Въпреки всичко, въпреки трудностите не бива да се отказваме от всекидневната борба с комунизма

Разхождайки се вчера по Главната улица в Пловдив рекох да седна на една от ония пейки, които са направени там, големи пейки, на които могат да седнат по много хора. Наблизо седяха двама старци и спореха нещо на доста висок глас. Заслушах се. Единият старец, целият побелял, подобно на древен патриарх, каза следното:

- ... Казвал съм ти и пак ще повторя: докато тоя проклет комунизъм не си отиде, ама съвсем, не наужким, а истински не си отиде, България изобщо няма да се оправи!

Той забеляза, че ги слушам внимателно, погледна към мен, а пък аз му показах с два пръста знака „V“ от "Виктори", показвайки, че съм напълно съгласен с него; старецът се усмихна зарадван, че правдивите му думи се възприемат положително и с разбиране от напълно непознат човек, погледна ме благодарен за подкрепата от моя страна. Тръгнах си замислен, ето до какъв извод стигнах в един момент:

Той, комунизмът, е още в главите на много хора. И те сами не се усещат и не си дават сметка че мислят по комунистически. Съзнанието на такива хора е поразено от вируса на проклетия комунизъм. А мнозина не усещат това, а не бива. Трябва да усещаме, да "надушваме" комунизма в думите и постъпките на дадени хора и да им се противопоставяме - и по този начин да им помагаме да се отърват от неговата примка.

Няма друг начин да се отървем от комунизма освен като помагаме - чрез пределно откровени, честни и човечни разговори! - за освобождаването на мозъците на заразените от комунизъм хора. Знам че е трудно да се постига това, но трябва да се опитва. Все някакъв ефект има когато се разговаря по тия въпроси по подобаващия начин. Това е много деликатна и фина работа, тъй като се докосват най-чувствителни струни в душите. Работата опира до възраждането на ония традиционни ценности, които комунизмът и комунистите или опошлиха, или извратиха, или изтръгнаха от душите и сърцата на хората. Особено с младите трябва да се разговаря най-много. Тъй като проклетите комунисти правят нужното, те са неуморни, за това щото и техните мозъци, мозъците на младите да бъдат заразявани непрестанно с комунизъм, с комунистически дебилизъм.

Лекуването на душите от вируса на комунизма не е лек процес. Това е процес на оздравяване и очистване, който не трябва да спира нито ден. За жалост, това не се прави нито в медиите, нито пък особено в нашите училища. Те продължават да са нещо като островчета на комунизъм, на комуноидна психика, на комунистическа извратеност и патология, на криворазбран "колективизъм", мачкащ без жал личността, свободното мислене, свободолюбието и личностното, човечното отношение към проблемите.

Аз като преподавател по философия и гражданско образование съм правил това нещо много години, работил съм неуморно за оздравяването на душите на младите. Ала ето, комунистите ме надушиха и ме изгониха, уволниха ме: върху мен се стовари с цялата им жестокост тяхната жажда за мъст. Това именно ми показва, че съм бил на верния път. Иначе защо толкова щяха да ме мразят?

Разбира се, бъдещето не е на толкова варварския и ретрограден комунизъм, тъй че въпреки всичко, въпреки трудностите не бива да се отказваме от всекидневната борба с комунизма. Тя изобщо още не е свършила. Тя следва да е най-настойчива, упорита и наистина всекидневна.

Който не съзнава това и нищичко не прави, той фактически, макар дори и несъзнавано помага на комунизма, насърчава го да продължава да трови необезпокоявано душите на хората...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo