Насилието, Георги Марков
Част от есетата на Георги Марков вече са събрани в книга - "До моя съвременник - есета". Тя е издание на "Фондация Комунитас". Есетата са четени по радио "Дойче веле" в периода 1974-1978 година.
"Може би в началото на всичко стои страхът, огромният страх от съществуването, от чудовищното разнообразие на хора и природа. Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадняването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото? И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа?"
... Наблюдателни посетители или туристи почти единодушно твърдят, че българската действителност е пропита с тъга и отчаяние, че хората са загубили всякакво доверие в себе си и в света. И следва неизменният въпрос: "Винаги ли сте били такива?" Естествено, ние не сме били винаги такива, и мнозина от нас все още помнят добре това. И лично аз не смятам, че поставени при подобни жестоки обстоятелства, други народи ще имат по-различна съдба. Струва ми се, че никога преди в човешката история не е имало случай на по-тотално насилие и потисничество от това, което съществува през нашия век в Източна Европа. Но нека разграничим нещата. Нито чехите, нито унгарците, нито поляците познаваха в първите десет години след войната онази безумна вакханалия на терор и насилие, която познаваха българите. Не ще се спирам на политическите процеси, които станаха през първите години, а на оня всеобщ, всеобемащ процес на унищожаване на човешкото самочувствие на един народ, на вселяване на демона на страха у всеки гражданин, на пълната нравствена деформация чрез насилието на властта, която прави гръцкото и турското робство в нашата история да изглеждат като забавни легенди.
... Народът вече няма нужда от бой, той е достатъчно бит, за да се откаже от характера си и да се превърне на онова безформено тесто, от което сръчни идеологически ръце смятат, че могат да омесят каквото си искат. Така в България беше установена епохата на привидното покорство по законите на страха.
Не познавам нито един български гражданин, който да не се бои от собствената си власт. Добре наследеният страх през ония години е, така да се каже, "ръководно начало" във всички отношения между хората. Страхът, който поставя мазна усмивка върху лицето ви, страхът, който ви заставя да декларирате своята вярност по-силно отколкото се иска, страхът, който ви кара да подозирате всеки около вас, че е таен агент, страхът, който ви отнема всички скрупули, страхът, който ви кара да произнасяте "да", когато цялото ви същество крещи "не", страхът, който подгъва колената ви и ви кара да се прекланяте и унижавате пред напълно подобни на вас човешки същества, да раболепничите, страхът, че вашият глас може да зазвучи не в унисон с партийния хор, страхът да поемате каквато и да е инициатива, страхът да имате мнение, страхът да създавате. И най-страшният страх — да се срещнете със себе си.
Като компенсация, в замяна на страха идеологията на насилието предложи един особен вид власт. Почти всеки има известно право на власт, за да угнетява по-слабите от него. Искам да кажа, че в резултат на насилието се създадоха казармени отношения, в които ефрейторът упражнява властта си спрямо войниците от своето отделение, сержантът спрямо взвода, лейтенантът спрямо ротата и т.н.
Властта — това ехидно чувство, че някой на този свят зависи от тебе, че ти си някакъв фактор в чуждия живот, че твоят глас може да звучи по-силно от гласа на тия, които са под тебе, че ти можеш евентуално да промениш съдбите им или поне да си поиграеш с тях, ти дават някакъв смисъл на съществуването, удовлетворяват комплекса ти за малоценност и те карат да се чувствуваш не самотен остров, а жива част, функционираща част от държавната машина. И същевременно стремежът да се докопаш до по-високо място, да поставиш под властта си повече хора и, разбира се, да получаваш по-големи облаги — ето принципа, върху който насилието установи отношенията между хората у нас. Защото тези отношения, родени от насилието, сами произвеждат насилие. Само че този път насилието е в най-широк план и, така да се каже, взаимно.
КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Това есе на Георги Марков заслужава да бъде прочетено и осмислено. Избрах само няколко откъса от него, които ми се видяха по-значими, подчертал съм ония части от тях, които заслужават особено внимание. Питаме се и в днешно време: защо толкова хора у нас се стремят към власт, към някаква държавна службица, да станеш чиновник, да се навреш нейде в държавната машина, да станеш примерно директор на училище или пък милиционер, абе каквото да е там, важното е да станеш някакъв властник, да имаш някаква властчица. И какво прави нашенският комплексар като се добере до власт? Ами почва да мачка и тормози, почва да се гаври с всички, обкръжава се със свита ласкатели, които всеки ден нежно му съобщават на ушенцето колко много е велик, колко е умен и мъдър, колко е величав, как хубаво ухае парфюма му, колко е красив (или е красива) и т.н. И така, по този начин властта става средство за мнима, илюзорна компенсация за личностната му невзрачност и непълноценност, за очебийния личностен дефицит на властника. Респективно такъв умее да прави всичко за да смаже и да ликвидира всеки, който дръзне да не клечи в унизителна поза пред пиедестала му, който се осмелява да се държи като достойна личност: некадърникът на власт у нас е чумата на българския обществен живот щото този овластен некадърник няма друга грижа от тази да вреди, да мачка всичко онова, що е талантливо, кадърно, работливо, което не е комплексирано като него.
А защо хората у нас се превръщат в подли малодушници и ласкатели на подобни недоразумения, поставени на власт ли? Ами заради изгодата - и заради страха да не станат жертви, защото ги е страх да си нямат главоболия, ето затова лесно жертват всяко достойнство. Пълно е с примери в това отношение, те могат да се илюстрират с безброй примери. Рядкост е у нас на власт да бъде сложена личност, за която властта не е средство за компенсация на личностната й мизерия; това е същинско изключение. А иначе се огледайте около себе си и се опитайте да вникнете в това, което виждат очите ви - и чуват ушите ви. И ще проумеете, че вашият любим началник е именно едно такова нищожно по капацитета си като личност жалко и суетно "богче", пред което вие имате избор: или да се присъедините към свитата от подли и безскрупулно низки негови ласкатели, или пък, ако искате да се пожертвате, можете да проявите и някакво достойнство - и тогава ще станете мигновено "враг", подлежащ на унищожение, на безжалостно смазване. Този рефлекс, останал ни от комунизма, още дълго време ще трови живота ни.
Единствено промяната в съзнанията и в манталитета може да спомогне за промяната в живота ни - а това става чрез осъзнаване на истината, за което текста на Г.Марков ни помага в голяма степен. Погледнете как грозно ласкаят у нас Бойко Борисов и хилядите малки "бойкоборисовци", които са на възлови места в държавната власт под него - и чиято власт изцяло зависи от неговото благоволение. И ще разберете тогава защо у нас и днес в най-уродлива форма възкръсват отношения, които бяха същност на стадния живот, характерен за комунизма. Скоро този манталитет няма да го надмогнем, но ако повече, по-често разговаряме и мислим за случващото се наоколо, нищо чудно и да почнем да гледаме на него с други, вече неслепи очи...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар