Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни - и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина

 

Днес имам малко повече време за писане (не съм днес на работа в училище) и затова ще се опитам да си довърша подетата тема – и да си изпълня най-сетне обещанието: да напиша под формата на доклад до институциите една поредица от конкретни предложения, които могат да спомогнат за излизане от безизходицата в образователната сфера или в нашите училища. Най-сетне беше приет новият "реформаторски" закон за училищното образование и сега всички чакат да се случи покрай него някакво чудо – е, мога да ви гарантирам, че такова чудо няма да се случи благодарение на закона, а агонията ще продължи. От закона подобни механично произлизащи чудеса няма как да се случат, щото прилагането на закона се прави от живи хора, със съответното съзнание и поведение; без промяна в съзнанието и поведението на прилагащите закона хора никаква смислена промяна не може да има. Между другото сега много хора са разочаровани от това, че не били приети (благодарение на депутатите от ГЕРБ) предложенията за по-задълбочено изучаване в училище на престъпленията на комунистите по време на полувековното им господство по българските земи.

Аз също съм разочарован от това, но има и нещо друго: ами и да бяха приети то всъщност много зависи от убежденията на хората, които ще изпълняват съответната разрешителна или повеляваща клауза относно изучаването на престъпленията на комунистите; нима смятате, че комунист по убежденията си може да изпълни порядъчно такава една клауза? Едва ли, цяло чудо ще е да я изпълни. Аз пък никога не съм чакал законът специално да ми предпише такава една клауза и десетки години в часовете си по философия и гражданско образование съм поставял темата за престъпленията на комунистите, за тия ексцесии, за цялата тази бесовщина, която комунизмът и комунистите донесоха в клетото ни отечество. По същия начин може да се каже, че стои въпросът и с всички останали иновации, предписвани от реформаторският закон: даже и да е истина това, че този закон дава по-голяма свобода на учителите (нещо, в което аз не съм сигурен изобщо че е така), то е несъмнено, че ще има много учители, които, понеже сами не са привързани към свободата, просто няма как да се възползват от нея, ето, те няма да изпълнят наредбите на закона.

Прочее, свободен не се става по нареждане или под някакъв натиск от страна на началството, свободен не се става насила, а пък свободата не се дава, нито пък се "отпуска". Свободата се взема. Свободолюбивите не чакат нареждания отгоре или заповед да се ползват от свободата си, за такива хора просто е невъзможно да не бъдат свободни, да не живеят със свободата си; е, какво излиза в такъв случай?

Значи всичко зависи от нещо друго, от закона няма как да произтече автоматично така потребното ни съзнание за свобода, то трябва да се формира иначе. Ала без него нищо няма да стане – колкото и да е напредничав или свободолюбив самият закон. Което, разбира се, не е така, законът, който приеха, изобщо не е свободолюбив (както, примерно, това се привидя на министъра на образованието и науката). Но да приемем, че законът е някаква крачка напред и то във вярната посока. Ала без усилия и подобаващо съзнание от тези, които ще прилагат и изпълняват закона едва ли ще се случи някакво чудо, примерно покрай волята ни законът да ни направи, да речем, по-свободни. Или по-свободомислещи.

Но е несъмнено, че движението трябва да бъде в тази посока: да почнем да си присвояваме колкото се може повече свобода. Да, свободата не се дава, тя се взема, тя се присвоява – и то без да искаш разрешения от началството за това доколко да благоволи да ти позволи да си свободен. По моето разбиране разковничето е в това: колкото се може повече хора, заети с образование, да възжелаят свободата така силно, че вече никой просто да не може да им я отнеме. Възможно ли е да стане това – и как то може да стане? Този според мен е главният въпрос.

Чета тази сутрин ето този текст: Иван Господинов: Лекарството на ДЕОС за българското образование е "Свобода". Значи намериха се даже и граждански и политически организации, които ясно заявяват тази потребност на нашето време. Ето как изразяват своя възглед:

ДЕОС има доверие на хората затова заставаме зад либерализиране на системата на образованието чрез създаването на механизми, с които да оставим инициативата в ръцете на родителите и учителите. Търсим самоуправление в образованието, свобода на гражданите сами да организират училищата си и сами създават професионалните си стандарти за образование. Ако дадем инструментите в ръцете на всеки от участниците в образователната система, тогава те ще се регулират сами един друг. Тогава също ще знаем кой носи отговорността за действията си. В момента всеки обвинява другия за провалите на системата – защото имаме единствено формални задължения и защото нито учителите, нито учениците, нито родителите имат някаква сила да прокарат собствените си идеи.

На мен този момент ми се струва, че има възлово значение. Дори и законът да даде съответните права и да вмени съответните отговорности (което за този, пък макар и нов закон, не може да се каже че е налице) на участниците в процеса, ако те нямат настройката да поемат присърце тази своя решаваща всичко роля, то е очевидно, че законът тогава няма да бъде изпълнен. И, респективно, ако хората, участниците в реалния образователен или възпитателен процес имат подобаващото съзнание за свобода, за носене на същинските си отговорности, то тогава дори и законът да не ги принуждава да бъдат автентично свободни, то те, разбира се, няма начин да не се държат свободно, да не се ползват от прерогативите си, които ги имат "по идея", поради "естеството и същината на самата работа" – пък макар и не по закон.

Та мисълта ми е, че ние, участниците в реалния учебен, образователен и възпитателен процес, именно родителите, учителите, учениците вече имаме в основни линии достатъчно предпоставки за да положим нужните усилия за да стане тъй дълго чаканата промяна; която, прочее, няма как да стане ако ние самите не я направим – и то без да чакаме инструкции от висшестоящите властващи началства. Просто се искат повече хора с едно ново, по-различно и освободено съзнание и с едно по-изострено чувство за отговорност, което именно е присъщо на свободолюбивите хора. Нужни са ни, накратко казано, повече такива свободолюбиви хора – и сред учителите, и сред родителите, и сред учениците. И откъде, моля ви се, можем да ги вземем тия хора – ако ги нямаме в момента? Ето тук е най-тежкият проблем.

Аз мисля, че трябва да започнем да ги създаваме тези хора: възпитателите най-напред трябва да бъдат възпитани. Учителите най-напред трябва да бъдат научени на свобода – и на свободолюбие. Превържат ли се към свободата, обикнат ли я, започнат ли да не могат да си представят живота без нея, тогава работите не само ще потръгнат, те ще станат и необратими. И същото ще се случи и с въпросната промяна. Тя ще стане непосредствена действителност само тогава, само при това условие. Ние, хората, правим всичко, нищо не става без нас, без нашите усилия. И цялата работа е най-напред да започнем да се учим в тази толкова прекрасна и вдъхновяваща "наука" – на свободата, на свободолюбието, на безрезервната отдаденост на свободата.

Става дума по-скоро за изкуство, отколкото за "наука", употребих думата наука в подигравателен, в ироничен смисъл. Свободата трябва да се практикува, с нея трябва да се живее. Привикването към свободата, към живот в свобода, не е лесна работа. Но това нещо трябва да започне да се случва или да става най-напред не другаде, а тъкмо в нашите училища. И то от най-ранната детска възраст. Защото ние започваме да опорочаваме подхода си към децата още в тяхната най-ранна възраст – от първия момент, в който те имат контакт с учебно или образователно детско заведение (детска "ясла", детска градина). Потръгнат ли нещата в невярната посока иди ги оправяй след това.

Ето в тази посока е моето предложение. Ще ми се да го напиша така, че да е хем въздействащо, хем да е кратко и удобно за четене, хем да е разбираемо, хем да е убедително (включително и дори най-вече за младите, за учениците, но също така и за мениджърите, за чиновниците от образователната институция, които в мнозинството си робуват на коренно различни представи за образование). Това последното, за робуването на други, устояли, традиционни представи за учене, за образование за училище изглежда е характерно не само за учителите, но и за останалите участници в процеса, а именно и за учениците, за младите. И също така и за техните родители. И младите, и техните родители са в някакъв смисъл опорочени, и техните съзнания, трябва да признаем, са изкривени – доколкото системата е оказала и върху тях своето деструктивно въздействие. Съобразявайки се с всичко това, в крайна сметка успях да напиша следния "продукт":

До всички учители, до дейците на образованието в България

До всички ученици – от всички нива на образователната ни система

До всички родители

Копия за сведение:

До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката;

До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив

Обръщение с предложения под формата на отворено писмо

Уважаеми ученици, учители, родители,

Искам да ви кажа нещо много важно. Моля да ме изслушате внимателно (за малко да кажа "Няма да повтарям!" – като оная смахната даскалица от сериала "Ало-ало"!). Предлагам на вашето внимание (и на обсъждане след това) една поредица от новости, които могат да спомогнат, по дълбокото ми убеждение, за възникването на една по-приемлива, по-поносима ситуация в нашите училища. Ето за какво става дума.

Поне три проблема са се преплели в ужасно заплетено кълбо: нежеланието на младите да учат, прилагането на несъвременни подходи в обучението, пораждащи общо взето предимно скука и лошата дисциплина в часовете. Това, че огромната част младите, от учениците не обичат да учат, че са се отвратили от ученето и от това, което им се случва в училище, е добре известно на всички, нека да имаме добрината да го признаем като основен проблем. Защо е станало така, защо младите не обичат да учат е голяма тема. А може би причината е тази, че учителите са им налагали да учат по неподходящия начин? Може би има нещо сбъркано в утвърдилите се начини на преподаване – и на общуване между учители и ученици? Най-вероятно е станало точно така. В крайна сметка знаете какво обикновено става в класните стаи, нали добре ви е позната обичайната картинка в тях? Има ли нужда да я описвам?

Е, ще кажа нещичко. Учителите с титанични усилия се опитват поне нещичко "да наливат в главите на учениците" – и то при положение, че още Сократ е повтарял, че "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд". Да, главите на учениците не са... кофи, които трябвало да бъдат пълнени с прословутите "знания". Да не отваряме тук огромната тема за калпавите програми и планове, които натрапват на учителите и учениците чиновниците от образователното министерство. Факт е, че никой от министерството не се интересува от това какво мислят по тия въпроси учителите и учениците – парадоксално е, че нас, дето се занимаваме непосредствено с дейността, наречена учене, никой не ни пита за тава какво смятаме, че искаме да учим, какво трябва да учим и пр. Най-вероятно по тези причини се и стигнало до плачевната ситуация в класните стаи: учениците слабо или изобщо не се интересуват от това, което трябва да учат; с огромно нежелание трябва поне да имитират, че все пак нещо, наподобяващо ученето, така или иначе се случва; учителите, крайно обезсърчени от бликащото отвсякъде нежелание за учене, казахме, се мъчат все пак на нещичко да ги научат и полагат направо титанични усилия в тази посока; много често, да не кажа непрекъснато и постоянно часът се превръща в нескриван тормоз и дори в нещо като „война на нерви” между ученици и учители, война за надмощие, за това кой ще дирижира положението; учителите се виждат принудени в тази крайно неподходяща атмосфера да дават на учениците си поне най-малкото, някакви основни сведения за предмета, които след това учениците се виждат принудени да зазубрят, да научават наизуст, без да влагат разбиране – и затова често повтарят като папагали разни "общи учени приказки", чиито смисъл не разбират (точно от такива пределно теоретични и откъснати от нуждите на живота сведения се състоят и официалните учебници на министерството). Разбира се понеже няма никакъв смисъл да се помнят такива неща, учениците се спасяват по контролни работи, тестове и изпити с преписване, ако изобщо нещо нашите ученици научават в училище то това е как по-изкусно и умело да преписват, направо факири са нашите ученици в това отношение.

И тъй, в училищата ни се имитира учене и образование, но това, което става там, има съвсем далечно сходство със същинското учене и образование. Лошата дисциплина в часовете, в които учениците трябва да стоят не защото го искат или го смятат за полезно, а защото са задължени да стоят там по принуда, е съвсем естествена последица от всичкото това – и дисциплината няма да се подобри с увеличаването на натиска върху съзнанията и душите на учещите; не е този пътят да се реши този проблем. Картинката е ясна, няма смисъл да я описвам повече, тя е до болка позната на всички.

Родителите все пак са доволни, че техните деца в училище все пак са под някакъв контрол и уж нещо правят, което, казахме, наподобява учене и образование – а не се скитат свободни и безделничещи по улиците. Факт е и това, че всички мерки по затягане на дисциплината и за въвеждане на насилствен, принудителен ред в класните стаи са неефикасни. И учителите, и системата като цяло признават своето безсилие нещичко да променят, с оглед да се постигне тъй желаният от всички обрат към добро. Напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Вече по моето виждане са станали нетърпими. "Хубавото" е това, че ние, българите, сме пословични търпеливци и можем изглежда всичко да изтърпим. Стискаме зъби и търпим.

Тече безсмислен труд в училищата – и всички се заблуждават, че така може да продължава безкрайно. Няма нужда тук да ви обяснявам до какво води това, че човешкият фактор на живота в нашата бедна и многострадална държавица в една такава ситуация и система не само че не получава така потребната му подготовка за изпитанията на съвременния живот, но и че той дегенерира в непростима степен. Качеството на образованието у нас е обидно ниско, толкова, че просто с пълно основание можем да заявим: това, което имаме, е не образование, а е НЕобразование, пълно е у нас с хора, зад чиито дипломи не стоят кой знае какви умения, качества или способности, образованието у нас, за жалост, е менте-образование. Е фалшиво, неистинско образование. Страшно е да се признае това, но трябва да имаме достойнството да го признаем. И какво трябва да се прави в такава една тежка ситуация?

Да търпим безкрайно не е нещо, което да може да прилича на спасение. Проблемите си стоят, не можем да си крием безкрайно главите в пясъка – подобно на това, което правят щраусите. Учителите в мнозинството си не са доволни от своя труд – стига да не са загубили все още усета за достойнство и съзнанието за онази висока духовна мисия, която е същност на призванието на учителя. И учителите, и учениците, предполагам, не идват на училище сутрин с подобаващото вдъхновено настроение, напротив, духовете ни са посърнали. Да си учител или ученик в днешните условия е твърде стресиращо. Един писател (Дмитрий Биков), който практикува и учителстване именно с ученици, наскоро писа, че да учителстваш в училище в днешно време било нещо като занимание с екстремен вид спорт. Нищо чудно, от тази страна погледнато, и да издържаш ситуацията в училище, бидейки ученик, да е нещо, което наподобява героизма.

Ето в тази връзка моите предложения за незабавна промяна на толкова тежката и непоносима направо ситуация. Смятам, че при желание ние самите, учениците и учителите, можем да положим усилия за да променим тежката ситуация към добро. Но това може да стане на принципно различна основа. От много неща, с които сме добре свикнали, трябва да се откажем без съжаление; длъжни сме да ги изхвърлим на боклука като непотребни. Ще си позволя, за прегледност, да подредя основните моменти в предложението си с точки и подточки:

1. Промяна на атмосферата в часа

Трябва с общи усилия да направим така, че обстановката в часовете да не е напрегната, напротив, да е съвсем спокойна, всички да се чувстват превъзходно, в съвсем свободна и дори бих казал вдъхновена обстановка учител и ученици заедно да изследват проблемите, да обсъждат, да споделят мисли, да се изслушват внимателно и с разбиране, да има подходяща диалогична настройка. Всеки смело да може да казва какво мисли – без да бъде прекъсван, без да чувства каквото и да било неудобство. Така се учи, в такава обстановка ученето има смисъл и е продуктивно. Всичко друго е имитация на учене и на образование. Учениците – а те именно са учещите – спокойно да задават всякакви въпроси и заедно с учителя да търсят отговорите. А не учителят да им дава всичко наготово – и тогава всичко неизбежно се обезсмисля. Смисълът се появява едва тогава когато знанието се ражда в този продуктивен изследователски и свободен дебат, чрез който се осъществява процеса на познанието и ученето. Добре де, а как може да се появи тази толкова човечна атмосфера и обстановка? Мираж ли е това, каква е тази утопия? Нещо такова може ли да се случи в нашите училища, където изнервени и дори психясали учители и ученици се надпреварват в колкото се може по-убедително демонстриране на неврозите и на психозите си?

Аз лично смятам, че такава потребна и дължима обстановка в класните стаи е възможна. Тя и сега се случва в някои отделни училища и класове, при някои учители, имащи по-различен подход. Ясно е обаче, че с външен натиск всички ученици няма как да бъдат принудени да се държат прилично и подобаващо. Трябва по съвършено друг начин да се постигне желания благотворен ефект. Ето една мярка, която ми се струва подходяща:

а.) Обстановката в часа следва да е грижа на самия клас, на учениците, на личностите, които го съставят

Основната тежест по поддържането на реда и атмосферата в часа следва да падне върху самите ученици, върху тяхната общност. Разбира се, учителят може да им помага, но за въдворяването на ред и на „дисциплина” той не следва да е повече единствен и самотен войн. Самият клас – като общност от хора или група – следва да изнамери начини да се справи с поведението на ония ученици, които пречат на работата, на ученето, които развалят спокойната обстановка. Положението в класа трябва много задълбочено да се обсъжда с помощта на учителя, на класния ръководител, с помощта също така и на родителите. Да, родителите също трябва да играят голяма роля за подобряване на положението в тази посока. Без помощта на родителите тук едва ли нещо може да се постигне. И съм убеден, че учениците, родителите им и учителите, в едно свободно и демократично обсъждане ще успеят да изнамерят ония мерки, които са ефективни и работещи. Във всеки клас може да са оригинални тия мерки или подходи за справяне с проблема. Не бива да се мисли, че е напразно изразходвано онова време, което е било „изхабено” за да се решава този проблем с възцаряването на подходяща, на подобаваща и на спокойна, благоприятна за истинско учене обстановка. А в такава една обстановка да се учи, убеден съм скоро ще го откриете, е изключително приятно занимание. Да, ученето е нещо най-приятно и дори забавно ако се прави по подходящия начин и в подходящата обстановка. Но в ненормална обстановка да се учи е просто невъзможно. И тогава, казахме, се стига до добре познатото ни имитиране на учене и на образование. Аз искам да подхвърля тук една идея, много ми е интересно как ще ви прозвучи:

б.) Трябва към всеки в класа да се отнасяме като към свободна, суверенна и отговорна личност, имаща достойнство

И държаща на достойнството си. Оня, който се държи недостойно или накърнява достойнството на друг човек (било учител, било ученик, било какъвто и да е друг), прави нещо нередно и следва да бъде най-малкото порицан. Ако започнем един към друг да се отнасяме като към личности, ситуацията ще почне непременно да се променя. На никого не можем да наложим нещо против волята му, той трябва да бъде убеден, че е за негово добро да промени нещо в мисленето или в поведението си. С провинилите се трябва много да се разговаря – с оглед да им се помогне да осъзнаят грешката си. Няма друг начин за това освен разговорите. Но не учителят или дори директорът, примерно, да мъмри провинилия се ученик, а и неговите съученици следва да проявят своето критично личностно отношение към неговото деяние. Обикновено учителят мъмри провинилия се, а пък съучениците му мълчат и гледат сеир. И дори се радват на провала му. Никой негов съученик не смее да се обади за да не бъде изтълкувано изказването му като подмазване спрямо учителя.

Е, трябва нещата да се променят така, че всеки ученик, всеки, който е свидетел на неправомерното деяние, всеки от класа смело, без задръжки да може да каже какво мисли, как оценява постъпката на провинилия се. Когато човек греши, той го прави защото живее с илюзията, че и така може да се прави, сиреч, той не съзнава грешката си именно като грешка, той си мисли, че грешка няма, че е прав, всичко е правилно, че „и така може” и пр. Та значи трябва да му помогнем да развенчае в съзнанието си тази илюзия и да успее да осъзнае грешката си именно като грешка. Това може да стане само с проявата на личностно отношение към него от страна на целия клас, на всички личности, образуващи класа. Много е мощно това влияние от страна на групата и то следва да бъде овладяно и насочено към постигане на позитивни цели. (В момента то е насочено към постигане на разрушителни, деструктивни цели.) Провинилият се трябва да разбере, че бидейки личност има пълното право да прави каквото иска, но за сметка на това трябва да има добрината да поеме пълната отговорност за поведението си. Свободата съдържа в себе си и този момент на поемане на цялата отговорност.

У нас понеже ни поставят в условия да не чувстваме свободата си, дори и да не можем да разполагаме с нея, по тази причина постоянно шикалкавим по нашенски маниер с поемането на отговорността. Там, където има струпване на маса от несвободни хора, от хора, които правят всичко по нежелание и по принуда, там цари атмосфера на пълна безотговорност, там никой за нищо не може да бъде държан отговорен. Разбирате ли в какво се свежда и изразява "хватката": отговорност се появява само като следствие от признаването ни за свободни. Щом сме свободни сами да решаваме какво трябва да правим, едва на тази почва вече ще се породи и съзнанието ни за отговорност. Пусни го един човек да прави какво иска, остави го да бъде свободен – и тогава той ще си покаже... цялата магария! И ще покаже колко изобщо струва като личност. Докато сме несвободни ние освен че сме безотговорни, сме и безлични. Личност в собствения смисъл има там, където има свобода, а свободата и отговорността, казахме, вървят ръка за ръка.

Това са най-елементарни неща, които обаче у нас се тотално сгрешени в рамките на непризнаващата свободата административна система на образование, на която всички ние – и учители, и ученици, и родители, и гражданите като цяло – сме жертви. Нашата образователна система, непризнавайки и недопускайки свободата на всички (и залагайки на несвободата, на принудата, на насилието), неумолимо довежда до добре познатите ни плачевни резултати, а именно: пълно е с безлични, несамостоятелни и безотговорни хора у нас, пълно е с хора, които не уважават както своята, така и чуждата личност, масово у нас не се зачитат и най-елементарните човешки права, у нас затова и цари пълно беззаконие, затова у нас също така просперират именно най-наглите, арогантните, безскрупулните, аморалните и пр. Да не пропусна да кажа и това: там, където няма свобода (и свободен избор), там няма и не може да има и морал; хората стават аморални, очебийно безнравствени когато са привикнали да живеят в условия на несвобода. И така (темата е огромна и затова минавам по-нататък, простете за тия обяснения, но ми се струват че са необходими за да се постигне верния смисъл на нещата) в съответствие с току-що казаното по необходимост стигаме до следното:

в.) Който съгреши, прояви безотговорност, накърни интересите на другите трябва да привикне да отговаря

Трябва да бъде принуден да поеме цялата отговорност за стореното. За да привикнем да поемаме отговорност се иска да има и момент на принуда, поне в самото начало. По тази причина предлагам да се задвижи такъв един механизъм за "общностна принуда" чрез

г.) Създаването във всеки клас на т.н. "съдебни комитети"

Това са изборни органи, които ще подлагат на най-внимателно обсъждане поведението на всички съгрешили, на всички, които са накърнили нечие достойнство или са нарушили нечии права или интереси. Обстановката на безотговорност ни е научила да живеем с чувството за безнаказаност, което още повече засилва анархията. Когато човек прави нещо нередно и добре знае, че никой няма особено да се развълнува поради това или пък да посмее да му търси отговорност за стореното, това съзнание за безнаказаност вече е предпоставка този човек да почне да си прави каквото иска – без изобщо за нещо да му пука. Е, тази порочна тенденция трябва да бъде спряна, следва да бъде пресечена. "Съдебните комитети" ще сторят това.

Пред "съдебния комитет" ще бъде изправен всеки, който си е позволил да наруши благоприличието, да потъпче нечие достойнство или да допусне поведение, влизащо в противоречие с коренните интереси на индивидите, съставящи общността (класа). Там той ще бъде "съден", да, същото, което се прави пред съда, ще бъде направено и тук, ще се проведе нещо като "съдебен процес", с "адвокати" (защитници), свидетели, "съдии", "прокурори" и пр. В "съдебния комитет" освен избрани "длъжностни лица" и назначени от тях защитници и пр. могат да участват всички, които желаят, за които разнищването на казуса представлява някакъв интерес, има дължимия смисъл. Подхвърлям тази идея за създаването на тези "съдебни комитети" за обсъждане, тя не е мое оригинално изобретение, признавам, че съм я взаимствал от книгата на проф. Яков Хехт "Демократичното образование". За да заработят тия "съдебни комитети" – с които съгрешилите ще си имат доста сериозни главоболия! – ще се наложи всеки клас да си създаде и специален

д.) "Дневник за поведението" или "Журнал за произшествията"

Или на инцидентите; както искате го наречете иначе. Работата е там, че всяка проява на нередно поведение или всяко провинение трябва да бъде документално регистрирано. Този дневник може да бъде приложение към дневника на класа, нещо като тетрадка или свитък, в който да бъдат вписвани всички нередни прояви на ученици – в час или извън него. Чупене на чинове, прозорци, столове и какво ли не – всички ще бъде вписвано в този опис на произшествията. Там също така трябва да се вписват и имената на хората, които са присъствали на подлежащата на осъждане проява, т.е. хората, които са свидетели. Те ще свидетелстват вече пред "съдебния комитет", който, примерно, може да се свиква веднъж на един месец или на две седмици (според нуждите, понякога може да се свиква и екстрено, ако проблемите го налагат). В работата на "съдебните комитети" по необходимост трябва да участват и класните ръководители, и учители, но водещата роля в тях следва да играят ученици с авторитет, които имат безукорно поведение и на тази база и моралното основание да бъдат съдници на деянията на провинилите се.

Смисълът на този орган е: всеки ученик да се убеди на основата на личен опит, че не е безобидно нещо да накърняваш правата и интересите на други личности. И да бъде пресечена атмосферата на пълна безнаказаност и безотговорност. Щом искаме да се ползваме от плодовете на свободата трябва да привикнем да практикуваме тази същата свобода в класните стаи. Да спомогне за личностното развитие на младите в тази най-съществе-на посока, а именно за формирането на подобаващото за свободния човек съзнание и самосъзнание за свобода е най-отговорната задача и мисия на съвременното училище, на училището в съвременното демократично общество. Нищо друго да не научат младите хора в училище, но само в тази посока, именно развитието на тяхното съзнание за суверенитет на личността, за правата на индивидуалността и за отговорностите на свободата и т.н. да постигнат някакъв напредък, е вече предостатъчно, макар че на тази база, според степента на развитост на съзнанието и самосъзнанието за свободата младите ще привикнат постепенно да берат най-добри плодове в своето бъдещо личностно развитие. А сега да минем върху другата голяма област, в която трябва и могат да настъпят сериозни и принципни промени:

2.Съвременни подходи в отношенията учител-ученик и в преподаването

Много неща са сбъркани в нашите представи и в тази област. И те трябва да бъдат без жал хвърлени на боклука. Казахме, че според съвременните разбирания за обучение и образование знанието следва да се ражда в съзнанията на младите – в един процес на равноправно и динамично сътрудничество между учители и ученици. Учителите и учениците са партньори в търсенето на истината. Учителят няма право да поднася някакви чужди и безразлични ни "единствено-правилни истини" и мисли и то в готов, в "смлян" вид, както това обикновено се прави. Учебният процес е изследователски и творчески процес на търсене на истината, той е едно изпълнено с неочаквани обрати приключение и дори авантюра, която не може да се движи по предварителни зададени лабиринти или алгоритми. Ученето е най-фина духовна дейност, която не може да се прави с неподходящи "сечива" или "инструменти".

От много неща трябва да се откажем без съжаления. Главното е учениците да бъдат поставени в условия, благоприятни за разгръщане на творческия потенциал на тяхното мислене, ум и душа; всичко друго е вече подробност, това е най-главното. Да мислиш със собствения си ум, да търсиш, да изследваш, да направиш така, че душата ти да почне да ражда идеи и оригинални мисли е най-естествения начин за протичане на един автентичен обучителен или образователен процес или процес на учене; ученето е търсене и изследване, тук е разковничето. Ето тези неща следва да започнем да ги практикуваме всеки ден – с оглед да започнем да се пристрастяваме към тях. А за тази цел следва да се отвратим от голяма част от това, което сме правили досега. Примерно нека да започнем оттук:

а.) Познанието е решаване на проблеми

Има също така и проблеми, които са дори нерешими. Но е най-важ-ното те да бъдат осъзнати именно като проблеми. Проблемите са загадки, които следва да бъдат разбулени или разнищени. Проблематизирането на съществуващото е началото на мисленето, оттук се заражда онзи велик импулс, свързан с познанието и изследването, тук се ражда също така и удивлението, което именно ще ни води по пътя на познанието и търсенето. В час трябва да се породят нужните условия в душата да се появи този душевен поврат, тази нова ориентация към търсенето на някакви ефикасни решения на загадките, които изпълват съществуването ни. В час учениците споделят всичко онова, което са успели да постигнат със свои сили в етапа на самостоятелното търсене и осмисляне на проблемите. В час се прави нужното с помощна на учителя някои проблеми да стигнат до съзнанието на учениците и да се настанят там. Учителят, казахме, нищо не преподава и дава наготово, а само подтиква и насърчава съзнанията към осъзнаването на проблемите. Веднъж като проблемът се укорени в съзнанието, на тази база той там трябва да преживее онази лична одисея, благодарение на която всеки млад човек трябва да приложи силата на своя интелектуален и духовен потенциал – с оглед да опита да реши проблема напълно самостоятелно.

Та значи етапът на самостоятелното осмисляне (в дома) е най-глав-ният и дори решаващият. След това всеки в учебния час споделя с другите какво е успял да постигне със собствени сили, до какви изводи е стигнал, какви резултати е постигнал. Колкото повече оригинални предложения се поставят на обсъждане, толкова по-интересен ще бъде часът. Ония ученици, които не са имали нужната настройка и не са направили кой знае какво в етапа на самостоятелното осмисляне, ще имат възможност чрез вслушване в изказванията на своите съученици също така да навлязат в проблемите. Понеже учениците имат различни интереси и много предмети за учене, съвсем естествено е, че някои ще бъдат по-активни в даден час, други – по-па-сивни. Едни ще са положили съответните усилия да решат проблемите, други няма да са положили никакви усилия. Във връзка с това се налага да се приложи

б.) Нов подход в оценяването на знанията

Когато ученика го изпитват той, разбира се, е стресиран и е под голямо напрежение. Това не спомага за свободната изява на мисълта и на личността му. Оценките, знаем, имат и репресивна функция, на която много учители с остаряло мислене или поради безсилие са принудени да залагат: страхът от двойките (доколкото изобщо съществува все още) може да е някакъв стимул за учене, но не е този начинът в съвременни условия учениците да постигнат някакви смислени успехи или постижения. По тази причина примерно може да се приложи следната "точкова система", която е особено подходяща за изучаване на хуманитарни учебни предмети, в частност философските такива. Тя се свежда до това, че

– учениците сами решават кога да се изявят, кога да се включат в обсъждането; никой няма да бъде изпитван без да го желае;

– при това положение всеки се изказва напълно спокойно и свободно, без да мисли за оценки, за наказания, за грешки, за награди и пр.;

– които ученици допринесат най-много за изясняването на въпросите и проблемите по време на обсъждането, в края на часа ще получат най-много точки (примерно 3), които по-малко са допринесли, ще получат 2 точки или 1, който нищо не е допринесъл, но е слушал внимателно, той ще се изяви другия път, тогава ще се отчете напредъкът му, сега обаче няма да получи нищо;

– темите се обединяват в цикли (поредици), примерно за 7-8 учебни часа се обособява един цикъл, в края на цикъла всеки ученик, според събраните през часовете точки ще получи и съответната оценка, примерно 6, 5, 4 и пр. Който е събрал, да речем, 10 и повече точки, ще получи 6-ца, който е събрал, да речем, 7-9 т. - 5-ца, 4-6 т. ще получи 4-ка, който има само 3 т. ще получи, да речем, 3-ка; който не е събрал дори 3 т., ще има двойка;

– тази "точкова система" си има и предимства, и недостатъци, но нищо не пречи с нея да бъде експериментирано в различните класове за да се разбере до какви резултати ще доведе;

– разбира се, това може да стане ако класът с пълен консенсус (няма нито един против) е съгласен да опитат с нея.

Може, разбира се, и други начини на оценяване да бъдат измислени. Примерно следва да се заложи на принципа на свободата и на доброволността: сам решавай кога да се изявиш и да бъдеш изпитан. Ако, примерно, за един месец всеки ученик следва да има поне една оценка по даден предмет, той нека сам да решава кога да се изяви и да пожелае да бъде изпитан. (При "точковата система" обаче ти се налага по-често да бъдеш активен, а не само веднъж, както е с обикновеното оценяване с оценка.)

Ако дадени ученици не са се възползвали от правото си да се изявят когато решат е са чакали последния момент тогава може поради много желаещи да се окаже, че няма време кога да бъдат изпитани в час и ще се наложи да им бъде писана "автоматична двойка". Ето по този начин те ще бъдат насърчени да се ползват от свободата си в един позитивен смисъл – и също така навреме. Разбира се, в часовете могат да бъдат прилагани какви ли не

в.) Съвременни начини за обсъждане на проблемите

Примерно игри, състезания между отбори със задаване на въпроси и даване на отговори, обсъждания в малки групи и много други такива нови начини за протичане на часа – каквито съвременната психология ни е дала в изобилие. Такива "разчупени форми" са много приятни на учениците понеже им позволяват да развиват у себе си полемични умения, да си партнират в групата, да възпитават у себе си ценни качества като търпимост към различното разбиране, внимателно изслушване на другия, спокойна изява, зачитането на различностите и т.н. Поради краткост (текстът стана прекалено дълъг) ми се налага да ускоря темпа на движение към завършека, ето по тази причина нека да преминем към нещо крайно полемично и дори провокационно, а именно

3. Свободна посещаемост на часовете

Зная добре, че това нещо звучи крайно анархистично. Как така който иска да влиза в час, а който не иска – да не влиза? Ще настане пълна анархия. Не че "неизвинените отсъствия" с нещо помагат де, но поне живеем с илюзията, че нещо правим за да натикаме учениците в класните стаи и да ги държим там, нищо че някои от тях сякаш побесняват. Разбра се, че тия мерки не помагат. Учениците си купуват за 50 стотинки извинителни медицински бележки – а учителите се преструват, че вярват, че са "истински" и им извиняват отсъствията. Добре, а питам: какъв е смисълът някакъв ученик, който изобщо няма никакво желание да учи, да бъде натикан в класната стая по принуда и да се чуди с какви простотии да си убие скуката? И, разбира се, точно такива ученици най-много пречат на ония ученици, които, примерно, знаят добре за какво ходят на училище, за какво има смисъл да ходи човек на училище. Е, какво да се прави при това положение?

Изходът е един: свободната посещаемост на часовете. Но как така, нали това не е разрешено от правилниците? Аз лично смятам, че нищо добро не може да се постигне чрез отнемане на свободата на когото и да било, камо ли пък на младите, на учениците. Насила хубост не става – го е казал мъдрият ни народ. Но ние се правим на изоглавени и си мислим, че можем на инат нещо до постигнем. А с инат до добро също не се стига. Свободата обаче винаги е благодатна. Ето как ще се опитам да ви убедя, че тази мярка е крайно време да бъде приложена поне експериментално. Вярно, има някои рискове, но "онзи, които не обича риска, се страхува от свободата" (думи на Симон Дьо Бовоар), да, който се страхува от рисковете се отказва от свободата.

а.) Учениците и сега имат правото да излизат по време на час

Примерно "по нужда", нали така? И учителят великодушно ги пуска и след това дебне с часовника кога ще благоволи да се върне ученикът в час. Е, какво толкова ще се случи ако учителят заяви, че всеки ученик има правото без да дава никакви обяснения на учителя да излиза от класната стая, стига да го прави без да смущава с нещо работата; и да се връща в класната стая когато сам реши. Е, някой може и да не се върне. Трябва ли да му пишем "неизвинено отсъствие" тогава – ако не е благоволил да се върне? Ами да, но какъв е ефектът – и смисълът? Дайте да поразсъждаваме заедно.

б.) Когато ученикът се върне не за друго, а защото го е страх

Страх го е да не би учителят да се сети че не се е върнал и да му отмъсти за волността като му пише неизвинено отсъствие. Но в този случай цялата работа се е обезсмислила: страхът не е добър регулатор, на страха трябва да престанем да залагаме; не е модерен този подход. Пък и добре се знае, че има ученици, които вече не се плашат от абсолютно нищо. Тях точно с нищо не можеш да ги уплашиш. Нито с двойки, нито с отсъствия, нито с мъмрене, нито с викане на родителите. Пълно безсилие изпитва институцията пред поведението на такива безотговорни ученици, които поради чувството за безнаказаност наистина вече не се страхуват от нищо. Те не се страхуват от нищо, но също така нанасят и ужасни поражения на ония ученици, които знаят за какво ходят в училище, които се стараят да се развиват като личности в него. Ето това е непростимо: да пречат, да вредят на другите. Със себе си имаш правото да постъпваш както искаш, но на интересите на други хора нямаш право да вредиш. Но има нещо, което може да накара злосторниците да се замислят и то е

в.) Пораждане на чувство за отговорност

Нека да не се върне ученикът този час. Голяма работа че го е нямало. Нали той добре умее "да е тялом в час, а духом да го няма"? Та значи какво се е променило като наистина го е нямало? Нищо не се е променило. Да, обаче този ученик може и утре да бъде съблазнен от тъй сладкия и много коварен обаче плод на свободата: е, нека и в следващия час да постъпи пак така. Нека да привикне да идва в час само в началото на часа (колкото да не му пишат "неизвинено отсъствие") и след това да се измъква тихомълком от класната стая. Нека да го прави 3-4-5 пъти поред, да предположим. Да, обаче в един момент той вероятно ще се досети, че по този начин ще пропусне много учебен материал и в крайна сметка ще получи двойка. (Ако прилагаме "точкова система" непременно ще си получи двойката. Иначе пак няма да му се изплъзне проклетата двойка.) Добре, смятате ли, че този човек ще привикне на пълната безотговорност и цялата учебна година ще си пропилее като не стои в часовете, примерно, по математика? Няма ли да му прищрака в един момент в акъла, че по този начин той се обрича на незавидно бъдеще: пълен провал по този учебен предмет и, респективно, съвсем реалната вероятност да повтаря класа? Аз мисля, че дотам изобщо няма да се стигне и в един момент

г.) "Бягащите от час" ученици сами ще се върнат

Но вече ще стоят в час защото са осъзнали, че е крайно глупаво да си навличаш такива излишни беди, проблеми и главоболия. Е, сега вече те ще стоят в час по съвършено други причини – и тогава стоенето им в час ще има вече позитивен смисъл. И поведението им в час ще бъде вече друго. Има ли я свободата, се поражда и нейната спътница – отговорността. Много е просто това. Интересно е, че тъй учените министерски чиновници от образователното министерство изобщо не осъзнават изглежда тия толкова прости неща.

д.) Ако тия неща се практикуват от по-ранна детска възраст

То тогава в по-горните класове учениците съвсем ясно ще съзнават простите неща, които не са по силите на многоучените министерски чиновници, не изморяващи се да изобретяват все по-нови инструкции за „затягане” на дисциплината в час – и то предимно с какви ли не забрани. Примерно изобретиха наредба в час учениците да нямат на разположение мобилни устройства ("телефони"), въпреки че процес на учене без ползване на интернет в днешни условия е трудно да си го представим изобщо.

е.) Добре де, тия ученици, които не са в час, къде ще бъдат, кой ще се грижи за тях?

Какво ще правят, кой ще ги контролира, няма ли да стане някаква беля, няма ли родителите да ни обвинят, че не контролираме децата им, че "училището-забавачница" не си изпълнява "основната функция"? Може да се помисли къде да идат тия ученици и какво да правят. Примерно може да се измисли нещо като "читална зала" или "зала за самоподготовка", примерно (ако в училището няма библиотека). Може да идат, да допуснем, в час по друг предмет и с друг клас (и дори друг учител), където, примерно, им е по-интересно – или са изостанали в подготовката и затова са загрижени за положението си по този предмет.

Младите, учениците ще измислят с какво да се занимават. Може просто да постоят на чист въздух и да съберат сили за следващия час. Няма лошо и в това. Да се поразходят малко в градината на училището. Да поседнат на пейка и да помислят, да останат насаме със себе си. Аз и в това не виждам нищо лошо. В това да се практикува свободата по моето разбиране няма нищо лошо, напротив, чудесно е. Превъзходно е даже! Нека да привикват младите със свободата. Училището не трябва да е остров на несвободата в нашия така или иначе все пак свободен живот. Не съзнавате ли колко е алогично и неприемливо точно училището да е нещо като остров на несвободата в нашия все по-свободен и освобождаващ се демократичен свят?!

Много неща в днешното българско училище са аномалия или анахронизъм, останал от уж отдавна изминали времена. То трябва да се модернизира и да приеме ония новости, които животът изисква от него. Крайно време е това да бъде направено. Не може да се чака нещата да се случат без нас – или покрой нашата воля. Ние сме тези, които трябва да извършим промените. Съвременността ни зове да си изпълним дълга.

Простете, че ми се наложи да напиша толкова безобразно дълъг текст. Исках всичко да обясня възможно най-понятно. Та да се разбере от всички. Знам, че е неприятно да се четат такива дълги текстове. Които при това следва и да се осмислят. Четенето и ученето са "голяма беля" или "мъка" обаче само за ония, които не обичат да мислят. И на които им е безразлично всичко. На ония, които са се примирили с всичко. Които са обръгнали на всичко. И които могат да понесат всичко.

Нека ние да не бъдем повече като тях. Нека да опитаме да се променим. Не е лесно, вероятно – за мнозина. Но нищо не ни пречи да опитаме. Благословени са ония, които не проявяват слабост и малодушие, които не дезертират, които не са мекушави, ония, които са привикнали да се борят – за да променят света. Промяната в света започва от промяната вътре в нас самите. Ще заживеем в един по-добър свят само ако самите ние станем по-добри. И по-истински.

А истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина.

6 октомври 2015 г.

Пловдив                                    С уважение:

(Ангел Грънчаров)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo