
ЗНАЕТЕ ЛИ ЧЕ: Михай Чиксентмихай е психолог, чийто основен принос е разработването на концепцията за потока - състоянието, в което човек функционира и се развива оптимално, като изпитва дълбока наслада и удовлетворение от справянето с някаква дейност, която съдържа предизвикателство за него - без да надвишава критично рамките на способностите му. Михай прави разграничение между този вид наслада и удовлетворение и удоволствията, които не са свързани с активно действие от страна на човек и не го развиват. Ето какво казва той във връзка с ученето и децата:
"Човек може да изпита удоволствие без никакво усилие, ако съответните центрове в мозъка му бъдат стимулирани с помощта на електричество или в резултат на химическа стимулация с наркотични вещества. Невъзможно е обаче да се наслади и да изпита удовлетворение от тенис игра, книга или разговор, освен ако вниманието му не е изцяло концентрирано в тази дейност.
Ето защо удоволствията са толкова мимолетни и не развиват личността. Комплексното развитие изисква инвестиране на психична енергия в цели, които са нови и относително трудни. Лесно е да се наблюдава този процес при децата: през първите няколко години от живота всяко дете е малка „машина за учене”; то постоянно опитва нови движения и думи. Силната концентрация, изписана на лицето на детето, което усвоява някое ново умение, е добър пример за това с какво е свързана насладата и удовлетворението. Всяка ситуация, в която детето учи с такова удовлетворение и радост, развива неговата личност и разширява нейните граници.
За съжаление тази естествена връзка между растежа и насладата като че изчезва с времето. Причината, поради която се губи радостното вълнение от усвояването на нови умения, може би се дължи на факта, че с тръгването на училище „ученето” се превръща в наложено отвън задължение. Тогава най-лесно става да се приютиш в тесните рамки на аза, развит в юношеството. Ала когато човек заживее в зоната на удобството, убеден, че хвърлянето на умствена енергия в нови начинания е загуба на време, ако не осигурява някакви външни облаги, той губи радостта си от самия живот. Тогава мимолетните удоволствия се превръщат за него в единствен източник на положителни изживявания."
Представи: Gayane Minassian
ДОБАВКА: ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Невропсихологът Дейвид Роуз, който работи с деца с обучителни трудности, казва, че в резултат на дългогодишна работа той и екипът му заключават, че „най-разпространената обучителна трудност в училищата не е физическа или когнитивна, а емоционална. Най-трудното за екипа ни е да върнем децата, чиято способност за учене е била блокирана от училищната система. Децата, които имат трудности с четенето, не са като тези, които тепърва започват да се учат да четат. Изследванията показват, че когато бъдат помолени да четат, те изпитват емоционален стрес, който има измеримо физическо изражение – потене на дланите и ускоряване на пулса. В един момент си дадохме сметка, че, о Боже, тези деца изобщо не са в тази класна стая! В емоционално отношение те са в саваната, където ги дебнат гладни лъвове, а ние се опитваме да ги учим на правопис!”
И ОЩЕ:
Противно на общоприетото схващане критичното мислене не се усвоява чрез съпоставяне на разнопосочна информация. За да прецениш нещо критично, за да го „претеглиш”, ти е необходима опорна точка извън него – както Архимед е казал: „Дайте ми опорна точка и ще повдигна Земята.” Опорната точка, необходима за претегляне на информацията, не е още повече информация, а нещо различно от информация – и това е опитът. Човек може да прецени критично информацията само от позицията на житейския си опит. Ето защо когато в името на образованието лишаваме децата от личен живот и възможността да правят избори, да експериментират в живота си и да трупат личен опит, като същевременно ги заливаме с повече информация, отколкото имат капацитет да преценяват критично, ние всъщност им промиваме мозъците.
От страницата на Gayane Minassian, посветена на ЕСТЕСТВЕНОТО УЧЕНЕ
1 коментар:
В добре развитите страни първите четири години на обучение имат за цел детето да ОБИКНЕ училището. Да ходи там с радост и удоволствие, да му е интересно и приятно. Следващото обучение се свежда до това да се научи да работи в екип. Задачите се поставят не индивидуално, а на групичка деца. Знанията се постигат по интересен за тях начин. В малък инкубатор се излюпват пиленца. Ловят се в локвата попови лъжички и се наблюдава развитието им. Посещават се селскостопански ферми, пожарни команди, музеи, в които има кътове за деца. Къде го това в българското училище?! Зубрят се скучни и досадни факти. Никакво развитие на личността. Филмът "Аз съм частен ученик" е твърде показателен за всичко това. Реформата в училището ни трябва да започне с нови учебни планове и програми, с промяна на манталитета на учителите. В България работят учители от други страни (най-вече по чужди езици). Децата ги харесват и обичат. Популяризирайте и изучавайте опита им. Дали едно училище ще се казва гимназия, техникум или колеж е без всякакво значение. Запазете това хубаво име "училище". То може да бъде начално, средно и висше, не само по степен, но и по име. Така е било и в Княжеството и в Източна Румелия. Реформи не се правят с нови чуждици, а с нови идеи. Погледнете в началото на века какви учебни програми са имали Търговската гимназия в Пловдив, техническите училища в Габрово и Казанлък, класическите и реални гимназии, военното училище в София! Какъв елит от млади хора е излизал от тях!
Парпулов
Публикуване на коментар