителят са общо взето нищо, а всичко е директорът - бидейки представител на властващата администрация и бюрокрация. Значи с него трябваше изобщо да започнем. Той, дето се казва, коли, той - беси. И у него е и ножа, и сиренето. Същевременно това е служба-мечта, за която най-много се натискат ония образователни дейци, които даже и за учители, предполагаме, не стават: административната ръководна длъжност е нещо като тих пристан в бурния иначе океан на бушуващите в образованието и възпитанието на младите стихии. То е нещо като тихо островче, под палмите на които можеш да се протягаш блажено до пенсия. Да бъдеш, инак казано, един истински паразит на системата. Е, ще носиш някакви отговорности. Но системата е така устроена, че ний за нищо не отговаря. Трябва просто да бъдеш образцов изпълнител. важното е висшестоящите да се доволни. По тази причина като симулираш не само активност, но дори и, представете си, "новаторско и творческо отношение към проблемите", ще можеш да довегетираш до пенсия, и при това дори и някой и друг орден може да ти турят. И да те провъзгласят за "заслужил". Купа може даже да ти връчат - и тесте грамоти. И ще се оттеглиш на заслужен покой един ден.
Та какви типове директори може да има, като с казаното очертахме вече главния тип. Типа на оцеляващия при всички власти административен паразит. Някои директори на училища у нас оцеляха при всички бури (в чаша вода) в системата, нагодиха се към всички "най-кардинални реформи и велики поврати", успяха да се подмажат на всички правителства и власти и ето, достигнаха най-накрая до блаженото пенсионерстване на заслужилия народен административен титан на родното образование и училище. Казах вече, че тази обща и идеална типова форма се пълни с какви ли не съдържания, което от кое по-фантастични или дори обаятелни. Аз казах и ще повторя, няма да се уморя да повтарям: чудно е само как и откъде системата успява да изкопае такива несрещани и невероятни чешити, които да поставя на директорски постове в училищата? Ето това е най-чудното. Всичко останало вече изобщо не е чудно. То си е най-нормално. Да спра сега дотук, за да мина към следващия фигурант в родната система. Още се мъча да открия кой от останалите типажи заслужава приоритет, та да го опиша преди останалите.
Учителите вече описахме, остава да се захванем с описанието на учениците. Те са по начало най-важните, ако така мога да се изразя - поне за това, че са главна жертва на системата. Учителят във всеки момент може да си вземе капата (или ако е дама да си вземе там каквото друго дамите трябва да си вземат, примерно чантичката) и да се махне от опротивялата му система, а ученикът обаче няма къде да избяга - освен да избяга от държавата ни като цяло. Няма къде да бягат горките ученици, май тези страдалци заслужават честта да се захвана с тяхното описание най-напред? А може би техните родители заслужават предимство, понеже от тях по начало би следвало да зависи всичко: ако родителят има подобаващото съзнание той никога не би допуснал месомелачката, наречена "образование", да поеме в своята ненаситна паст и да дъвче колкото си иска неговото дете. Да се определи какви са възможните типове учители и тук е трудна задача, понеже именно липсва динамика в тази посока, другояче казано, общо взето масово родителите у нас проявяват една непонятна дезангажираност спрямо реалните проблеми в сферата на българското образование. Масовият български родител изглежда по начало възприема училището за нещо като "деветата дупка на кавала", то за него по същество е нещо най-маловажно, защото този именно масов българин добре знае, че в последващата реализация в живота елементът образование играе съвсем не главна, а направо подчинена роля.
Някогашното тъй умилително "Учи, мама, за да не работиш!" днес явно е отпаднало и понеже всичко у нас се измерва с пари, то в тази връзка образоваността се възприема в някакъв смисъл като пречка пред прагматичната съвременна реализация в живота. Всички знаем, че има толкова много преуспели необразовани хора, а пък очевидно образованието у нас съвсем не дава ония качества на личността, които са й потребни за да постигне нещо по-значимо в този живот. Дезактивираността на родителите спрямо образованието на техните деца по същество е най-тежката присъда на образователната ни система: тя фактически е отписана от тях, те с нея вече не свързват кой знае какви надежди. Децата им се формират от други фактори, докато училището често се възприема като задържащ нейното развитие фактор. По тази причина на мен в случая ми е доста трудно да избера с анализа на коя именно група да се заема. И докато умувах, времето ми за писане привърши, ето че ми се налага да спирам с писането. Предстои ми да почна да се приготвям да заминавам в съдебната зала, където ще се проведе тъй вълнуващото за мен заседание на Районен съд в Пловдив.
Ами спирам дотук. Утре, живот и здраве да е, ще продължа по темата си. Между другото сетих се как да завърша този път текста си. Получих от Украйна писмо, в което моят основен партньор в изданието на международното многоезично научно издание на списание ИДЕИ проф. Константин Райда ми предлага да публикуват избрани от мен места от тази поредица, посветена на ситуацията в българското образование, която пиша сега пред вас; ето какво ми пише проф. Райда, с откъса от неговото писмо по този пункт ще завърша днес своя текст:
Здравствуйте дорогой наш друг, Ангел!
Постоянно слежу за Вашими прекрасными публикациями, касающимися духовных основ образования в Болгарии, различным его проблемным аспектам и т.д. Скажу Вам искренне, что я восхищаюсь уникальностью и правильностью Ваших текстов, Вашей гражданской позицией и Вашим патриотизмом, и сожалею, что в Украине пока не вижу подобного рода защитников гражданского общества в этой сфере общественной жизни. В этой связи у меня к Вам есть предложение. А что если Вы уже из готовых написанных текстов составите публикацию и в наше научное издание ИДЕЙ. Для этого я посылаю Вам макет следующего выпуска, где эта тема также обсуждается. Ваша статья может быть представлена в простой и удобоваримой для Вас форме, и в этом случае, она может быть размещена в рубрике "Философские размышления"...
Това ми пише професорът, още не съм намерил време да му отговоря, пък и сега бързам, нямам време да пиша повече. За да не закъснея. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави и до скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар