Искам да дам пример, че и в абсурдните наши условия е възможно да се държиш като достоен човек и гражданин

Мина 18-ти ноември, денят, в който във Върховния касационен съд се е гледало моето съдебно дяло, с което искам отмяна на незаконната, репресивна и волунтаристична заповед за моето уволнение от работа като учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив: Утре Върховният касационен съд ще разглежда съдебното дяло срещу моето уволнение от работа. Решението вече е взето, просто още не е обявено на сайта на съда. Ще го обявят, да се надяваме, тия дни. Намери се, естествено, другарка, която злобно се захвана да вещае в блога ми ето как:

Нямате шанс.

Както и да е, нека да си вещае - щом това толкова я успокоява. Аз лично очаквам решението единствено с любопитство. В случай че в рамките на нашето правосъдие казусът не бъде решен в моя полза, съм решен да поискам правдата, справедливостта и правото да бъдат възстановени от Европейския съд. Добре зная - не просто вярвам, а даже зная - че там човек може да постигне правда, право и справедливост. Разбира се, на този етап и българското правосъдие отсъди казуса в моя полза, в полза на жертвата на административния произвол. В този смисъл имам надежда и тук, у нас, да успея да постигна справедливост. Но едно е сигурното: в случай че това не стане, съм решен да поискам Европейският съд да отсъди и да реши проблема.

Вчера доста пъти проверявах сайта на ВКС, въпреки че не е логично решението да излезе още в същия ден. Възможно е днес обаче то да излезе. Или пък това ще стане в близките дни. Няма проблеми, ще чакаме.

Ние, хората, които не просто сме решени да се борим, но и наистина, на дело, практически се борим за право, правда и справедливост в тази наша страна, в която тия неща са съвсем поругани, освен да се борим умеем и да чакаме. Защото знаем, че се иска постоянство и пълна отдаденост в борбата. Този е начинът България да се промени. Промяната няма да настъпи с махването на някаква магическа пръчка. Иска се много работа. Усилия се искат. Налага се да се борим всеки ден и час. И вяра в правдата, в справедливостта и правото се иска. Този е начинът. Друг начин няма.

В добре уредените държави хората много са се борили за да постигнат справедливост. И за да се радват на добре уреден живот. Не са се оставяли да ги тъпчат.

Както, за жалост, се оставя да го тъпчат мнозинството у нас. Мнозинството у нас се оставя да го тъпчат съвсем безропотно. То и малкия пръст не ще да си мръдне за да се бори за такива "вятърничави неща" като правда, право и справедливост. Тази е основната причина бъркотията и лудницата у нас да са на такава висота. Просто ние самите не сме си на мястото и не си изпълняваме задачата - като човеци и като граждани.

Аз искам да дам пример, че и в абсурдните наши условия е възможно да се държиш като достоен човек и като гражданин. Не е леко, но е възможно. Ще те плюят, ще те ритат, ще те обиждат, ще се опитват да те мачкат, ще те проклинат, ще те обявяват за "враг", ще те уволняват. Иска се човек да преживее и някои леки неудобства в борбата си за право, правда и за справедливост. Няма как да е иначе. Но съзнанието, че това е верният и единствено възможният начин за постигане на човешко достойнство, вдъхва оптимизъм и сила. Това е нещото, което ме крепи. А духовната сила, а духовното превъзходство, а съзнанието, че истината е с теб е нещо, което никаква груба и агресивна сила не може да надмогне, да победи. Тази духовна сила е несъкрушима.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo