Луди като мен дето искат работа, дето искат да работят, не са българи, а са извратени като пустите европейци и американци - щот не умеят да се радват на живота!

От написването и публикуването на вчерашното есе (пиша напоследък поредица, както е известно, обединена от условното наименование "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието") - виж: Размишлявам какви действия да предприема в така създалата се чудесна - в смисъл на многозначна! - нашенска, родна, свидна ситуация - са изминали едва 24 часа, а се случиха толкова много неща, отбелязани с други публикации в блога ми. Примерно с удивление разбрах, че в София, в самия град, няма комай нито едно свободно учителско място по философия, а за моето физическо оцеляване е крайно необходимо да си намеря накъде работа: аз само това умея, да философствам, да мисля, да разговарям с младите за философия, да ги заразявам със свободомислие и със свободолюбие (то тази, всъщност, е и същината на философията!), да пиша, писмено да си изразявам мислите и пр., но ето, оказва се, че хора като мен, цялостно отдадени на философията и на образованието (и отдали живота си за тях), явно съвсем не са нужни на намиращата се в тъй бляскаво състояние образователна система в свидното ни отечество: виж моята реакция по този повод Някъде в България изобщо нужни ли са учители по философия?!. Дойде фактически есента, зад изпотения прозорец се лее непрекъснат дъжд, а аз се чудя какво да правя - та някак да превъзмогна толкова обидното и отчайващо чувство че съм излишен, че съм непотребен, че съм ненужен.

Цял ден вчера седях в дома си и мислих - какво да правя, къде да отида, какъв изход от толкова неприятната екзистенциална ситуация да намеря? Но В момент на пълно отчаяние поради преживяна несправедливост попаднах на това, започнах да го гледам и се съвзех, изпълних се с вяра и сила!. Признава си съвсем честно, потресоха ме ето тези думи, казани от актьора, изиграл самия Христос във филма "Страстите Христови":

Трябва да знаете, че имате свобода не за да правите каквото ви скимне, но да имате правото да правите това, което трябва. Погледнете го по следния начин: проблемът, който виждам, е фактът, че много християни са потопени в светското. Искат да изглеждат добре пред светските си приятели, като и те са светски за да се харесат. Няма нищо добро в това. Проблемът е, че не искате да бъдете свети.

Или тези, да речем (защото има още много вълнуващи моменти в това наистина забележително клипче - "проклетите американци" много добре умеят да докосват някои твърде чувствителни струни на човешката душа; изобщо не ги подценявайте, нищо че понякога изглеждат наивни като деца!):

... Бог никога не изпраща хората в Ада. Хората избират това място. Нашата демокрация няма да издържи без посвещение към определени морални истини за човека и обществото. Основният въпрос пред всяко демократично общество е следният: "Как да живеем заедно?". Също така: "Може ли обществото да изключи моралната истина и разум?". Братя и сестри, отделете се от това извратено поколение. Не сте създадени за да паснете в него, а да изпъкнете в него като различни...

Между другото, който чете моите текстове от години няма как да не признае, че в тия мисли, чути както са казани от един друг човек, аз всъщност преоткривам свои собствени, най-съкровени и изстрадани мисли; безброй пъти съм писал за тези неща, за това, че главният ни проблем е нравствен, че преживяваме ценностна катастрофа и т.н. (да не се повтарям че ще заприличам на развален грамофон). В най-тежки моменти не само отделният човек, но и цяла една общност може да се спаси ако се довери на душевната сила, която ни свързва така непосредствено със самия Бог. Ние общо взето затова и страдаме: това, че сме си позволили лукса да се откъснем от Бог, е повлякло след себе си и всички останали наши беди, примерно станали сме крайно безчувствени, допускаме - без изобщо да се замисляме - някаква потресаваща безчовечност, станали сме отвратителни лицемери (на собствените си думи не вярваме даже, лъжем най-безогледно и постоянно, потънали сме в душевна мерзост, в неописуеми мръсотии, в страшен нравствен разврат!). Да, най-вече много лъжем. Не правим и минимален опит да разграничаваме истина от лъжа, право от криво, добро от зло, грозно от красиво, греховно от свято; напротив, разменили сме им местата, злото смятаме за "добро", лъжата за "истина" и т.н. Да, до такава изродщина сме стигнали. Станали сме безобразни нравствени уроди. Без обаче изобщо да съзнаваме и на йота какви сме. Което именно е и най-страшното. Ще погинем удавени в собствените с мръсотии...

В тази връзка вчера, довършвайки предпечата на новата книжка на младежкото списание за съвременно образование и за духовност, носещо името HUMANUS, попаднах на една публикация от блога (тя ще влезе в този брой на списанието), попаднах на един удивително правдив текст (виж: Припомням потресаваща статия за трагедията на българското училище, която обаче не смущава изобщо самодоволните "реформаторски" фактори от МОН), писан от учител, от човек, който работи в образователната общност, човекът ми го изпрати, но помоли да го публикувам без да съобщавам името му - подписа се отдолу с "Български учител", представяте ли си - човекът стори това защото го е страх! Да, съвсем разбираемо е, че го е страх, казал е такива истини, че ако началството му разбере, че той мисли така, този човек непременно ще бъде уволнен - и ето, човекът, за да се запази, постъпва благоразумно, за разлика от мен, скри самоличността си, но все пак каза цялата горчива истина за българското образование, за българското училище! Давате ли си сметка какво пък означава този факт? И това е страшно, да, най-страшно е, че толкова много хора у нас съвсем основателно, впрочем, ги е страх! Страх ги е сякаш са... зайци, да употребя само това сравнение, щото и други са възможни, но те не звучат благозвучно. Аз този човек обаче съвсем не го коря за нищо. Човешко е да те е страх. Да, съвсем човешко е това. Ами ако този човек - учител и възпитател - го е страх да разговаря откровено и с учениците си? Давате ли си сметка какво пък означава и това?

Между другото, имам чувството, че огромната част от българските учители съвсем ги е страх открито да казват на учениците си какво всъщност мислят! Да, страх ги е - и вероятно предпочитат да говорят на учениците си неща, по които никой няма да се досети какви са им истинските мисли. Това, позволете да отбележа, също е страшно! Представяте ли си до какви унижения е доведен българският учител? Да не говорим за това, че повечето български учители, за да си запазят работата, са принудени да подхвърлят на младите предимно полуистини, да, принудени са да казват "с половин уста" истината, която обаче ни е необходима съвсем цялата, изцяло неощетена с нищо! Половинчатостите, полуистините, позволете ми да отбележа, казвани на младите, са по-опасни и развращаващи даже от откровените лъжи! При комунизма масово учителите бяха принудени изцяло да лъжат, днес сме напреднали дотам, че учителите казват на младите предимно удобнички и безопасни - най-важното е да са безопасни! - полуистини! Хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло - представяте ли си в каква идиотска училищна и образователна атмосфера се формират съзнанията на младите, на учениците в България? Представяте ли си в каква нравствена погнуса и развала са потопени душите на младите у нас? Правете си сами изводите от тези толкова горчиви констатации. Или не са горчиви, а, какво ще кажете? Вие как оценявате това положение? Никак, нали така? Познах ли? Майко мила, колко мразя да познавам, колко силно ненавиждам да съм прав!

Между другото в тази връзка се сещам и за ето това: В сайта ФАКТОР БГ публикуваха моя революционно-реформаторска статия за образованието. От тази същата поредица от есета, в която мъчително и тъй досадно описвам реалната ситуация в училищата - и се опитвам да показвам какво трябва да правим (на дело, щот ний на думи сме страшни бабаити, на дело обаче сме най-презрени страхливци!) та нещата малко по малко да почнат да се променят към по-добро; да, това е съдбовно важното: какво всеки от нас може да прави, и то без да се излага на кай знае какви страшни опасности, та делото на демократизацията и фактическото реформиране на отношенията в училищните общности някак да помръдне от мъртвата точка. Публикуваха хората тази моя статия, почти 24 часа откак статията стои на сайта им, а няма нито един коментар отдолу, под нея: пълен ступор издава това мълчание. Само един приятел ми каза, че никой нямало да прочете тази статия, щот... била много дълга! Значи тия хора ги мързи да прочетат внимателно един текст, възможно ли е от такива да очаквате да си мръднат малкото пръстче нещичко реално да променят в мисленето и в поведението си?! Абсурд! Ще умрем от мързел, разкапали сме се от мързел. Дали да не взема и аз като тия бежанци да тръгна да бягам бос от тази наша прокълната страна - и да ида поне да умра свободен в Европа, да ида да умра свободен под някой мост в Париж, примерно? Да, има голяма разлика дали ще умра тук, потънал в нравствени мръсотии, или там, под някой мост в Париж: там не само лицата, не само погледите на хората са различни, излъчването им е друго. Тук живеем сред вибрациите на овце и на роби, а там излъчванията са на свободни и достойни човешки същества. Разликата е голяма колкото от небето до Земята...

Та значи покрай другото вчера си измислих успокояващ термин: аз най-вероятно в очите на мнозинството съм някакъв странен "революционен реформатор", много странна птица съм явно в техните очи: щом, примерно, съм толкова мразен от някои (примерно от директорско-инспекторско-чиновническия корпус в образователната сфера; или от някои вечно управляващи партийно-ченгесарски задкулисни среди, свързани с първите сякаш са нещо като свински черва), щом съм мразен дотам, че ето, тия същите направиха всичко, че аз наистина вече за втора година да не мога да припаря в някакво българско училище! Колко ли са щастливи тия другарки и другари, че тъй успешно ме подлагат на репресиите си, на остракизма си, на терора си?! Да, чувствам се подложен на нескриван административен терор, на яростна и безогледна дискриминация, потъпкваща по брутален и арогантен начин моите човешки и професионални права. И то въпросът не е само до това как се чувствам, а как наистина е: самата истина е тази, фактите са такива, реалността е такава. Вчера например, след моя публикация в блога по случая, ми се обадиха от Езикова гимназия ПЛОВДИВ и ми казаха, че директорът имал добрината "да назначи другия кандидат", да, точно така се изрази чиновничката, каза: "Г-н Грънчаров, поръчано ми е да Ви съобщя, че г-н директорът предпочете да назначи другия кандидат, не Вас!". Аз възкликнах: "Естествено, че ще назначи него, а не мен, това не ме удивлява изобщо!". Дамата отсреща въздъхна доста изразително. Казах й: а как г-н директорът успя, без да разговаря с мен, без да ме вика на "събеседване", да открие, че другият кандидат е за предпочитане? Служителката на този мой въпрос отвърна: аз по този въпрос вече нищо не мога да кажа, трябва да го отправите към г-н директора. Попитах кога мога да се срещна и да разговарям с него. Тя ми отвърна, че вече е късно, назначението вече е "осъществено", след дъжд качулка няма смисъл човек да си слага. Но ме уведоми, че г-н директорът в близките дни ще отсъства, в понеделник най-вероятно е да мога да го открия в кабинета му. Ще трябва да решавам дали изобщо да ида. Но ми е интересно ето това: защо ли ми беше издадено, че сме се явили само двама кандидати? Вече е интересно, какво ли ще прави някой директор ако се явя само аз? За да опитам и такъв вариант днес решавам да тръгна да подавам документи в малките градчета около Пловдив. Другари и другарки от РИО и от партийната дежурна централа, почвайте да въртите телефоните до тия директори, предупреждавайте ги, знаете ли какъв гаф ще стане ако някой от тях без да е предупреден вземе та ме назначи?

Днес се бях зарекъл да пиша своето толкова дълго отлагано открито писмо до г-н Министъра на образованието и науката. На нàуката. Този министър обаче имам чувството, че започна да прилича на някакъв египетски фараон или направо божество: мълчи подобно на същински оракул. Има ли смисъл да му пиша изобщо? А на омбудсмана има ли смисъл да пиша, след като новият омбудсман се казва... "Мая Манолова"?! Но аз съм такъв, че непременно ще пробвам да проверя как ще реагира на моя случай толкова "социално-отговорната" нова омбудсмайка, новото омбудсмайче - или омбудсомънка! Не може да не я тествам, просто грях ще е да не я тествам. Срамота ще е да не я тествам. Ще пиша и на други инстанции. Примерно на парламентарната комисия по образование и нàука трябва да пиша. Пиши си ако си нямаш друга работа, Ангеле, никой няма да ти обърне никакво внимание! Е, другарките и другари ме държат без друга работа, не ме допущат да се зафана с непосредствената си работа като учител по философия и гражданско образование, това, прочее, е моята любима работа, щом се зафана с нея, ще забравя за писането, да, ама не, другарките и другарите от ръководните органи явно толкова много са се пристрастили към моето всекидневно писане, че непременно държат да продължа да пиша всеки ден за техните зулуми и безобразия - ако допуснат някъде да ме назначат за учител по философия ще пресекне моето писане, нема да има какво да четат въпросните другарки и другари, ето затова явно ме държат настрана от училищата: явно искат да продължа да пиша! :-) (Май постъпват така по една причина: искат да обезсмъртя подвизите им в своите текстове, сигурно е, че искат тия другарски и другари да влязат чрез мен направо в историята, най-вероятно е тази причината да правят всичко възможно да ми осигуряват толкова много време таман само за писане!) Ало, другарки и другари административно-партийни чукундури, толкова, моля ви се, ли ви е акълът, че не се усещате, че ако аз се върна в учителстването, вие ще можете да си отдъхнете от моето писане бе?! Сега усещате ли в какъв превъзходен капан се навряхте сами - щот ви е толкоз акълът? :-) Държите ли ме извън учителстването, държите ли ме без работа като учител, аз друга работа няма да имам освен да пиша за вашите безобразия - сега съзнавате ли какъв превъзходен... чеп си вкарахте на едно строго определено място? :-) Малее, не съм очаквал, че акълът ви е по-малко от акъла на едно току-що излюпено пухкаво пиленце! Нали ги знаете колко са сладички тия малки пухкави пиленца? Е, красиви са, нещо повече, имат явно и повече акъл от вас, другарки и другари административно-партийни управляващи, дето ме държите далече от преподавателската банка. Е, страдайте си тогава от моите писания щом толкова ви е акълът. Стойте си в капана, който сам си съоръжихте. Бъдете си с въпросния чеп, забит в онова определено място - щом толкова ви е приятно да ви се намира този чеп точно там.

Какво друго да пиша - та то казаното вече е предостатъчно?! Е, имам още теми по книгата си, тя темата за непосредственото демократично реформиране на образователната сфера е голяма, едва ли ще я изчерпя в една поредица от есета. Ще трябва, дето се казва, постепенно да се ориентирам към приключване на тези писания. Ето, още два-три дена има до началото на новата учебна година. Дотогава трябва да завърша и поредицата си. Тия истории около моето безуспешно търсене на учителско място обаче изядоха много време и място. Заради тях не можах да се съсредоточа върху истински важното. Имам два-три дена за него, имам място и време за още две-три есета. Ето, сами виждате, не ме оставят въпросните другарки и другари да пиша спокойно по темата, съзнавате ли колко се вредни тия въпросните другарки и другари? Те вредят постоянно, те друго освен да вредят и да пречат не могат. Докато не изчистим тази напаст от системата на образованието добро няма да видим. Тия нахални навлеци, дето са се разположили като турски онбашии и бейове в образователната ни система (и подобно на песове, виждате, не пущат такива като мен в нея, щото добре знаят, че такива като мен вътре ли са, това значи, че времето те да си тръгнат вече е настъпило, затова те водят жестока борба за съществуване, за вегетиране, ний тези нàучни неща ги знаем, не ни мислете за толкова прости!), та значи докато не изритаме тези нахални навлеци, бейове и онбашии от образователната сфера и от училищата, никаква промяна в системата не може да настъпи. Сега сфащате ли защо въпросните другарки и другари водят тая борба на живот и смърт срещу мен - и срещу такива като мен?

Та ще видим какво ще направя и напиша за тия два-три дена още. Пък и после, след 15 септември, живот и здраве да е само, пак ще се занимаваме с работата си, стига да сме живи и здрави само. Другарки и другари, давайте, правете магии за да ми се случи нещо страшно, организирайте ми по мистичен път смъртта, това май ви е последната надежда вече?! :-) Шегувам се бе, не се плашете, не съм превъртял, това беше малко майтапче само! :-) Вие да не го взехте че го казвам на сериозно? :-) И помислете върху казусчето, което ви поставих, не вервам да сте чак толкова прости: аз ще мирясам само когато се върна в училище и почна да се увличам в толкова любимата ми преподавателска работа с учениците. Чаткате ли що ви думам? Правите ли си сметката? И писането ми тогава ако не престане, то значително ще намалее, мили таваришчи. Най-малкото просто няма да имам толкова много време да пиша за вашите безчинства, сфащате ли ми мисълта? Напрегнете се малко де, нема да изпушат мозъчните ви клетки - що толкова се пазите да не се напиняте в мисленето? То не е опасно и вредно чак толкоз бе, мили таваришчи!

Айде чао. И до скоро. Хубав ден ви желая! Приятно мислене на всички! Радвайте се на веселия живот, който тук у нас си живеем. Прав е г-н Премиеро, он ни е много умен и мъдър, нали се сещате за какво намеквам? Дето каза на швейцарските българи: елате, върнете се у нас, та да си поживеете малко, щот тук, в Швейцария, се скъсахте да работите, тук само работите, а ний в България само си живеем, ядем, лапаме - и щракаме от кеф с пръстите! Он, госин Премиеро, ни е толкова умен, че думи немам веке. Прав е човеко сега, нали така, кажете, не е ли точно така както он хортува!? Ето, мен ме държат насила без работа, аз се напиням да искам работа, другарите ме държат настрана от работата, та и язе да се отдам на живото! Такива луди като мен, такива идиоти като мен, дето искат работа, не са нашенци, не са годни за живота у Нашенско, тия уроди като мен са извратени като пустите европейци и американци, като пустите швейцарци, дето обичат само да работят - и не знаят как да се радват на радостите на живото! Уроди като мен, дето искат да работят, а не да се радват на живото и да щракат с пръсти от кеф, требе да бъдат до крак избити - щото изневеряват на българщината! Марш навън, мащайте се, долни изроди! Предатели неедни! Щом не умеете да се радвате на радостите на живото като нас, мрете тогава!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo