Дано повече такива човечни управници има из нашите държавни учреждения, та човещината най-сетне да вземе връх, амин!

Вече всяка сутрин освен будилника на джиесема ме събужда и... нашето коте: кой знае как то усеща с малкото си котешко сърце времето, но малко преди 5 часа сутринта застава пред вратата на спалнята и почва тихичко да мяука. Мяу, мяу, мяу... будилникът почва да звъни, а котето, като чуе будилника, увеличава силата на мяукането си. Ставам, няма начин, такъв е и моят навик от години, да ставам точно в пет часа: ранно пиле рано пее. Привърженик съм на теорията, че сутрешното време, няколко часа след ставането, е най-ползотворното време за писане и за други творчески занимания. Доказана е тази теория от практиката ми.

Та значи аз ставам, а котето радостно ме кани да отида най-напред в кухнята, където да му сипя котешка храна; прави го това нещо по много приятен начин, като се умилква в краката ми, мъркайки така доволно, че емоцията му не може да се опише с думи. Голяма работа е нашето коте, бяло е като сняг, стана вече голямо, по инерция го наричам коте, а вече си е истински котарак. Мързелив както подобава, по цял ден се излежава къде ли не, но най-много обича да лежи на терасата, къде си общува с птичките от близкото дърво. Гледа ги състрадателно, изглежда е доста самотно нашето коте, липсва му природата в апартамента. Много често се питам дали не е по-добре да му дам пълна свобода и да го направя улично коте, но срещу тази моя свободолюбива идея категорично възразяват домашните ми; било "коравосърдечно" такова едно отношение и пр. А аз чувствам, че котето обича свободата - с всичките й неудобства и рискове. Както и да е, котки и хора са много привързани помежду си вероятно по тази причина: обичат свободата. Е, котките повече от хората обичат свободата, щото ние, хората, без замисляне сме способни да им отнемаме свободата. Оставям котето на спокойствие, то вече се излежава и протяга на канапето срещу мен и отвреме навреме влюбено ме гледа право в очите. Тая пуста котешка любов към хората, какви беди им доставя, не е за приказване даже...

Вчера не писах в дневника си, понеже бях твърде много зает. Просто нямах време сутринта да напиша и ред. Сега ще си изпълня дълга. Започвам с това, че започнах работа, да, вече не съм "безработен", е, почти де: започнах работа като учител по философия в едно градче наблизо до Пловдив (сега-засега няма да кажа кое точно, нека да има известна загадка). Работата ми е на половин щат, просто толкова са часовете, ще получавам възнаграждение, което е равно точно на минималната работна заплата. Но това все пак е нещичко, иначе, без нищо, е още по-страшно. Та вчера имах цели 6 поредни учебни часа - за първи път от 16 месеца влязох в класна стая и застанах пред ученици - след изгнанието ми, след изгонването ми от образователната система от една много страстна нейна служителка, имам предвид директорката на ПГЕЕ-Пловдив. С която вчера, апропо, се срещнахме отново лице в лице в... съдебната зала, да, точно вчера беше поредното заседание по съдебното дяло за клевета, което моя милост води срещу въпросната администраторка. Аз водя две съдебни дела срещу нея, вчера се състоя заседание по едното от тях. Тъй че вчерашния ми ден беше твърде много натоварен; след часовете трябваше скоростно да се предвижа до Пловдив, а това не е лека работа. Особено като вземете предвид, че колата ми не е наред, създаде ми доста проблеми във вчерашния ден, наложи се да я изоставя и да се предвижвам с автобуси (този момент от вчерашната ми история е толкова неприятен, че не ща да си спомням за него изобщо). Но за другото ще ми се наложи да кажа някои важни и любопитни неща - по моето усещане и разбиране.

За работата си в новото школо засега няма да пиша, понеже ми се иска по-добре да се ориентирам; първите ми впечатления са чудесни, аз имам и едно-две клипчета, които заснех, но засега няма да ги слагам в блога по една причина - понеже обещах да не казвам в кое именно градче и училище съм започнал работа. Неслучайно правя това, тази тайна си има своя смисъл. Всяко нещо с времето си. А за вчерашното съдебно дяло, за това как то протече ми се ще все пак да кажа нещичко, смятам, че разказаното ще ви ободри. И ще ви даде едно бих казал по-рефлексивно настроение за деня. В смисъл че ще ви помогне да се замислите, в този смисъл употребявам тази учена и научна дума. Тия случки ги описвам с една-единствена цел: щото са много поучителни. А пък аз, знайно е, съм учител, тази ми и работата, да търся поучителното и да го изтъквам за поука на тия, дето искат нещичко да научат. А човек докато е жив може да учи все нови и нови неща. Има толкова удивителни неща, които животът ни сервира. Хубаво е човек да привикне да усеща тяхната удивителност. Да се радва на тяхната чудесност - щото удивителните неща са чудни, думата идва от чудене, да се чудиш, аз много обичам тази дума. Учудването, удивлението е в основата на нашето умствено, душевно развитие, да го наречем така. Та ето, аз вчера и в съдебната зала много се чудих, удивлявах се до насита, позволете ми да споделя с вас тази своя превъзходна емоция.

Вчера думата беше дадена на подсъдимите - директорката на ПГЕЕ-Пловдив Анастасова, една от нейните помощник-директорки и едно техническо лице, секретарка, която също е подписала въпросния официален документ по мой адрес, в който аз установих клеветническа, невярна, накърняваща достойнството ми информация. Понеже на този съдебен процес също съм отделил голямо внимание в блога си - та той съдържа толкова богат на смисъл психологически и нравствен казус, по превъзходен начин илюстриращ състоянието на нашата недъгава, на болната ни образователно-възпитателна система! - ми се налага да представя по възможност най-убедително тезата на подсъдимата директорка (всъщност, доказа се, че компрометиращият, накърняващият престижа ми фрагмент от въпросния документ, имащ медицинско-психиатричен характер, е съчинен тъкмо от нея, както се и предполагаше, тя тия неща ги умее).

Между другото, понеже е трудно човек да предаде с думи толкова богатото на какви ли нюанси нейно слово пред съда, то има възможност след време, примерно, да публикувам и протокола от съдебното заседание, той обещава да бъде много интересен документ, илюстриращ също състоянието на нравите в нашето толкова епично време, в което живеем. Между другото винаги самата госпожа Анастасова е добре дошла на страниците на този блог, ако иска, би могла да даде изявления било в него, било в моето авторско предаване по Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората...". Аз съм човек, който е горещ привърженик на свободата на словото и съм го показал това на дело, не просто на думи; правя каквото мога тази свобода на словото - и на информацията - да не бъде само красиво пожелание, а да бъде нещо реално, действително, да бъде право, от което всички ние се ползваме. И черпим от благата му. Да, това е едно твърде благотворно човешко право. Изобщо свободата като цяло непрекъснато твори и ражда какви ли не блага. Не зная дали сте разбрали това. Но без свобода нищо не може да се роди. Несвободата ражда само бедност и мизерия. Всякаква бедност и мизерия. Най-вече душевна. И личностна. Та блазе на ония, което не само уважават свободата (включително и свободата на словото и на информацията), но и се ползват от тях, възприемат ги като блага, от които не бива да се лишаваме.

Та по тази причина аз ще се задоволя да предам тук само есенцията от изказването на г-жа Анастасова пред съда в качеството й на подсъдима. За това какво казаха пред съда нейните подгласнички няма смисъл да говоря. Те направиха, според очебийната инструкция на адвокатката на г-жа Анастасова, каквото могат та да подкрепят тезата на тяхната работодателка. Аз напълно ги разбирам и за нищо не мога да ги коря. Те са изцяло зависими от нея. Не могат да кажат и да направят нещо, което няма да хареса на работодателката им. Или нещо, което няма да е в изгода на нейната теза. Тъй че ще се занимая тук само с тезата на главната подсъдима. Една твърде любопитна теза, впрочем. Превъзходно любопитна теза. Възхитително любопитна теза или мисъл. Сами ще се убедите в това. Ще предам, разбира се, тезата й така, както аз я възприех, както тезата й прозвуча в моите уши. Ако моето възприятие се различава от нейната мисъл, нищо не пречи, казах, г-жа Анастасова да се възползва от средствата за информиране и да доразвие тезата си така, че верният й смисъл да изпъкне пределно релефно. Та госпожа Анастасова каза и се опита да защити пред съда горе-долу следната мисъл.

Тя не била искала с нищичко да ми навреди. Като писала в официалния документ "производствена характеристика", адресиран до ТЕЛК, въпросната психиатрична диагноза "податлив на чести нервно-психически разстройства", г-жа Анастасова не била искала да ме оклевети или компрометира, тя, видите ли, била искала по този начин да ми... помогне, да ми направи... добро! Тук е възловият момент на нейната толкова възхитителна теза: понеже госпожа Анастасова несъмнено има много добро сърце, преливащо от обич към персонала на училището и най-вече по-специално към моя милост, тя един вид от прекомерното си човеколюбие била написала тия свои думи, в тях не била вложила никакъв укорим смисъл, напротив, тия думи били един вид, предполагам, нещо като комплимент към мен. Най-важното е, че била сторила това от доброта, от човеколюбие. Искала да ми помогне, от човешко съчувствие го била направила. Не била никакъв лош или зъл умисъл, напротив, мотивите й били съвсем благородни, достойни за възхвала даже. Един вид да не се мъчи човекът и да стада още повече от "психичните си разстройства", най-хубаво би било и медицинските органи да откликнат на тази неин благороден зов на сърцето като, да предположим, натикат "страдалеца Грънчаров" в... психиатрията, където той да си почине от душевните мъки. Понеже този същият Грънчаров, както г-жа Анастасова отколе била убедена в своето преливащо от обич към човечеството и човещината сърце, та този значи Грънчаров по нейно дълбоко убеждение изобщо не бил ставал за учител, но сума ти органи и институции неизвестно как са му дали по погрешка преподавателски права, та ето, г-жа Анастасова, бидейки нещо като рицар на позакъснялата справедливост, решила да му помогне, да му направи добро и пр. Да, ама този въпросният неблагодарник Грънчаров, кой знае защо, не оценил по достойнство жеста й и си позволил да я даде под съд за клевета!

А че са истина тия позорни обстоятелства, т.е. че няма никаква клевета в думите й по адрес на моето психическо здраве, г-жа Анастасова "доказа" този тънък момент също по един най-превъзходен начин: ами че то цялото човечество отдавна знаело, че философът Ангел Грънчаров изобщо не е наред с акъла! И по негов адрес от незапомнени времена в канцеларията на училището бил текъл буен поток от какви ли не жалби от възмутени родители, от ученици, от учители, от възмутената общественост и пр., абе изобщо изглежда няма социална група в нашето отечество, която да е свързана някак с образованието и с... политиката, която да не се е възмущавала от поведението на тоя въпросния Грънчаров. Първо, той има, както знаем, блог, в който всеки ден пише какви ли не нелепици по адрес на кого ли не, плюе по кого ли не, по училището, по колегите си, по учениците, даже, представяте ли си, той се осмелява да плюе срещу нашия любим премиер!!! (Е, за плюенето по премиера г-жа Анастасова се въздържа да каже, но това нещо си се подразбира, толкова лош човек като Грънчаров, дето има хоби да плюе против всички, няма начин да не е оплюл досега порядъчно и г-н Премиера-Слънце!) Освен това несъмнено доказателство, че г-н Грънчаров безспорно е луд (не може да не са луди тия, дето плюят, другарки и другари, срещу г-н Премиера, дето ни храни, дето ни дава заплатите, дето ни построи толкова магистрали и дори цяло метро!!!), г-жа Анастасова приведе още едно доказателство-шедьовър, което заслужава да бъде записано със златни букви в аналите на будующата нерукотворна история на българското образование и възпитание даже. Ето за какво става дума.

Грънчаров, първо, не е никакъв философ, нищо че се смята за такъв. Той не става и за учител даже както казахме. Това го знае целият свят. Родителите на неговите ученици не могат да го търпят. Той не умее да разговаря по човешки начин с хората. Той винаги се мисли за прав. Всички са грешни, само той е прав. Не дава думата на учениците си. Не им дава да кажат какво мислят. Щом някой ученик почне да мисли, Грънчаров скача и със зачервено от гняв лице почва неистово да крещи, той може да се преструва, че обича мислещите хора, но всъщност изобщо не ги обича, напротив, той мрази не само мислещите хора, но и особено младите мислещи хора. Той е враг на свободната мисъл, на просветата, на личността, на свободата, никакъв демократ не той, а е зъл враг, казахме, на сичките тия неща. В неговите часове учениците нямат право да говорят, само Грънчаров общо взето говори. Който ученик каже нещо, което не му се харесва, той скача, изчервява се от бяс и почва да плюе и да крещи, очите му светват злобно като на сущий Сатана, даже и рогца понякога се появяват на челото му, но той, мошеникът му с мошеник, си направи операция на главата, лъже, че била по друга причина, но нищо чудно просто да е опитал по хирургически път да отстрани тия свои дяволски рогца, които го издават, че е чисто и просто виден служител на нечистата сила. (Требва да извикате, госпожо директор, владиката Николай да поръси със светена вода от кладенеца в Плиска стените на училището, та да отстрани следите от нечистата сила Грънчаров, щото той несъмнено, стоейки в това училище толкова години, е оставил втъкани в стените едни такива малки бесчета, дето умеят да се мушат в стените и дето много трудно се вадят оттам без владишка помощ!). Тъй значи, този сюблимен момент нека го оставим дотук и да минем на следващия, не по-малко сюблимен.

Грънчаров винаги си е бил нравствен урод, недостоен да бъде учител, но понеже е много подъл, той, видите ли, бил влязъл под кожата на бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Паунов, който на чисто приятелска основа криел всички следи за злодеянията на сатаниста Грънчаров, не давал ход на тоновете жалби на възмутени родители и ученици, които изпълвали канцеларията на многострадалното в онази епоха училище. А директорът Паунов закрилял Грънчаров щото Грънчаров, казахме, успял да му влезе под кожата и да го омае, те служителите на Сатана какво ли не умеят, тъй че няма защо да се чудим за случилото се. Туй изчадие Грънчаров имало обичай да си пие кафето с директора Паунов и в това време Грънчаров го омайвал, а пък бившият директор бил голям наивник та очевидно се поддал на неговия коварен дяволски чар. Свидетелство за което е, че те двамата още продължават да си пият кафето заедно (тук направо цитирам, тия памятни думи, няма как, се забиха в моето съзнание и оттам нищо вече не може да ги извади!). Нещо повече, когато по ирония на съдбата (и по решение на управляващата политическа сила де) г-жа Анастасова станала директор на ПГЕЕ-Пловдив, толкова омаяният от козните на Сатаната Грънчаров бивш директор Паунов започнал, видите ли, сам да подстрекава Грънчаров да прави разни зулуми в повереното й училище, тук не стана много ясно кой кого именно подстрекава, Паунов Грънчаров ли подстрекава или обратното, но нека всеки да си го тълкува както иска. Силно развълнуваната от тия думи госпожа съдийка не се сдържа и възкликна нещо, а пък директорката Анастасова, обнадеждена, поясни, че бившият директор правел всичкото това понеже той лично си имал друг фаворит за директор, но бил много ядосан, че тя победила в конкурса, поради което си бил поставил за цел да я провали на поста й и да й вземе властта. (За да предотврати такъв опасен развой на събитията г-жа Анастасова съвсем предвидливо уволни от ПГЕЕ-Пловдив най-опасния по нейна преценка свой конкурент инж. Калин Христов, който като биде възстановен на работа от Върховния касационен съд, пак биде уволнен, щото, да плюем в пазвите си, е крайно опасно г-жа Анастасова да си изпусне властта!) И така нататък, все в този дух, се изказа прочувствено госпожа директорката, речта й пред съда беше дълга, наистина много емоционална, богата на нравствен и психологически смисъл, преизобилна даже на смисъл, който аз тук, поради немощните си творчески и литературни сили съвсем не мога да предам с думи. Историята на българското образование, възпитание и култура много загуби от това, че вчера речта на г-жа Анастасова не беше увековечена което можеше да стане ако беше записана със съвременните технически средства за запис; аз още не мога да се начудя защо в съдилищата не правят просто видео и аудио запис на заседанията, ами се мъчат да пишат протоколи.

И тъй, поради доброто си сърце г-жа Анастасова била решила да направи добро на неразбиращия тия неща, на неразбиращия от добро Грънчаров като го представила на ТЕЛК като психично болен, тя просто му съчувствала, искала да му помогне, проявила човечност, но ето, за проявеното добро, виждате, сега яде... да не казваме какво точно яде, но всички знаят, според поговорката, какво яде оня, който прави добро в нашите родни български условия (думата е мръсна, гнусна, миризлива, нека, позволете, да я избегнем!). Абе нема ненаказано добро, нали така, ето затова сега неблагодарникът Грънчаров съди толкова любвеобилната си и добра директорка за клевета! Ох, толкова неблагодарни хора като той Грънчаров има на тази земя, че не знаем как ще живеем занапред. Няма да ни е лесно. Но добротата все пак ще спаси един ден света! Не красотата, а именно добротата! Аз лично съм напълно съгласен с тази прочувствена християнска поанта в знаменитото вчерашно слово на директорката на ПГЕЕ-Пловдив пред районен съд в Пловдив.

Моята адвокатка не се сдържа в този величав момент на директорското словоизлияние и попита г-жа Анастасова: а Вие именно от добро сърце и за да сторите добро след това и уволнихте Грънчаров, правилно ли Ви разбирам? Да, за негово добро го уволних - отвърна запитаната. Аз всичко правя от добро сърце, от доброта, но нали знаете колко много страдаме ние, добрите, любвеобилните хора. Защото е пълно с неблагодарници, които не могат да оценят нашите тъй възвишени души.

Има още да пиша, ала се налага да ставам, ще закъснея за предаването си, днес можете да гледате предаването ми по ПО-тв. Пак ще е за образованието, имам някои идеи за него днес, да видим какво ще стане. Ще го правя по-интересно това предаване, ще ми се да го обогатя откъм формалната му страна. Ще видите какво имам предвид ако го гледате. Спирам разказа си дотук поради липса на време. Но мисля, че все пак успях донякъде да намекна за основната мисъл на директорката Анастасова. Тя не се призна за виновна, разбира се. Даже аз я попитах не съжалява ли все пак за нещо сторено. Не, как така, не съжалявала: как да съжалява за нещо човек - особено след като прави само добрини, нищо друго?! И като вземеш предвид, че този същия човек има дарбата да е изцяло непогрешим, то тогава нещата стават направо бетонни - имам предвид тезата на въпросната тъй остроумна директорка на ПГЕЕ-Пловдив. Дано повече такива човечни директори има из нашите училища, та човещината у нас най-сетне да вземе връх! Амин!

Хубав ден! Бъдете здрави! Бъдете весели! Запазете настроението си за целия ден. Смехът, както знаете, е здраве!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo