На вчерашното есе от поредицата "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието" дадох заглавието Ний, гражданите, трябва да изпълним тази своя задача, роля и мисия: да възпитаваме демократични нрави у нашите разгащили се управници. Вчера със специално писмо ми съобщиха официално: Удостояват ме с наградата за хуманизъм на името на Георги Марков за 2015 г., присъдена от Международния институт по антропология, САЩ. Разбира се, много ми е приятно за признанието и подкрепата; наистина малко е потребно един човек да бъде насърчен и дори вдъхновен. Различни приятели, пръснати по света, ми честитят и ме поздравяват: благодаря им от сърце и тук! Но нямам никакво време да се разтапям повече от тия приятни чувства, налага се да се потопя в реалностите на живота - ако това наше всекидневие, с всичките му абсурди и идиотщини, изобщо може да има някакво с подобие на онова, което заслужава да се нарече живот.
Ето в тази връзка нещичко пак от вчера: Мое писмо до директора на Езикова гимназия в Пловдив. И тъй, отхвърлен съм от всички училища, в които имаше обявени вакантни места за учител по философия и гражданско в Пловдив - и в които кандидатствах (а аз кандидатствах във всичките). Очевидно ще остана без работа през настъпващата нова учебна година. И без средства за съществуване ще остана. Наказват ме с глад. Обявиха ме за ненужен. А аз искам само едно: да работя работата, за която съм роден. Очевидно "провиненията" ми са непростими - в очите на ония властни фактори (включително и задкулисни!), които дирижират положението в родното ни образование. Капчица жалост и човещина не са склонни да проявят. Това за задкулисните фактори, дирижиращи поведението на директорите в учебните заведения, в които кандидатствах, ще го разясня съвсем скоро. То е нещо твърде любопитно.
От 1983 година (тогава се дипломирах, бях на 24 години само като се върнах с диплома по философия от Русия, от Санкт Петербург) досега непрекъснато учителствам, било в университет, било в гимназии. Прочее, само последната година от тия 32 съм "безработен", наказан съм с "безработица", обявен съм не просто за ненужен, а дори и за "неподходящ", а вероятно и за "вреден". До възрастта за пенсия има 7-8 години, казвам го за ония, които може да решат, че причината за "непотребността" ми може да е такава. Как толкова много години бях достоен да работя в образователната сфера, а изведнъж се оказах "неподходящ елемент", който "трябва да внимаваме да не бъде допуснат в никое училище"? Така има добрината да заяви примерно откритата поддръжница на репресията над мен Елена Дичева, директорка на 157 ГИЧЕ "Сесар Вайехо" в София. (Тя от София се е загрижила да не би да се върна да работя работата си.) Черно на бяло го заяви и то неведнъж. Тя поне е откровена, казва това, което й е на сърцето. На какво основание някои явно престарали се крепители на официалната административна система в образованието дръзнаха да провеждат тази акция, чиято цел, оказва се, наистина е да бъда превърнат в нещо като "дисидент", като "справедливо" и дори "законно" подложен на съответните репресии, гонения, остракиране, унижения? Възловите думи тук са именно "законно" и "справедливо". Несправедливостта на такова едно отношение е очевидна. Фактически са ми отнети преподавателските права и съм подложен на варварска, на недопустима дискриминация. И, както се разбра най-убедително в тия паметни дни от изминалите последни две седмици, ме репресират и гонят по чисто политически причини. Защото нищо безпричинно не съществува под това наше - тъй щедро на топлина през изминалото горещо лято - слънце.
Не спекулирам изобщо с положението си. Не приписвам някакъв фантастичен конспиративен смисъл на случващото се. Не съм такъв човек, изобщо не си падам по конспирациите. Реалист съм. Ще си обоснова тезата. Въпросът е обаче какво да правя в така и така създалата се тежка ситуация. И твърде любопитна за мен ситуация. Разбира се, излишно е да казвам, че никога не съм очаквал, че нещо такова може да се случи с мен и то в наши дни. Напълно честно казвам това. Доскоро бях убеден, че чак такива "изгъзици", простете за думата, не са възможни в наше време. Явно съм бил фантазьор. Бил съм наивник. Напротив, оказа се, че са много възможни. Някои бетонни глави на властнически позиции у нас изглежда са способни на всичко. И на най-немислимото. Няма идиотщина, която не биха си позволили да извършат. Как пък поне малко не се опитаха да сфанат какво са дръзнали да правят? И какво, да повтарям и аз "Господи, прости им, те не знаят какво правят!", този ли е верният подход, тази ли е правилната реакция? Първо, аз съм просто човек. (Христос, изрекъл тия думи, е освен човек и Бог!) Второ, аз съм гражданин на тази наша злощастна държава. Която, да отбележа, не е бащиния на моите "доброжелатели", дето така усърдно се грижат да бъде прогонен от образователната система. Училищата, от които ме гонят тия другарки и другари, за отбелязване е, не са тяхна частна собственост. Те са колкото техни, толкова и мои. Длъжен съм следователно да реагирам иначе.
Много размишлявах какви действия да предприема в така и създалата се чудесна - чудесна в смисъл на многозначността си! - нашенска, родна, свидна ситуация. Дали да не ида да разговарям с всеки директор и да го убеждавам, че постъпва безчовечно и грозно - изпълнявайки безропотно заповедите на ония, които му нареждат: всеки друг назначавай, но само не Ангел Грънчаров. Имам доказателства, че направо им заявяват: назначи този, той е "наш", а пък Грънчаров да не си и помислил да назначиш! И директорите, милите, се подчиняват, естествено, подчини се и тъй напереният другар Старибратов, директор на Образцовата математическа гимназия! Малее, какъв резил: да назначиш партиен функционер от тъй братската на БСП партия АТАКА да бъде учител и възпитател на младите в едно по начало деполитизирано държавно учебно заведение!!! Абе много са се разпищолили тия другари бе! Срам поне малко нямат ли?! Мили Боже, какъв срам у такива?! Каква съвест, каква чест, какви интереси на младите, какво качество на обучението, какви пет лева, моля ви се?!
У Нашенско обаче сичко може. Та, признавам си, въпреки съблазните, съм на път да ми се отще да ида да разговарям на четири очи с всичките тия толкова трогателно невинни другари и другарки директори. Или пък да ида да разговарям за всичките тия безобразия с началничката на РИО-Пловдив Иванка Киркова. Какво от това като разговарям? Какъв ефект ще има? Никакъв. Ще каже: директорите всичко могат, аз не мога да им се меся. То не е точно така де, но това е хубав повод да си измие ръцете. Подобно на Пилат, да, оня същия. Аз лично вече не вярвам, че човек с разговори, с дебати, с дискусии с отговорните властни другарки и другари може да повлия за позитивната промяна на съзнанията им. Не, не вярвам, не съм такъв наивник. А да се засрамят, простете, също не вярвам. Да осъзнаят какво дръзнаха да правят - съмнителна работа. Тези хора явно живеят в друг, в съвършено различен свят - в друга вселена даже. Там понятия като приличие, правда, морал, човечност, справедливост, законност изглежда не съществуват. Или не действат, не важат. Там действа само голият интерес. И другарската "експроприация" на благинките - които, естествено, са само за "наши другари". И за нащи другарки де, то това нещо се подразбира.
Да пиша писмо до г-н Министъра ли, да му разкажа за безобразията на назначените от него директори - за чиито зулуми той носи пълната отговорност - докато не направи нещо да спрат зулумите и безобразията не те, а той носи пълната отговорност. Да знае какво правят и да не реагира означава че фактически застава зад тях и им казва: юруш, другари, точно така, действайте, смажете го, ликвидирайте го без жал тоя проклет Грънчаров! Точно това значи, точно така може да бъде изтълкувана пълната Ви безучастност спрямо директорските безобразия, драги реформаторски, с извинение, г-н Министър на образованието и на науката. Между другото, не само с Грънчаров се постъпва така, о, де да беше само Грънчаров! Само дето повечето учители, подложени на терора на безчовечната система, предпочитат да си мълчат, белким все някога се уредят и наврат в нея. Компромисите нямат кой знае какво значение. Оцеляването е важно, нали така? Е, ний пък си позволихме лукса да не мислим така. И какво, трябва да бъдем унищожени заради тази мисъл ли? Откога у нас отново убиват заради "неправилни мисли"? Та има ли изобщо смисъл да пиша жалба за тия репресии до тъй безучастния и тъй мило гледащ към снажния ни премиер г-н Министър на образованието и на науката? Нима си мисля, че той ще се трогне? Не, не си мисля това. Но въпреки това ще му напиша жалба. Ето по каква причина.
За да прочетат тази жалба колкото се може повече хора. Затова ще я напиша и ще я публикувам като "отворено писмо". Ще трябва и без това да му честитя началото на учебната година. И ще се възползвам от случая да му кажа и за онова, за което всички благочинно мълчат. Аз ще напиша открито поздравително писмо и до цялата учителска колегия. И до учениците ще напиша писмо-обръщение. И до родителите им ще напиша такова писъмце. Защо пък да не напиша, защо пък да не споделя с всички тях какво мисля - и как аз виждам нещата. Ще каже някой: кой си ти бе, та си позволяваш да пишеш "открити писма" до кой ли не, за какъв се мислиш бе?! Ще отвърна: аз съм български гражданин, аз съм учител, аз съм философ. И бидейки такъв съм длъжен да кажа какво мисля. Длъжен съм да не мълча малодушно и презряно. Всички мълчат, аз ще говоря - и ще пиша. Нека да има едно изключение от правилото. Е, и някои други не мълчат като мен. Но сме малцина тия, дето не мълчим. Май сме по-малко от пръстите на едната ръка, така ми се чини. Та значи пишейки до г-н Министъра на образованието и науката (и до омбудсмана, и до Комисията за защита от дискриминация, и до Комисията по образование и наука в Парламента смятам да адресирам писмото си) аз фактически адресирам писмото си до всички ония, които евентуално ще го прочетат, каквито и да са те. А те ще бъдат също като мен български граждани. Аз за тяхното съзнание съм се загрижил. На тях искам да кажа някои истини. Аз добре знам, че тия истини могат да бъдат благотворни тъкмо за техните съзнания. Е, и по тази причина ще се занимавам с толкова абсурдни, в очите на мнозинството, неща - като писането на тия жалби, открити писма, обръщения и пр.
Добре знам, че медиите няма да откликнат никак на моите мисли. Те нямат никаква възможност да откликнат, горките. Те са заети да дебнат каква мъдрост ще каже Андрей Райчев. Или Валерия Велева. Или Божо Димитров. Или Митю Пищова, да допуснем. Как великите медии и медийни гурута ще се принизят да откликнат на това, което е казал за ситуацията в образованието някакъв си там никаквец, някакъв си там учител по философия, моля ви се?! Не, няма да се излагаме сега, другарки и другари да показваме, че се вълнуваме да мислим за истински важните неща. Ний можем да се вълнуваме само за простотии. За идиотщини ний можем да се вълнуваме и да мислим само. "Чудотворна" ли е водата в храма в Плиска? Божо жрец на България ли е или е пророк. От устата на Андрейката Райчев самия бащица Путин ли говори, или говори... шлифера на Тодор Живков, нашто непрежалимо божество (на чието име железо-бетонните глави нарекоха тия дни някакъв парк!)? Българи, приятели, е страната на триумфиращата простащина и наглост, нека да бъдем честни да признаем това. Ние допускаме простащината у нас да триумфира така нагло. Ние сме отговорни за всичко, което се случва в нашата страна. Ние. Никой друг. Аз, ти, той. Ако нищо не правиш, така ще продължава да е во веки веков. Или поне докато не измрем от задушилата ни простотия.
Седнах, признавам си, с намерението направо да пиша това мое писмо-обръщение до институциите. И до отговорния за всички безобразия в сферата на образованието отговорен министър. Дали да не го адресирам писмото си и до г-н Президента? Той май напоследък единствен се държи достойно и както подобава. Ще видим. Но се отклоних и май ще се наложи да оставя писането на откритото си писмо до институциите за някой друг ден - от близките дни. Някак ми се отщя да пиша. Трябва да събера сили и на свежи сили, на съвсем свежа глава да го напиша. Това може да стане и утре, живот и здраве да е само. А сега ще спра дотук, ще ви пожелая хубав ден и ще се оттегля да върша друга работа. Правя въпреки всичко, въпреки сполетелите ме изпитания тия дни и новата книжка на списание HUMANUS - списанието за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младите. Много хубава книжка се получава, но трябва още да се работи. Редактирам всичко сам. Никой не ми помага. Не знам защо е така. Всички само ме гледат умно и се чудят колко ли може да ми е акълът щом се занимавам с такива неща. С такива "глупости". Е, нищо де, както и да е, бъдете здрави! До скоро!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар