Посланието към учителите, отправено от един безработен свободолюбив учител в първия учебен ден

Дадох обещание да пиша обръщение и до учителите на България - какъв по-подходящ момент за това от днешния ден? Спирам тук с уводните си думи, щото каквото и да кажа ще е все нещо, което непременно искам да го кажа директно и в очите на самите учители. И затова ето, започвам да пиша писмото си без да се суетя повече:

ОБРЪЩЕНИЕ НА ЕДИН БЕЗРАБОТЕН СВОБОДОЛЮБИВ УЧИТЕЛ КЪМ УЧИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Драги български учители, колеги!

Аз съм учител като вас, много години съм правил само това: учителствал съм. Работил съм за доброто на младите, на децата на България. Правил съм всичко за да съм им пределно полезен. Помагал съм им да станат достойни личности. Преподавал съм философия и гражданско образование десетилетия наред. В момента не учителствам - понеже една безпощадно строга директорка дръзна да ме уволни от последното училище, в което съм работил 14 години непрекъснато. Уволни ме тази престарала се другарка за това, че съм бил имал "неправилни педагогически възгледи". По тази причина аз днес няма да посрещна първия учебен ден както ще го посрещнете вие. Както съм го посрещал и аз цели 32 години, бидейки непрекъснато учител. (Преди тях също съм го посрещал с подобаващите вълнения, бидейки ученик и студент.) Разбира се, че ми е много тъжно, че на първия учебен ден няма да съм сред младите, в училищния двор, сред учениците. Ще си стоя в къщи сам. Аз съм изгонен, пропъден съм от училището по брутален, по унизителен, по недопустимо грозен начин. Обявиха ме тия администратори за нещо като "дисидент": бил съм, видите ли, "абсолютно негоден за системата". Провъзгласиха ме за "пълен некадърник".

Уволниха ме по най-страшния член от Кодекса: "не става за учител, няма качества да бъде учител, не може да изпълнява тази работа". Това пише в заповедта ми за уволнение. Водя в момента тежки съдебни дела да си върна поруганата чест и отнетите преподавателски права. Да, фактически съм лишен от моите преподавателски права: тази есен не ме взеха на работа в нито едно училище, в което кандидатствах! Нищо че имам най-високата квалификация ("първи клас-квалификация"), имам много и то най-разнообразни постижения, написал съм сума ти учебни помагала и авторски книги в областта на философията и психологията. Както и да е, въпреки всичко продължавам да се смятам за учител. Възприемам се, чувствам се като учител. Имам чувството, че за това съм роден, не си представям да се занимавам с нищо друго. Човек като е работил толкова години като учител, ще си остане учител един вид посмъртно - и завинаги. Човек винаги може да си учителства, дори и да не е в училище. Аз например напоследък се изявявам като учител в своя блог. Читателите ми са моите ученици. И млади, и зрели хора има сред моите верни читатели. (Не си мислете, че съм някакъв досаден пенсионер, не, още имам доста годинки до достигането на пенсионна възраст.) Та по тази причина въпреки всичко - простете че се наложи да ви запозная с контекста, в който пиша своето писмо към вас - искам да се обърна към всички вас, учителите на България. Искам да ви кажа някои важни по моя преценка неща, които е добре да бъдат казани открито и гласно. Моля да ме изслушате.

Вчера написах и публикувах обръщение към младите, към учениците: виж Пределно откровено обръщение към младите хора на България, към учещата младеж - с призив да започваме незабавна промяна в българското образование и училище. Утре примерно ще напиша и към родителите, живот и здраве да е само. И с тия обръщения ще завърша своята пишеща се тук, в блога, пред очите на всички книга с условно (засега) заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието". Да, от повече от месец пиша тази книга открито пред читателите си, в своя блог. Почти всеки ден пиша по едно есе. В тази мой поредна книга за образованието се постарах да покажа, доколкото ми стигат силите, че реформата и промяната към добро в образователната сфера не бива да бъдат чакани да ни бъдат спуснати по някакво височайшо благоволение отгоре, а трябва да бъдат направени от нас, от учениците, от учителите, от родителите; стига, разбира се, да започнем да се държим не като жертви, а като достойни граждани на тази наша многострадална родина. Да, трябва и най-вече могат промените да бъдат направени от нас, ето това е възлов момент: нищо не може да ни спре - стига да имаме ясното съзнание, че да правим тия промени е не само наше право, но е и наша първа отговорност. Инак казано, почнем ли да се държим като действително свободни хора (а не като слуги и роби някому, който е узурпирал собствените ни права!), то именно този фактор ще задвижи неминуемо тъй дълго чаканата промяна и реформа, която, разбра се, ако само я чакаме никога няма и да дойде.

Действително свободният човек е човекът, който действа, човекът, чиято свобода по тази причина е действителна, а не е само мираж - или някакво красиво патетично пожелание. Тази ми е идеята. Този според мен е начинът да се "случи" въпросната промяна. Тя може да започне още днес - стига да се намерят хора, които са решени да я направят. И да започнат да водят борбата за своите права. И да започнат да си изпълняват дълга. Толкова е просто всичко това, че умът ми не го побира как не се разбира от хората, от човечеството, особено от неговата българска част! В своята книга за незабавната промяна и реформа (а всичко винаги започва с промяна в главите, в съзнанията, в мисленето!) се постарах да покажа, че само ако започнем да практикуваме всеки ден свободата си, то това ще повлече зад себе си и тъй дълго чаканите позитивни промени. Няма друг начин. Трябва да започнем да се дължим по подобаващия за свободни човеци и личности начин. И в нашата власт е да правим всеки ден какви ли не промени, подкопаващи плачевното статукво в образователната сфера. А знайно е, че промяната в тази основна сфера на живота ни ще доведе незабавно и до промени в останалите области на живота. Самото качество на живота ни ще започне да се подобрява.

Защото всичко в този наш живот бива правено от човеци, то не става само, ей-така един вид от нищото. Ако т.н. човешки фактор не е на нужното ниво, ако му липсват най-фундаментални качества, ако този фактор не си изпълнява задачата, то страни, в които ги е сполетяла такава беда, изпадат неизбежно в положението, в което сме ние - най-бедни и най-унизени са именно нациите, в които човешкият фактор не е на длъжната висота. А този човешки фактор се подготвя и формира в образователната сфера. Национално престъпление е да продължаваме да нехаем пред случващото се от десетилетия в образователната сфера - пагубното статукво трябва да бъде съкрушено час по-скоро. Необходима ни е реформа в (не)образованието, която неизбежно ще има революционен характер. В смисъл, че не трябва да продължава десетилетия, а трябва да бъде извършена за кратко време, за броени дни и месеци. Само в този смисъл употребявам думата "революционна". Между другото революциите не са толкова лошо нещо както си мислят някои наши заклети реформатори-консерватори. Инак казано, някои наши пишман-реформатори. А българското образование каквото е в момента, го наричам НЕобразование или (не)образование по следната причина: това, което системата ни принуждава да правим в класните статии, има само формално подобие със истинската същина, с верния смисъл на образованието. Не е образование - според съвременното, но също така и според исконното, датиращо от древността, разбиране - това, което сме принудени да правим в класните стаи: понеже то не позволява да се разгърне в своята пълнота творческия човешки и също така личностен, включително и духовен потенциал не само на младите, но и на самите учители. А първото условие да се случи това и образованието да се върне при своята мисия и задача е: и учителите, и учениците да си завоюват отнетите права да бъдат свободни и суверенни личности! Системата, наследена от паметното време на комунизма, си съществува още в непроменен вид: и тя пречи за свободната изява на личностното начало и у учениците, у младите, и също у нас, у учителите.

Срам и позор е че още търпим оковите на тази анахронична и ретроградна, унижаваща човешкото достойнство система! Която поражда страшни деформации не само в отношенията ни в училище, но и най-вече в душите ни. И най-вече в душите на младите, на нашите ученици. От нас, драги колеги, просто се иска да си върнем отнетите права - и то час по-скоро. Без да чакаме министерско постановление за това. Свободата, простете, не е дар, не бива да я чакаме някой да ни я поднесе на тепсия. Така не стават тия работи. За свободата си човек трябва да се бори. Ето на това нещо трябва да учим учениците си. И то не на думи, а с личен пример. На дело. Простете, но аз смятам, че в пълно противоречие с мисията на учителя е това, че огромната част от учителството в България е изпаднало в непростимо малодушие. Изпаднало е в ужасна душевна слабост. Търпим униженията безропотно. Подчиняваме се на тъпи инструкции. Роптаем тихичко, но слушкаме. Ужасно много се страхуваме, а страхливците нямат моралното право да бъдат учители. Малодушният учител сее малодушие наоколо, заразява с малодушие и душите на младите. Нямаме това право. Да, длъжен съм да ви кажа директно в очите: български учители, нямате моралното право да бъдете унизени, да търпите страхливо униженията! Нация, чиито учители са малодушни треперковци, не я чака нищо добро. Ако искате, обиждайте ми се, казвам тия неща с болка, не със злорадство. Много е тъжно човек да гледа човешко същество, което е привикнало с унижението така, че го приема за нещо нормално. Особено ако това човешко същество е учител. Абсурдът, простете, е непоносим. Такива неща наподобяват някаква социална патология и шизофрения.

Да, добре съзнавам, че пишейки тия неща рискувам да постъпя несправедливо. Прекрасно разбирам, че всеки от вас, според силите си, се бори да съхрани достойнството си в крайно неблагоприятните условия. Е, някои са така привикнали към статуквото, че не усещат униженията. Приемат ги за нещо "нормално". Мнозина се страхуват от "прекомерната свобода". Пък и вероятно положението им на послушни, на слушащи началството и изпълнителни чиновници ги устройва. "Покорна главица сабя не я сече!" - нима тази позорна нашенска поговорка не характеризира напълно поведението на мнозина от нас? Други пък със стиснати зъби гледат да издържат без излишни главоболия и да се довлекат някак до пенсия. Деморализацията в нашите училища е стигнала застрашителна степен. Психологическата атмосфера почти навсякъде е крайно неблагоприятна и тежка. Директорите често се държат като феодални господари или като средновековни османски бейове, които могат да направят с нас каквото им скимне. Затова народът мълчи и понася. А така не бива да се живее, така не е достойно да се живее. Все пак ние не сме слуги никому, ние, гражданите, ние, народът, ние, и учители, и ученици, и родители сме всъщност господарите, суверенът в тази страна. Как допуснахме всичко у нас да е тъкмо наопаки на дължимото?

Правихме дълга национална стачка, завършила позорно, с предателство от нашите "синдикални водачи", с извинение - или по-скоро без никакво извинение. Опитахме се да се преборим за достойнството си, но почти нищо съществено не постигнахме. Промяна към добро не настъпи, напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Е, някои това вече не го усещат. Това именно е най-страшното: безчувствеността. Най-коварният наш враг е тъкмо тя.

Аз писах в тази моя последна книга, в предишните есета от въпросната поредица за много неща. Ако искате, намерете ги, разлистете, прочетете, давайте да обсъдим заедно къде греша, къде говоря вярно, какво по-точно сме длъжни да правим. Моята идея е че въпреки ужасното статукво имаме непрекъснатата възможност да работим за промяната към по-добро. От нас зависи да направим училищата жива, динамична и богата на личностни изяви демократична общност. Не е оправдание, че законът бил лош и не позволявал, видите ли, да се държим като личности. Не е така. Има неща, които са изцяло в наша власт. Просто трябва да победим глупавия страх. Да надмогнем малодушието. Да престанем да се държим като презрени слабаци. И опирайки се на огромната енергия, скрита в душите на младите, можем да направим чудеса - стига да съумеем да насочим тази енергия в градивна посока. Да, трябва да бъдем истински съюзници и партньори с младите, с учениците ни, от тях много можем да почерпим и дори научим, добрите учители знаят това. Тук е разковничето според мен. Намерим ли общ език с младите, застанем ли на тяхна страна в борбата за отстояване на техните коренни и същностни интереси, тогава вече няма от какво да се плашим. Ще станем наистина силни - понеже сме прави. Защото за нас трябва да има един най-висш закон: интересът на нашите възпитаници. Учителите сме такива странни същества, които са способни да правят всичко за доброто на младите, за високото качество на тяхното обучение и образование. Всичко, което пречи на тази висша цел, трябва да бъде изхвърлено на боклука. Това е. Промяната и реформата е просто нещо, иска се воля и решимост да я направим.

Мога още много да говоря и пиша в този дух, но спирам ненадейно тук. Вие сами можете да продължите мислите ми в дължимата посока. Мисля, че този е главният ефект, който целях. Искаше ми се да ви вдъхна поне малко кураж. Дано съм го постигнал донякъде. Позволих си тази сутрин да напиша в блога си и на стената си във фейсбук ето това: Милост към младите, към децата, към учениците!; там сложих някои крайно предизвикателни думи, които искам да приведа и тук:

Горките български ученици! Никой ли няма да ги съжали поне малко за това, което ги чака в училище - за това, което безчовечната административно-командна, обезличностяваща, унифицираща социалистическа система на образование им е приготвила?!

Това написах, дано не ви е прозвучало грозно. Нарочно съм толкова предизвикателен. Като философ такава ми е, дето се казва, длъжността: да дразня и да провокирам. Та надеждата ми е, че повече хора ще разберат, че в тия думи няма жлъч и злорадство, а има апел. Апел за повече човечност. Реформата е призвана да очовечи отношенията в училищните общности. Да им придаде ярък личностен характер. Да, надеждата ми е, че точно така ще прозвучат тия думи във вашите уши: като покана да започнем тъй дълго отлаганата решителна битка за собствените си личностни права. Битката, която фактически никога не трябва да спира. Битката за достойнство. Ние, учителите, нямаме право да бъдем слаби. Нито пък да допускаме да ни унижават. Желая ви много успехи в тази най-главна борба! Щом посоката е вярна, пътят дори и да е труден ще бъде вярван с вдъхновение!

15 септември 2015 г.

Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: Ангел Грънчаров, философ, безработен свободолюбив учител

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo