Нещо като "открит урок" в моето "селско училище", в което "размятам кръчоли" вече трети месец

Имам, дето се казва, "работа и на ушите", но все пак ще отделя малко време да напиша нещо в дневника си. По ония същите "лични въпроси", които обаче са свързани с основната за мен тема около ситуацията в българското образование и училище. От доста време се каня да пиша за разни случки и преживелици, свързани с битието ми на учител, но все не намирам време, щото други истории ме завъртяха. Но ето, днес е неделя, ще се постарая да наваксам и да кажа онова, което си заслужава все пак да бъде казано и особено написано.

Ще започна оттук: по повод на осъдителната присъда за клевета, издадена от Районен съд в Пловдив над директорката на ПГЕЕ-Пловдив по заведеното от мен съдебно дяло си заслужава тук да приведа - като квинтесенция на един възхитителен, с извинение, морал - ето тия думи, що благоволи да ми напише една разгорещена фенка на упомената администраторка:

Ще си плати глобата и толкоз, все едно е пресякла на червен светофар, а Грънчаров ще духа супата и ще мята кръчоли по селските училища.

Какво ще кажете, а - какъв дантевски замах долавя тук опитното ухо, а? Грешка няма тая другарка, бравос! "Мята кръчоли" го е написала (вместо "крачоли"), но какво да правим, за некои по-напреднали хора и законите на правописа явно не важат, а какво остава пък за моралните и за останалите несъществени закони. Само упоменавам този факт, въздържам се от какъвто и да било коментар - та всеки сам да си прави надлежните изводи. А аз продължавам нататък, иска ми се да разкажа нещичко за прословутите "селски училища", в което, както е изрази тази другарка, напоследък "размятам кръчоли".

Впрочем, училището, в което напоследък размятам "кръчоли", съвсем не е селско, щот Раковски е все пак град. Пък и аз самият не си падам прекалено много по градската интелигентска "изтънченост", по която се възторгва толкова много въпросната тъй правопишеща другарка, аз лично много обичам селската идилия, спокойствието, пасторалността на есенните природни пейзажи, да, за мен природното, натуралното е значително по-възхитително от толкова "културната" "градска" безцеремонна, с извинение, "ентелегентност", която без капчица смущение демонстрира все тази същата другарка, която ми пожелава да мятам още много години "кръчоли" из селските училища. Къде се намира едно училище, на село или в града, едва ли е от такова голямо значение, защото в училището са най-важни хората - предимно младите, учениците са най-важни, те правят училището, а не нещо друго. Не и, особено, адресите в техните лични карти. Но това, което най-много ми харесва тук, в "селското училище", в което работя напоследък, е следното: хората тук са значително по-неопорочени, по-чисти са някак си, тук също така догмите на образователната система сякаш не действат така жестоко, поради което младите са се опазили от тяхното менгеме. И по тази причина са по-възприемчиви към новостите. Та работата ми тук върви, е, разбира се, има си съответните трудности, не е като да ги няма. Ще опиша една типична ситуация, която мисля много говори и показва.

Задавам тема по етика. Обяснил съм на учениците още от самото начало, че ние ще се опитваме да изучаваме етиката не просто като "система от знания" или "поучения" за "правилен живот", те теоретично или само научно, а ще се постараем да я възприемаме по съвършено друг начин: като изкуство на разумния, на достойния, на истински човешкия, на подобаващия за човека живот. Навсякъде учат етиката (и всичко друго, дори и същинската философия) като "свод от сведения" или "информации" за това или онова, е, ние няма да говорим ЗА етиката или ЗА философията, а ние просто ще опитваме да философстваме, при това намирайки се вътре във философията, ще се опитваме да правим практически своя собствен или личен "морален свят", своята собствена или лична моралност; този е смисълът на така наречената "Етика на достойнството", по която аз предлагам на моите ученици да се упражняваме: ще се усъвършенстваме в това толкова вдъхновяващо, ще преуспяваме в "изкуството да се живее", а няма само да се задоволяваме с това да знаем нещичко за това що е достойнство, що е пълноценен живот, що е свобода, не, нас това не ни задоволява, ние предпочитаме да сме свободни, а не само нещичко да поназнайваме за свободата, ние ще работим за постигане на свободата си, на достойнството си, но в изцяло практически план, ще освобождаваме собствените си съзнания, ще работим за това да се проникнем от тъй вдъхновяващата идея за достойнство, ще правим така, че тази идея да ни овладее цялостно, без остатък, да ни промени, да станем съвършено различни личности, в сравнение с това каквито сме били преди това, преди заниманията си с етика, с философия, с личностно развитие и пр. Нас съвсем не ни задоволява това, което ни предписва системата, а именно да поназвайваме нещичко за "тия неща", и то по един изцяло папагалски начин, не, нас това съвсем не ни задоволява - щото, вероятно, не сме толкова изтънчени "градски питомци", а щото сме, така да се рече, "селяни"! :-) Давам това разяснение и за г-жа инспекторката по философия, която още не може да вдене кое е именно онова ново, което предлага моята методология, моят подход в обучението по философия, въпреки че тия неща аз съм ги описал и представил в своите учебни помагала, които съм й подарил преди повече от 10-години, но тя явно от прекомерна заетост не е имала време да проучи и разбере. Както и да е, простете за отклонението, та значи задавам темата си по етика на учениците, дал съм им съответните разяснения, и сега те вече трябва да отговарят на ето такива едни шантави въпроси: Кой съм аз? Как съм? Какво правя? Как живея? Защо живея? На какво се надявам? Какво обичам? Какво харесвам? и т.н. Питам кой иска да каже до какви мисли са го навели тия въпроси, и в резултат, естествено, в класната стая настъпва... тишина.

Учениците ме гледат със загадъчни погледи, а някои със нескривано съжаление. Какво му става на тоя учител? Странен тип, как може да ни поставя такива... глупави въпроси? Такива мисли чета в очите на повечето ученици. Тук-там обаче в очите на някои ученици заблестяват обаче съвсем други пламъчета. Но си личи, че те нямат решителност да поискат думата. За мен това нещо, блещенето на пламъчетата в нечии ученически очи, е главното. Щом доловя това блещукане, вече съм спокоен. Интересно е, че в Раковски сякаш по-често в очите на младите усещам такова заблещяване на въпросните пламъчета. Не зная защо е така. Примерно оня ден даже имах двама-три ученика, които не само че са превъзходно разбрали моята идея с търсенето на лични отговори на тия "коварни въпроси", но и дори ми дадоха сносни отговори, което е чудесно! Но, примерно, в един клас учениците мълчат, а пък някои дори се преструват, че не са ме чули какво питам. И си приказват нещо там. Усмихват се. Провикват се. Един зевзек, ухилен до уши, ми отговаря, едва сдържайки се да не прихне, ето как:

- Кой съм аз?

- Ванчо от Раковски!

- Как съм?

- Ейляк!

- Какво правя?

- Хиля се!

- Как живея?

- Бива!

- Защо живея?

- Не знам!

- На какво се надявам?

- На нищо!

- Какво обичам?

- Котета, момичета!

- Какво харесвам?

- Срам ме е да кажа! Искате ли да кажа?

Класът се залива от смях! Учителят порядъчно е подигран с тия свои смехотворни въпроси. От които се възмущава даже инспекторката по философия в Пловдив. Смее се и отец Артур, полският францискански монах от близкия манастир, който пак дойде в мой час, той често обича да влиза в моите часове, ей-така, сякаш е нещо като ученик, сяда най-отзад и само слуша. Интересно е да отбележа, че за 32 години преподавателска кариера в моите часове нито веднъж, повтарям, нито веднъж не е пожелал да влезе родител на някой от учениците ми, т.е. общо взето българин комай нито веднъж не е пожелал да влезе в мой час, да се поинтересува с какво се занимаваме, но ето, отец Артур, полски католически духовник, веднъж влезе, пък изглежда му хареса, и оттогава доста пъти е влизал в моите часове. Което за мен е страхотен комплимент. Явно такива учители като мен, дето у нас ги уволняват, провъзгласяват ги официално за "пълни некадърници" или за "изцяло негоден да бъде учител", такива като мен значи са интересни за човек, идващ от Европа, интересни сме като учители за един европеец, европейци такива като нас изглежда могат да ни оценят, но тук у нас ний изобщо за никой изглежда не сме интересни. Както и да е, отец Артур също се смее, но си личи, че нещо напира у него, иска нещо да каже, и след като вижда, че на моите подпитвания и подхвърляния никой от учениците не откликва, в един момент отец Артур не се сдържа, вдига ръка и казва:

- Господине, искам нещо да кажа! (Отец Артур говори много добре български език, но с полски акцент, което прави думите му изключително мелодични.) Как, господине - обръщайки се към мен, пита отец Артур - се нарича мястото, където живеят свиньие? (Пиша думата горе-долу така, както я произнесе отец Артур.)

- Ами нарича се свинарник или дори кочина - отвръщам аз.

- Да, свиньиарник, да, добре! (Думата "кочина" явно не го впечатлява, щото е чужденец и не може да схване иносказателния й смисъл.) Знаете ли, ученици - продължава отец Артур - моят дядо в Полша се занимава с отглеждане на свиньие, има си свиньиарник. Но Полша е в Европейския съюз и често свиньиарника му го проверяват за чистота. И знаете ли какво установих като идвам в училище? Често забелязвам, че на моя дядо свиньиарника в Полша е много по-чист от... вашето училище, в което често сте заринати в боклуци! Аз съм чужденец, поляк, казвам ви какво установяват моите очи на чужденец: в училището е по-мръсно от свиньиарника на моя дядо в Полша, полските свиньие живеят в по-чисти условия от вас. Какво ще кажете за това мое наблюдение?

Учениците се умълчават и се замислят. Аз също се замислям. Улавям се и мисля за това, че отец Артур явно не е виждал истинска българска мръсотия, щото училището в Раковски е доста чисто, но ето, него това го е впечатлило. Ах, каква превъзходна мръсотия имаме у нас, в България, на други места, в други училища!!! Учениците мълчат и мислят. Аз ги подканям:

- Това, което казва отец Артур, е много интересно: той с очите си на чужденец е видял нещо, което ние съвсем не забелязваме, щото сме привикнали: по-зле сме от полските свине в това отношение, по отношение на чистотата. Кой съм аз? - интересно, защо на някой не му хрумна да отвърне: аз съм човек?! Неслучайно никой не се сети да каже това, което би следвало да е най-близко. Да не би да излезе, че ние подсъзнателно не сме сигурни дали сме човеци? А може би сме... свине?

Отец Артур се усмихва и също става да подпитва учениците, да ги насърчи да се замислят. Не откликват. Имам чувството, че някои от тях даже сякаш са се обидили на сравнението, което той отправи, тази дума "свиньие", която той толкова пъти повтори съвсем умишлено, изглежда е "наранила" нечии по-чувствителни души. Нека малко да ги заболи. За да смекча болката им, аз разказвам ето каква история:

- Преди няколко години един учител в училището, в което работех тогава, беше се изпуснал да нарече учениците си "говеда". И те се бяха обидили на тази дума. Е, казал: "Държите се сякаш не сте човеци, а... говеда!", а някои, които имат по-чувствителни души, се бяха оплакали "там, където трябва". Наказаха, доколкото си спомням, този учител с "мъмрене" заради обидната дума. Но ето, оказва се, това, че уж приличаме външно на човеци съвсем не ни прави такива, напълно възможно е някои да дегенерират и без да усетят да се превърнат било в говеда, било в свине, било в нещо друго. Човек може да бъде всичко, което пожелае, не е ли така? Вие виждали ли сте човек със свинско поведение? Защо толкова се обидихте на тия думи? Отец Артур просто ви помогна да видите нещата по по-различен ъгъл.

Казвам това, и отец Артур пак иска думата, понеже учениците все повече се замислят; казва ето какво, което е още по-провокиращо:

- Аз съм поляк, мога още сега да се махна от България. Много хора, които идват в манастира, ми казват: какво правиш тука, махни се от тази страна! Иди на друго място. Аз мога да ида да живея в цял свят, в която си искам страна. И съм живял в много страни. Искам обаче да живея в България, щом Бог ме е изпратил тук. Утре да поискам мога да отида да живея в Ню Йорк, примерно. Но има нещо в България, което не е както трябва да бъде. Ще ви кажа какво ми каза един приятел, който е турчин, живее в Истанбул, той е много богат човек при това. Веднъж ми каза следното: българите явно сами не могат да се управляват и да си устроят сами живота; май изглежда е нужно ние, турците, отново да дойдем и отново да поемем работите тука в свои ръце, та да оправим България - както някога е било. Какво ще кажете за тия думи но този човек? - пита отец Артур, не давайки си сметка, предполагам, каква дълбока рана в българската душа докосват тия негови думи.

Учениците гледат като втрещени. Турците да се върнат отново и да ни станат пак господари, те отново да ни оправят и управляват - щото ние сами не можем да се оправим! Предчувствайки събирането на енергия за един превъзходен скандал, аз вземам думата и казвам ето какво, с намерение хем да сипя масълце в огъня, хем да отклоня атаката от немощната фигура на отец Артур, който дръзна да каже тая толкова жестока за българската душа истина; та казвам ето какво:

- А аз пък знаете ли какво си помислих като чух думите, които е казал този турчин: ако, да допуснем, турците пак дойдат и отново ни станат господари, и поемат положението у нас с твърда ръка, имам чувството, че голяма част от българите, дето сега се пъчат, че били големи патриоти, първи ще клекнат на колене и ще почнат да им целуват ръцете, и да благославят господарите си - щото тоя човешки тип има постоянна нужда от това да има на кого да се кланя! И такива са готови да се кланят на каквито и да са ни господарите - било турци, било руснаци, няма значение какви са, важното е да имаме господари, на които да се кланяме. Най-голямата беда на нас, българите, е че огромната част от народа ни съвсем не разбира какво е свобода, ето нещото, от което ние най-много се плашим, ето по тази причина сме и най-бедни в Европейския съюз. А знаем, че народите, които най-много обичат свободата и се ползват от нея, са и най-богати, и най-преуспели, и най-напреднали.

Казвам това, отец Артур кима разбиращо с глава от стола си, с него превъзходно се разбираме. Щото и той е философ, има философско образование и има правата да бъде преподавател по философия. Двама философи, виждате ли, водим часовете в това наше "селско училище", в което съдбата ме прати "да размятам кръчоли". виждате колко много сме напреднали ний, дето обитаваме селските училища. Както и да е. Спирам дотук.

Да спра, щото да не се поинтересуват от Инспектората, щото правим някакви нерегламентирани "открити уроци", отец Артур посещава часовете ми заради своя личен интерес, човекът ми се изповяда, че има нужда да общува по философски теми, та затова идвал в часовете ми. Да, ама е свещеник, монах, и при това - католик. Францисканец. Дали с това не нарушаваме някаква клауза на системата? Системата предписва народът, родителите и обществеността да изпитват пълно безразличие към случващото се в училищата ни, ето, народът, родителите и обществеността у нас изпитват точно такова пълно безразличие. Да, ама един монах, дошъл от Европа, поляк, е знае, че трябва всички да изпитваме пълно безразличие към случващото се в българските училища и ето, той самият идва в мои часове, слуша, много рядко се и изказва. Помага ми така, както никой друг не ми е помогнал. Даде ми кураж да издържа в новите условия, щото аз един път бях решил да се махам сам. Бяха ме ядосали едни циганета и аз бях решил да си вървя. Казах на отец Артур, който се случи наблизо. Той ми отвърна:

- Напълно Ви разбирам. (Отец Артур ми говори на Вие, както и аз към него се обръщам по този начин.) И аз също имам понякога тази мисъл в главата си: да бягам. Да се връщам в Полша. До оставя България. Да ида в друга страна. Но, господине, помислете: има и такива ученици, на които Вие сте необходим - и тях ли ще оставите? Какво те ще правят без Вас? За тях помислете.

И аз разбрах и се постарах да издържа. Ето, мина трудния период, макар да си учител в съвременно училище всеки ден е едно изпитание. Е нещо като занимание с екстремен вид спорт, по думите на Д.Биков, руски поет, писател и телеводещ, който също така и учителства в едно московско училище. Ходя си аз на работа в "селското училище" в град Раковски вече трети месец. Блазе на другарките от ТЕТ-Ленин, които, по техните собствени думи, били "нямали никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми с учениците"! Блазе им! И директорката Анастасова на онова същото съдебно дяло, което тя загуби, благоволи да каже, че само Грънчаров бил имал проблеми в "нейното училище", другите учители съвсем били нямали никакви "съществени проблеми". Те имат "несъществени", аз пък предпочитам да имам "съществени" проблеми. Като философ за мен подобава да се движа все до същността.

Хубав ден ви желая! Размятайте от утре и вие "кръчолите" си по пътищата на своя живот, бъдете също така с непресекващо ведро настроение, а днес идете да гласувате за кмет - ако още не сте си избрали такъв. Аз ставам след малко и отивам да гласувам. До скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo