Божият глас в душата на човека или съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто: как ли живеят хората, имащи дързостта да се изправят срещу самия Бог?!

На вчерашното есе от поредицата си за това как можем да спомогнем за незабавната промяна в образователната сфера дадох ето какво заглавие: Ний нямаме демокрация, а имаме мимикрия: до последното селско школо господстващите мафиотски кланове са си поделили смученето от тъй апетитните държавни цицки. Звучи малко пресилено, а, какво ще кажете? Нима и за тази толкова бедна, пословично бедна сфера на живота ни, образователната, има апетити от въпросните мафиотски кланове? Дали тук не съм "попресолил супата"? Дали това не е изхвърляне? Ще каже някой: то няма какво да се краде от селските школа, глупости приказваш, Грънчаров, какви мафиотски кланове, какви пет лева - това твоето е вече нещо като параноя! Ако не е истина това, което твърдя в заглавието, аз ще бъда първият, който най-много ще се радвам, че не е така.

Разбира се, у нас държавните служби и особено топлички непроветриви местенца, каквито са, да речем, постовете на училищни директори, са явно доста желани от един строго определен човешки тип. А тия местенца, както отбелязахме, се получават пак само благодарение на лични или партийни връзки и протекции. Цяло чудо на чудесата е в нашите родни корумпирани до крайност условия някакъв човек благодарение изключително на своите ценни личностни качества да получи такъв един пост. Казахме при това, че тук се ценят качества като послушание, вярност на висшестоящите, отзивчивост когато някой другар ти ходатайства и т.н. Корупцията не е подминала и образователната сфера, хайде да имаме добрината да не си кривим душите и по този пункт, а, какво ще кажете? Нима нашите училища са нещо като островчета в морето от нравствена развала, в които единствено цари здрав морал, добропорядъчност, човещина и прочие? Между другото особено вредно е, ще повторя пак, точно в такава една по начало чисто духовна, образователна, възпитателна, личностно-формираща сфера, каквато е сферата на училищата, деморализацията да е не по-малко напреднала от останалите сфери на живота ни. Защото оттук, от сферата на образованието, развалата и заразата се разнася навсякъде, инфектират се съзнанията на младите, а пораженията от такъв един процес са неизчислими, направо са катастрофални. Сега сфащате ли защо дръзвам да поставям този толкова щекотлив и проклет проблем? Не се дължи това на лошия, на долния ми характер, не, причина не е това, че искам да раздухвам скандали, не, няма такова нещо, съвсем друга е причината да поставям въпроси, за които "добросърдечните" хора предпочитат най-упорито да мълчат. Щото такива въпроси, видите ли, били разваляли "добрия тон". Е, ще си причиним това леко неудобство да минаваме като нарушители на тъй умилителното изискване за спазване на "добрия тон". Макар че, знайно е, по този начин си създаваме един опасен имидж, превръщаме се в нещо като шило, дето в торба не стои, като таралеж, който никой не ще да допусне в... гащите си, превръщаме се в нещо като трън в очите и прочие. За което трезвомислещите другари-нагаждачи ни отмъщават безпощадно.

Да, ето, аз смея да заявя, че и образователната сфера у нас се владее от една не по-малко жадна за облаги и безцеремонна, потънала в разврат и деморализация мафия, която е трудно да наречем "образователна мафия" - по простата причина, че тя по принцип съвсем слабо се интересува от образование, друг е предметът на нейните въжделения. Тя се вълнува единствено от такива благинки като власт, парички, по-добър дял от т.н. "дифиренцирано заплащане", който ще дадем на само нашите най-верни фенове, на най-горещите ни подлизурки, вълнуват я също такива добрини на живота като това да можем да си назначаваме на учителски места само "наши хора", било по партийна линия, било по линия на "вуйчо владика", било по шуро-баджанашка и братовчедска линия, абе изобщо ще правим всичко за да не допуснем "чужд елемент" в нашата образователна система, вярно, тук облагите са минимални, но пък няма да позволим ненаши хора да се наместят в тази сфера. Особено пък такива, които са по-талантливи, по-кадърни и, опази Боже, най-вече такива, които имат съвест, претендират за морал и прочие опасни личности; то по начало личностите са опасни, а пък да не говорим за това колко са опасни по-талантливите хора, щото нали знаете какво става като някъде сред некадърниците се появи талантлив човек? Как какво става, много ясно какво става: мигновено, за един миг блясва некадърността на некадърниците, какво друго, моля ви се, може да стане? За да има мир, за да продължат некадърниците да блаженстват трябва да бъдат посечени без жал именно личностите, именно кадърните, те следва да бъдат принесени в жертва, та блаженстването на некадърниците да може да продължи по възможност вечно.

Сега сфащате ли колко сериозна е тази уж съвсем "незначителна" психологическа причина, заради която в нашите училища много трудно, първо, виреят талантливи учители-личности, а второ, никакви промени към добро не са възможни? Взе ли да ви проблясва в съзнанието комай главната причина за това защо в нашите училища и в нашата многострадална образователна система не само че няма никаква образователна реформа, но и такава, естествено, по същество не се и предвижда? Е, предвижда се де, що думам пък аз, как да не се предвижда: но се предвижда една всъщност само менте-реформа, една не-реформа, една пишман-реформа, която просто да замазва очите, да фърля прах в тях, да успокоява донякъде духовете, да залъгва баламите и балъците. Това, дами и господа, е положението. Може би и затова г-н Министърът на образованието и науката като поговори и каза доста верни приказки за това, че реформата в образованието била приличала на реформата в гробищата (щото няма поддръжка отвътре!), в един момент сякаш се отчая и млъкна, а нищо чудно да е станал и той поборник на нашата вездесъща и тъй мощна министерско-чиновническа и директорска образователна, с извинение, мафия, а, как мислете, дали пък точно това не се е случило, което да обяснява защо г-н Министърът даже забрави и да говори за тъй опасното нещо, за прословутата реформа?

Леле, как съм подел тази тирада, май доникъде няма да стигна?! И го правя всичко това при положение че обещах повече да не ровя в тази рана, обещах да се захвана с другите въпроси. Май наистина попрекалих, но нищо, то може пък да е за добро. Аз смятам, че в някои рани не само че трябва да се рови без никаква жалост, но и трябва отвреме-навреме да се сипва сол - та да боли още по-жестоко. Белким болката успее някак да разчупи някога черупката на безчувствеността, благодарение на която толкова много души от нищо не се трогват особено, ами си пребивават най-блажено в застоя и в разрухата - подобно на това както жабите, гущерите, змиите, разните други влечуги и най-уродливи чудовища се чувстват превъзходно в блатата, в тресавищата, в пущиняците. Както и да е де, да допуснем, че правя тия непоносими своеволия неслучайно, а съвсем умишлено, и то с ясна терапевтична цел. Да, защото болната система се нуждае от лечение, както и болният организъм. Макар че целта на това лечение не е оживяването на системата и нейният възход, не, системата по начало е нещо мъртво, което е чуждо на живота по принцип, системата просто, подобно на трупа на покойник, трябва да бъде изнесена (с оглед да не смърди при разложението си), да бъде погребана, пък после, на чистото място, могат вече да се появят някакви кълнове на новото, на жизнеспособното, на самия живот, на самата жизненост.

Аз лично не смятам, че трупове могат да бъдат реанимирани, това е невъзможно, в такива чудеса, простете, изобщо не вярвам. А всичко онова, което у нас минава за "реформа", е насочено към постигането тази по принцип невъзможна цел: да бъде оживен покойникът, трупът да започне да мърда или дори да стане и да започне да върви; да вампиряса прогнилата и мъртвородена система - в такива неща аз, простете, не вярвам. И не това е реформата, тя не се свежда явно до реанимацията на трупове, чието място е при това не в моргата, а директно на гробищата. (Не знам дали си спомняте, но имаше един репортаж по една телевизия, където даваха как в моргата в едно хладилно помещение складираха десетки трупове на умрели хора, които, видите ли, поради някакви бюрократични спънки нямали били нужните документи да бъдат погребани! И с десетилетия, представяте ли си, държали някои от тия зеленясали вече трупове в чували в тази "вещерица", както работещите в моргата били нарекли въпросното кошмарно помещение! Да, това нещо се случва в наше време поради бюрократични абсурди, не е измислица, простете, но нещо подобно, чини ми се, се случва и с тия опити да бъде реанимирана и нашата отдавна умряла социалистическа командно-директивна и репресивна, авторитарна и тоталитарна система на бюрократичното държавно образование и училище. Толкоз по тоя пункт, мисля казах вече предостатъчно. С какво ли да се захвана сега?

Аз имах първоначална идея с тия писания да мога да мотивирам позитивно, в полза на незабавната промяна и реформа колкото се може повече хора, било учители, било млади хора, ученици, било даже родители, те да се ентусиазират, да осъзнаят силата си, да почувстват шансовете си да се избавят от толкова унизителното си положение, а какво излезе в крайна сметка? Май точно обратното излезе, а, дали пък съвсем не ги обезнадеждих тия хора? Казах, позволих си да кажа някои горчиви истини, дали те не предизвикаха гримаса на отвращение, дали вместо да импулсирам повече хора за непосредствена работа в полза на промяната аз да постигнах точно обратния резултат, именно да ги уплаша, да ги обезсърча, да ги разочаровам? От една страна вероятно е така, но от друга, позволете ми да допусна, изглежда не е. С илюзиите от какъвто и да е род изглежда е време да се разделим. Хем от една страна е лесно човек да промени съзнанието и поведението си, стига душевният поврат да е настъпил, хем от друга страна обстоятелствата наоколо са така тежки, че без борба, без жертви, без усилия нищо няма да стане; да, ще се наложи да участваме в ужасни сблъсъци, в които се борят неравни сили, ще трябва да понасяме и много удари, да, всичко това би следвало да го очакваме, няма смисъл да се преструваме, че даже и не се досещаме за такива неща. Реализмът по моя преценка в случая е за предпочитане пред вятърничавия идеализъм, който не отчита ужасните конкретни условия, разположението на силите ЗА и, респективно, ПРОТИВ промяната, стига да имаме предвид една същинска, истинска, дълбока, некамуфлажна, нетрафаретна промяна. Затова ми се струва, че ако заложим на реализма, и то на безпощадния реализъм, съвсем няма да сбъркаме, напротив, можем да спечелим в крайна сметка, това е също така и по-достойно, вместо да се самозалъгваме, че нещата са лесни; миражи в случая не са ни необходими, напротив, те са и вредни. Тя промяната, към която се стремим, в корена си съдържа ето тия принципни неща или моменти:

- съобразяване с онова, което животът и съвременността искат от нас;

- да се променим означава да успеем да се самоочистим (в мислите и в делата си) от всичко онова, което е противно на живота, което пречи на живота, което е чуждо на духа на времето, в което живеем;

- реалистично, оплодено от реализъм съзнание ни е нужно, в противоположност на илюзионизма, в който пребивавахме десетилетия, вярвайки в догмите на манипулативното, несвободно, враждебно на живота образование и възпитание, незачитащо при това правата на суверенната човешка личност;

- тия всички догми на това същото анахронично и ретроградно образование и възпитание, игнориращо личността, би следвало без пощада да бъдат развенчани;

- тук именно е разковничето, освободим ли си съзнанията от тяхната власт, тогава всичко ще видим в съвсем нова светлина, именно трезво, здраво, реалистично;

- изисква се, както съм посочвал в книгите си за промяна в образователната сфера, една съвършено и принципно нова философия и стратегия на образованието;

- постепенно трябва да се роди цяла една общност от хора, вярващи в устоите (ценностите, идеите) на такова едно или променено из основи съзнание, а всичко започва от душевния поврат, който трябва да изживее отделната личност;

- обикновено всичко в началото ще бъдат индивидуални актове на свобода и достойнство, при които отделната личност решава да започне своя личен бунт и да поведе своята нелека борба;

- около такава една даваща пример личност е съвсем правомерно да се очаква да се образува кръжец от хора, които мислят по новому, вярно, у нас сеирджийството е на висота, но въпреки всичко борбата на една отделна личност за свобода и достойнство в образователната сфера няма как да не породи съответните копнежи към свобода и в душите на околните хора;

- примерът е този, който ще подтикне и други хора да започнат да се увличат в правенето на промяната; разбира се, ще има и период, в който тия първи борци за свобода в образователната сфера са твърде самотни; удържат ли да не се откажат в този период, вярваме, че в един момент бентовете ще се отприщят;

- във всяка посока човек просто трябва да започне да действа по новому, по нов начин, общо взето новото винаги в някакъв смисъл е противоположно на старото, то е негова алтернатива;

- да, наопаки на общоприетото трябва да се действа във всяка една посока, примерно осъвременяване на преподаването, нови, принципно различни, именно демократични отношения в училищната общност, ново, демократично и либерално съзнание, нов морал, надмогващ повсеместната деморализация, съвършено нови правила, подходи, начала и т.н.;

- стремежът към новото, към различното, към личностното, към ярко човешкото - това, по моя преценка, е нещо като ядро на толкова жадуваната промяна; трябва да надмогнем боязънта, недоверието към новото, да победим толкова естествените безпокойства пред неизвестното;

- и така нататък, в този дух могат да се изброят още много неща, но нека сега-засега да спрем дотук.

Спирам в момента дотук, понеже пак ми се налага да ставам да се подготвям за излизане. Днес пак ще ходя по разни училища, ще подавам документи за учителско място, ще участвам, да се надяваме, в разни ритуални събеседвания, в които за мен е много интересно как разните директори ме възприемат, доколко успяват да потиснат любопитството си към моята персонална история и борба. Примерно случи ми се нещо такова: една директорка (позволете ми да не казвам засега на кое точно училище) явно беше предупредена, че съм крайно особен човек, който при това има блог и пише по тия въпроси, та тя беше изключително любезна с мен, зададе ми няколко интересни въпроса, с оглед да не излезе, че създава впечатлението, че само симулира въпросното "събеседване", един вид да излезе, че сякаш наистина провежда сериозно интервю. Имаше няколко интересни възлови момента в случилото се в директорския кабинет, където имаше и други членове на комисията; примерно стана дума за това, че съм носител на най-висшата учителска квалификация не откога да е, а от далечната 1995 г., същевременно съзнанието на директорката трябваше да асимилира, че съм уволнен, и то по тъй превъзходния параграф "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било качества да бъде учител", и като капак на всичко аз все пак имам стаж в тази същата образователна система, и то стаж от цели 32 непрекъснати години! Разбира се, като осъзна едновременно тия всичките неща, в съзнанието й, както си личеше, се появиха ред въпроси, които обаче тя се принуди да потисне; как е възможно всичко това, моля ви се, какво става тука - аз така разчетох гримасата на лицето й? Доста симпатична гримаса все пак, гримаса на мислещ човек, аз обичам тия гримаси. Е, разбира се, директорката явно пак беше информирана от съответното място ("от там, където трябва", по думите на философа Хегел) за това що за личност е моя милост, но изглежда все пак, за благоприличие, й се наложи да изобрази въпросната гримаса на лицето си. Дали пък всички документи, доказващи опита, стажа и квалификацията ми не са... фалшифицирани, и това може да си помисли човек, защо пък не, какви ли неща не стават в наше време?! Второ, въпросната директорка също така не можа да скрие удивлението си от списъка със заглавия на моите книги, това още повече, очевидно, я стресира: какъв е този човек, моля ви се, нима може да е нормален човек, който иска да бъде "прост учител", пък има толкова много трудове, на които биха завидели сума ти университетски професори, хора, има нещо нездраво в цялата тази работа - четеше се в погледа на въпросната директорка. Наложи се моя милост да каже нещо, за да разсее пороя от недоумения, който беше обзел съзнанието й. Произнесох кратко слово, с оглед да спомогна някак да се развърже възела, в който се беше заплело нейното нещастно съзнание.

Разбира се, през цялото време имах, кой знае защо, чувството, че присъствам на един театър, съвсем наскоро се бях опарил от скандалния случай в Образцова математическа гимназия, където също се проведе фарсът "събеседване", а пък после директорът най-безцеремонно си назначи оня партиен функционер от партия АТАКА, за който му беше наредило явно не само съответното висше партийно ръководство, но и властни хора от самия инспекторат! да, това се случи съвсем наскоро, как да имам вяра, че нещо и в този случай ще бъде различно? Директорката изслуша речта ми (няма да кажа какво точно благоволих да й кажа), беше хем фрапирана от това, че толкова устат е този претендент за даскал, хем пък и се видя доста чудновато да говори открито за неща, да които други хора се страхуват даже да шептят; абе явно не е с всичкия си този чудноват господин! Като капак на всичко най-отдолу в своята "професионална автобиография" бях писал, че водя свое авторско предаване в Пловдивската обществена телевизия, именно предаването "На Агората...", това вече й дойде прекалено, тя попадна на този детайл най-накрая, поради което не се сдържа да постави ребром въпроса: "Ако все пак съдът Ви върне на работа в ПГЕЕ-Пловдив, Вие там ли ще предпочитате да се върнете?". За изненада на директорката аз проявих пълна откровеност и й казах, че дори и съдът да ме върне, предвид отношенията ми с директорката на въпросното учебно заведение аз предпочитам дори и съдът да ме върне на работа да не работя вече в ПГЕЕ-Пловдив, защо, от една страна, отмъстителната директорка пак ще прерови ако трябва цялата земя, но пак ще намери причина да ме уволни колкото се може по-скоро, пък освен това не ща повече да плащам със здравето си за тия толкова неприятни ми борби. Директорката кимна с разбиране и ми даде знак че мога да си вървя.

Та ето, сега давам знак и на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която вярвам чете най-внимателно блога ми всеки ден: преосмислям нещата, склонен съм да променя позицията си, но нека първо да видим какво ще реши Върховният касационен съд. Ако ме върне, с оглед директорката да си царува до пенсия, аз може и да се въздържа да се връщам, но ще видим тогава какви преговори ще проведем с нея, защото имам и една друга скрита надежда: в резултат на изминалото време и на проведените съдебни битки, кой знае, може нещо да се е променило в нейното съзнание?! Може да е разбрала какво дръзна да стори, знам ли, хората винаги имат шанс да се променят, като философ много добре зная това. Тя можеше, ако промяната беше настъпила, да спре да води абсурдния (за нея) съдебен процес, можеше отдавна да признае съдебното решение, да спре да обжалва, да се примири със злата си несрета да има един демократично мислещ учител до себе си, но ето, това още не се е случило явно, промяната още не е настъпила; но знае ли се, тя може да настъпи във всеки миг. Божият глас в душата на всеки човек, наричан съвест, винаги се обажда и ни казва най-доброто, аз не мога да разбера как живеят хората, които не слушат това, което съвестта им говори, как живеят хората, които имат дързостта да се изправят срещу самия Бог; защото добре е известно, че самият Бог държи точно на тия неща, държи на справедливостта, на правдата, на разумността, на доброто, на правото.

Бог никога не би подкрепил някакви глупави страсти, било женски, било мъжки, не би подкрепил маниите за власт на някакви хора, не би се солидаризирал с омразата към личности само защото тия личности, видите ли, ни превъзхождат и т.н. Та аз, бидейки философ, съм заложил точно на тия неща, които са непоклатими, заложил съм на правдата, на правото, на справедливостта, на доброто, на разумното, на човещината, на всички ония вечни ценности, в преклонение пред които ме е научила философията. И по тази причина смятам, че Бог би ми помогнал, нещо повече, усещам, че ми помага, ето, слава Богу, въпреки преживяното, все още съм не само жив, но и, благодарение на толкова великодушния Бог, аз още имам сили и да пиша, и да си върша другата работа, да преподавам, да общувам с какви ли не хора, в това число и с младите, с учениците. Моята борба не е в името на някакви суетности, властнически ламтежи и прочие, а е за исконните ми човешки права, на правото ми на труд, което биде така грозно потъпкано от самозабравила се администраторка, ето за такива толкова прости и естествени неща се боря, за своята личност и достойнство, поругани съвсем несправедливо, се боря, по тази причина вярвам, че Бог ще направи даже невъзможното и ще помогне на някои хора да осъзнаят най-сетне какви колосални и непростими грешки са направили.

А като се породи този тъй желан поврат в душите на тия страдащи хора - който поругава разума и правдата той неизбежно е много страдащ човек, стига да не е урод де, а да е все пак човек! - които толкова ми навредиха, на тази основа, убеден съм, всички други трудности могат да бъдат преодолени. Спирам дотук, че май пак прекалено много писах тази сутрин. Желая ви хубав ден и ползотворна работна седмица! Да видим дали и на мен през тази седмица ще ми се усмихне щастието да си намеря работа, щото така не се живее, страшно е жив човек да бъде обявен без замисляне за ненужен, за излишен. Аз искам само това - да докажа, че не съм излишен и ненужен, нима толкова много искам, а, кажете сега?

Да, обаче ето, служители на бесовската система ме обявиха за съвсем излишен и ненужен, обявиха ме за вреден, сториха това, водени от някакви свои несмислени страсти; е, така не може, така не дават никъде, така не стават тия работи, другарки и другари, да имате много здраве от мен, но тая вашата няма да я бъде! Не ми вярвате ли? Ще видим, то скоро ще се разбере всичко, аз пак съм оптимист, кой знае защо? Може би Бог ми дава тая вяра, която ме крепи, не знам, но съм благодарен с цялото си сърце на Този, който още ме крепи и ми дава живот! Ето, и вие благодарете на Бога за себе си, позволявам си да ви кажа това, пък и нека да правим на тази основа нужното да заслужим Божието благоволение! Чао и до скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo