Пиша само за онова, което истински ме вълнува: не мога да се преструвам и да лъжа

Вчера в дневника си започнах нещо като есе, в което успях да поставя някои, струва ми се, важни, поне за мен, проблеми - виж: Аз пък заложих на правото и на истината: ще видим докъде ще ме доведе този лукс. Обещах да продължа, макар че подетата тема, признавам си, не ми е приятна. И е, така да се рече, "деликатна". Но какво да правя, има неща, които, въпреки всички рискове, следва да бъдат осмислени - и изречени. Примамват ме, признавам си, най-"щекотливите", тъй да се каже, теми, в които са скрити някои проклети въпроси. И то именно от ония, които сме склонни най-често да отбягваме. Е, има странници като мен, които ги привличат тъкмо тези щекотливи теми и проклети въпроси. По тази причина ето, сядам пак, за да продължа разсъждението си, подето от вчера. За да разберете това, което ще последва днес, е необходимо да си припомните какво писах вчера, нещата са органично свързани.

Та значи обясних какво ми пишат и как ме съветват хора, в които имам пълно доверие. А именно, да отбягвам да пиша за личните неща. За моите лични преживелици и главоболия. Трябвало да се съсредоточа само на "обществено значимите" теми и проблеми. Трябвало да правя нужното, та да изглеждам "солидно". И да не си вредя на "имиджа". Щото съм бил разочаровал всички. И съм бил давал повод на зложелателите да ликуват и тържествуват. Това наранявало душите на ония, които ми симпатизирали и т.н.

Между другото сещам се в този момент, че и... Алеко, милият, пише, че бил нямал в някакъв момент стотинки за да си купи кутия цигари, нали се сещате? Всички му викат "Щастливеца", пък той се излага като сам пише, че няма пари за цигари даже. Е, това може да не е истина, а литературен похват, требва за това нещо да питаме литераторите. Аз пък като се замисля за философите се сещам, че мнозина от тях са пребивавали в бедност, подобна на моята. Сократ, примерно, таман като мен никакви пари не е печелил, една продрана дреха на гърба му стигала, пари никакви не вземал от учениците си, а пък горката му съпруга, знаете, по тази причина доста страдала и била убедена (подобно на моята), че съдбата я е наказала с такъв мъж-безделник и неудачник, който нищичко не допринася за дома. Права си е Ксантипа, ето, аз на моите години се оказах точно в положението на Сократ, абсолютно безпаричен, без средства за съществуване и т.н. Е, Сократ не е страдал кой знае колко от положението си, но униженията не може да не ги е преживявал, също така вероятно и подигравките не са му били приятни. Хранел се е у богатите си приятели и ученици, бил един вид на тяхна издръжка, аз такова нещо не мога да си го позволя. Но сега и времената са други. Но ето, че положението, в което се оказах, поставя пред мен купчина крайно неприятни въпроси. На които ми се налага да отговарям. Примерно, аз, аджеба, неудачник ли съм - както гръмогласно ми заявяват "доброжелателите", които ме следват подобно на шлейф където и да мина - и каквото и да кажа. Ето един пример за потвърждение - за да не изглеждам голословен; това нещо го е написал дежурен трол-анонимник, представящ се с кличката "Dimitar Kanev":

Да си дойдем на думата все пак - някои накрая прозряха, но казват нещата доста по-меко, така по "приятелски". Но наистина - докога ли? И все пак "На кого ли е интересен един безперспективен, застаряващ неудачник!?". Наистина е жалко да викаш, да ревеш (крокодилските сълзи не са лукс, безплатни са и могат да се леят безкрайно), да се търкаляш по "пода" и никой да не ти обръща внимание - като на малко капризно, своенравно и разглезено хлапе!!

Какво е "удачник" и "неудачник" в съзнанието на такива като въпросното нещастно създание е пределно ясно. Примерно, ако аз бях "кротък човечец", безмълвен труженик на нивата на родното образование, ако си бях траел, ако бях страхливец, който за службицата си трепери, ако бях "оцеляващ", ако бях безгласен изпълнител на инструкциите на началството, то това, което ме сполетя, а именно гнева на администраторите и уволнението, такива неща, разбира се, нямаше да ми се случат по никой начин - и аз, вероятно, щях да бъда "удачник". А сега съм "неудачник". Думите "неудачник" и "удачник" (аз си съчиних последната) произлизат от руската дума "удача", на български се казва "успех". На български същото може да се каже по друг начин, примерно неудачникът е несретник, непрокопсаник, пропаднал, провален. За успял човек в нашия език сякаш нямаме толкова много термини както за "неудачниците". У нас, знайно е, истински успелите хора изобщо не ги обичаме. Е, непрокопсаник ли съм, провален човек ли съм? - на моите години ми се налага да си задам подобен въпрос, в този кризисен период, който сега преживявам.

Всяко нещо може да бъде тълкувано по различен начин, зависи от гледната точка, от която го възприемаме. И зависи от мирогледа, от ценностите на възприемащия. У нас пък особено голямо внимание се отделя на т.н. "социално признание". Който се е проврял и е достигнал до въпросното "социално признание" го смятат за безусловно успял човек. Да речем, една директорка на гимназия е, вероятно, успял човек, има властчица, доста зависещи от нея хора я гледат с влюбени очи, сторват й метани, да допуснем, че е успял човек или кадър. Аз обаче съм изгонен от образователната система, и то с гриф "неподходящ", преуспели администратори ме обявиха за "абсолютен некадърник", за "напълно негоден за системата" и пр. - и ми биха, дето се казва, един великолепен шут. Разбира се, мнозинството гледа случващото се с мен, но както става в нашенските родни условия, единици са тези, които се осмелиха в тежкия момент да ми подадат ръка или да проявят известна съпричастност с бедата ми. С мен се погавриха, а мнозинството тъпо мълчи. Между другото, бях поразен преди време от това, което прекрасно зная, че е така, ето, сега го изпитах върху собствения си гръб: когато по времето на тъй наречения "възродителен процес" турците у нас са подложени на какви ли не издевателства и гаври, оказва се, че почти никой от техните довчерашни приятели, имам предвид нашенци, българи, не се е осмелил с нещичко да покаже, че им съчувства - камо ли пък да ги подкрепи с протест или нещо подобно. Страшно е било, но не беше чак толкова страшно, вече имаше "перестройка". А пак всички тъпо са мълчали.

Чух го това нещо от устата на преселник-турчин в един филм. Много обидно е било на тия хора, щото техни приятели са мълчали като пълни треперковци, даже не са смеели да ги погледнат. Е, същото нещо го преживях сега аз - и още го преживявам. Хора, колеги, с които сме били приятели, сега като ме срещнат на улицата си обръщат погледа на другата страна. Много е унизителен този страх, тази слабост, това малодушие. Разбира се, възможно е да ги е и срам от собственото си недостойно поведение. Подписваха се в разни глупави подписки срещу мен, трябваше да демонстрират верност на директорката си, не трябваше да се "цепят" от прословутия "сплотен колектив". (Е, има неколцина, които се държат достойно като ме срещнат на улицата, но и те страхливо се оглеждат да не ги види някой и да не би да донесе "там, където трябва"!) Та аз в очите на такива хора явно съм неудачник или поне глупак. "Да би мирно седяло, не би чудо видяло!" - ето още една от нашенските позорни поговорки. Другата се сещате коя е, онази за преклонената главица. Има и още: мълчанието е злато. Иво Инджев пък твърди, че е злото. Да, мълчанието е злото, аз споделям тази истина. Но у нас масово се мълчи в най-решаващите за собственото ти достойнство моменти. За жалост, така е. Пълно е с мижитурки-малодушници у нас, това е нещо като национална напаст. От която отърване скоро няма да видим.

И тъй, какво съм аз, "неудачник" ли съм, фактически, тъй да се рече? Ето, прочее, как ме представят в един сайт в Украйна, на който по тяхна покана дадох интервю наскоро:

Философ и публицист Ангел Гранчаров родился в городе Долна баня, Софийская область, Болгария. Окончил в 1983 году философский факультет Санкт-Петербургского (тогда Ленинградского) университета. Работал преподавателем философии в Пловдивском университете имени Паисия Хилендарского. В 1992 году создал и руководит до сих пор Центром развития личности HUMANUS, который разработал концепцию и воплотил ряд инициатив полной реформы болгарского образования, в частности философского. Автор многих философских и психологических книг, а также книг, рассматривающих проблемы философии истории и политики в болгарском и европейском контексте. Некоторые из его книг: «Жизнь души: психология», «Универсум свободы», «Искусство мысли», «Таинство жизни», «Искусство жить: этика достоинства», «Эротика и свобода», «Искусство свободы», «Курс лекции по философии», «Болгарская душа и судьба». Ангел Гранчаров в последние годы – активный блогер, ведущий образовательные и политические блоги и блоги для дискуссии.

Виждам в този момент презрителната усмивка на устните на много от читателите на настоящия текст. Какво от това като си бил написал толкова книги - а парички от тях спечели ли? Нали сам твърдиш, че книгите ти не се продават, какво искаш тогава? Голяма работа, книги бил написал, но щом не те цитират из медиите, щом не те признават, щом не си "социално признат" вятър, Ангеле, те вее. И за нищо не ставаш. Ако книгите ти се продаваха, тогава работата щеше да е друга. Но какво има да пиша аз, ето какво е казал анонимният "член на сплотения колектив на тета", както се е подписал под коментара си под вчерашното ми есе:

Госпожа Анастасова те уволни съвсем правилно и заслужено. Ти се преструваш на новатор и творчески мислещ, но не си такъв. Не съм ти чела книгите, но съм убедена, че те са некадърни и скучни. Освен това си завършил в СССР, а знаем какви хора пращаха да учат там. Ти не позволяваше на учениците да имат свое мнение. Ти се опитваш дори и на госпожа Анастасова да пречиш да има свое мнение. Но тя убедително доказа пред съда чрез авторитетни свидетели че си некадърник. И Върховният съд ще разбере това. Затова ти повече няма да работиш в нашия сплотен около любимата ни директорка колектив. Намери си крайно време е за това друго занимание. Повече няма да бъдеш учител. Стани примерно овчар в родното си село. Или грънчар стани. За учител не ставаш. Най-отговорно ти го казваме. За твое добро е да се излекуваш от манията си че ставаш за учител.

Ще каже някой: и защо обръщаш внимание на тия анонимни драскачи? По този повод си заслужава да приведа откъс от писмо на мой приятел, което получих наскоро:

... Напомнял ли съм ти думите на покойния Джордж Харисън от "Бийтълс": "Когато се намираш в една стая с неприятни хора, просто излез!"? А Виктор Суворов казва: "Най-лошо е да водиш дискусия от типа: "Глупак!" - "Не аз, ти си глупак!". Не съм сигурен дали си заслужава да се овъргаляш в нечистотиите - за да изследваш дълбоката душевност на блаженстващия в блатото. А и дали репликите на "опонентите" ти не са плод на обикновена "любов към спорта", "хващане за думата", стремеж "да надвикаш" другия, вместо на принципни различия. Може би половината от тях после съжаляват за изблиците си...

Така е. Прав е човекът. Защо споря с такива е въпрос, по който съм писал безброй пъти. Затова да не го повдигам отново. Да се върна на разсъждението си. Че книгите ми не се продават е факт, но причината за това е друга: моите книги изобщо не са допускани до лавиците на книжарниците. Как може да се продаде книга, която си стои в склада - или на борсата, ала книжарите не я щат в книжарниците си, понеже я оценяват за "непазарна". Ако книгите ми бяха нашумели, едва тогава книжарите щяха да ги допуснат до лавиците на книжарниците си. Разбира се, аз не съм "мастит автор", любимец на медиите, когото журналистите се надпреварват да канят за да представи новата си книга. Ето как у нас се убива всичко онова, което не е удобно. Което е преценено, че не е удобно. На "естаблишмънта" ни не е удобно. Кой преценява у нас кой е удобен на естаблишмънта и кой не е аз не знам. ОК, нека да е така, но пък книгите ми дали наистина са "некадърни", както пише онази другарка, дето не ги била чела, ама знаела, че на "такъв лош човек" книгите няма начин да не са некадърни.

Това дали са добри, кадърни, стойностни и прочие нечии книги е въпрос, който не се решава току-така. Мога, примерно, да кажа, че философските книги са особен тип книжнина - и те просто няма как да станат хитове. (Е, някои стават, в Америка примерно, има нашумели автори, но общо взето наистина сериозна философска книга просто няма как да нашуми чак толкова, а ако нашуми, е възможно нещо да не е точно така, както изглежда.) Другото обаче е много валидно: истински велики философски книги съвсем не са били нашумели по времето, когато са били отпечатани за пръв път. Шопенхауер е пример в това отношение, но не само той: той обаче е чакал десетилетия докато дойде въпросното "признание"; на стари години обаче доживява славата. Други изобщо не са я доживели. Примери колкото щеш. (Това не значи, че се сравнявам със самия Шопенхауер; но пък и защо да не се сравнявам, та Шопенхауер ми е, тъй да се рече, "колега", нещо повече, той е мой учител, аз, бидейки студент в Санкт Петербург, изучавах философия по неговите книги, не по писанията на съветските професори?!) Разбира се, за човек като мен тия неща, именно слава и прочие съвсем не ме вълнуват. При мен сега е поставен въпросът за физическото ми оцеляване. "Ребром", тъй да се рече, е поставен тъкмо този съдбовен въпрос.

Очертават се месеци наред живот без никакви средства за съществуване. Никакви доходи от никъде. Или жалки постъпления от продажби на книги, понеже аз все пак имам много отпечатани книги, в които съм инвестирал, така да се рече, хиляди левове свои пари. Да, аз съм си издал книгите съвсем сам, понякога само с помощта на спонсори, предимно частни лица. Списанията издавам пак по същия начин. Ето това нещо, именно списанията, тяхното бъдеще, е голямата ми болка в тия дни. Заедно с мен ще загинат и двете списания, които създадох и поддържах години наред със скромните си доходи като гимназиален учител по философия. Звучи ви невероятно ли? Е, самата истина е това. Аз, знайно е, съм смахнат човек. Голяма част от парите си съм заделял за излизането на тия списания. Те сега също стоят непипнати от ръка на читател - и събират праха в борсите и в складовете. И в моя дом, който е превърнат в склад на книги и списания, които авторът изобщо не може да продаде.

Нека да се посмеят донасита тия, които ще ги напуши смях от тия мои приказки. По този пункт недостижима е великата Elena Dicheva, която се представя, че била директорка на 157 ГИЧЕ "Сесар Вайехо" в София. Ето какво пише тази дама, която принадлежи на групичката най-активни интернетни тролове, занимаващи се предимно с моето системно оплюване в интернет; особено активна е тази групичка в последните дни, не зная защо се е активизирала толкова, защо й е наредено да е така активна, това нещо аз не знам, но вижте как вдъхновено се е изразила тази дама, за която проучих, че наистина съществува, и наситина била директорка на училище, името й значи не е бойна кличка:

Това не е за присмех, имам предвид поведението на Грънчаров. Да пази Господ! Умът му си прави каквото си иска с него, той няма контрол над него. Това са описани неща. Само да не се доближава до младежи. Всичко друго, халал да му е.

Мисля, че тези памятни думи заслужават да бъдат увековечени все пак, нали така? Толкова се е постарала въпросната дама, виждате какво творческо вдъхновение е вложила, нека да оценим усилията й подобаващо. Какъв патос само демонстрира, а? "Само да не се доближава до младежи!" - думи, заслужаващи да бъдат изсечени върху камък, та да се четат от идните поколения. И какво великодушие също така демонстрира, не е ли поразително щедра, а: "Всичко друго, халал да му е!". Запетайката е излишна, но нашите литератори по училищата масово се излагат с това, че не знаят къде се турят проклетите запятайки... и затуй вероятно ги турят както прави това Бай Ганю: драсват некоя и друга дето попадне, да има - та да не ги помислят за хептен прости!

Е, дотук представих донякъде така и така възникналата ситуация, каквато я съзнавам, бидейки, намирайки се в моето положение. Във връзка с тази ситуация възникват много въпроси, предимно от психологическо и нравствено естество. И от проклето всекидневно екзистенциално естество ако мога така да се изразя. За мен самия единствено - щото все някак трябва да оцелея в задаващите се тежки месеци. Аз лично съвсем не си представям в момента откъде мога да изкарам някакви пари - за да преживява семейството ми. Щото не само аз съм безработен в моето семейство. А и тримата сме безработни. Ако безработицата у нас, в България, е 20% (примерно), т.е. от 5 българина 1 е безработен, в моето семейство безработицата е 100% - от трима и тримата сме безработни! Това вече е страшно - ако можете да си го представите изобщо. Постоянно мисля напоследък върху този въпрос: как да намеря изход от създалата се тежка ситуация? Как да спася семейството си? - това най-много ме вълнува. И то е разбираемо. Сега сещате ли се защо пиша по тези въпроси? Не мога да пиша за нещо друго след като на карта, дето се казва, е поставен животът ми - и живота на най-близките ми хора. Вие ако можете, бидейки в моето положение, да мислите и да пишете за нещо друго, правете го, аз не мога. А аз пиша само за онова, което истински ме вълнува. Не мога да се преструвам и да лъжа. Ето затова пиша за тия "прекалено лични неща". Те са дори "обидно лични", но нямам друг избор в момента. Мисля, че не е нужно повече да обяснявам защо за друго в момента просто не мога да пиша.

Цял живот съм издържал семейството си като съм работил на държавна работа - като преподавател по философия в държавни университети и училища. Никога не съм могъл да се пренастроя и да изкарам някакви пари от "бизнес", от някакво частно дело или предприятие, така да се рече. Моето мислене е дълбоко деформирано, съзнавам пределно ясно това. Аз просто не си представям как мога да изкарам пари по друг начин - освен този да получавам заплата, бидейки на държавна служба. Да, това е голям дефект, съзнавам го, но така съм живял откакто се помня. Откакто работя де. Друг начин аз не зная. Много хора ми казват да се заема с "частен бизнес", с даване на частни уроци, консултации и пр. Правил съм такива неща, но покрай другото. Но да се активизирам в тази посока така, че да си изкарвам средства за съществуване, аз това не го мога. И ето, сега съм заставен нещо да изобретя, за да не загина. Голям прелом в живота ми иде. Необходимостта го изисква, а аз не мога да се пренастроя. Мисленето ми е друго. И става не просто за осмисляне на ситуацията, но и за действане, за практическо поведение. На моите години това е изключително трудно. На моменти съвсем се отчайвам. Иначе съм оптимист и се надявам, че нещата ще потръгнат, ала не зная как. Страшна работа!

Спирам дотук. Изморих се да пиша. Ще се оттеглям. Ще пиша отново, но когато съм на свеж ум. Не се получи този текст, който си представях съвсем иначе, но какво да правя: аз над тия неща власт нямам. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не се впечатлявайте прекалено от моя "смешен и жалък плач и хленч", както непременно би се изразила стилистката и толкова учената и човечна директорка Дичева. Или интернетната гнида (както аз я наричам) Канев. Завиден морал имат тия двамцата, нали така! Блазе им! Щастливци са те, ний с тях не можем да се мерим изобщо! Какви души имат само, а? И какви, да не забравяме, големи сърца имат само! Но не завиждайте все пак на тяхното комуноидно щастие и задоволство, ето това ще ви посъветвам само - нищо че съм такъв голям неудачник...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo