Ние, свободните хора, хората, които не сме се отказали от свободата си, сме решаващият фактор, но не бива да се самозабравяме

Тръгвам си вчера от училището и съм се запътил към спирката, където ще чакам автобуса за Пловдив. На тротоара стоят трима ученици, приятели, на които преподавам етика, нещо си говорят. Като наближавам, единият от тях ми казва:

- Господине, Вие накъде ще пътувате?

- За Пловдив - отвръщам.

- С кола или с автобус?

- С автобуса.

- Господине, все искам да Ви попитам: какво прави умен човек като Вас тук, в Раковски? Нима си мислите, че с философия можете да промените простаци като тия двамата? - ми казва този зевзек, ухилено гледайки към приятелите си.

- Самият факт, че ми задаваш такъв въпрос, ми показва, че има смисъл. Ти самият не си от простаците, така ли?

- Е, не ми ли личи! - отвръща той.

Смеем се и четиримата. И в този момент идва колата, която са повикали за тях. Те се качват, аз отивам на спирката да си чакам автобуса.

Също вчера, малко преди тази случка, по време на час по психология с един от 9-тите класове провеждаме обсъждане по разни важни въпроси. Учениците са седнали на столове около мен, покрай катедрата, те сами предложиха часът да тече така - та да "събеседваме". Изоставили са чиновете. Разбира се, има ученици, които си дремят там, по чиновете, слушат със слушалки смартфоните си или се занимават кой с каквото иска. Класът се е разделил горе-долу на две части: заинтересовани от психологията и неинтересуващи се. Или искащи да беседват с мен и неискащи. Внимавам всеки ученик сам да прави своя избор къде да седне и с какво да се занимава. Избягвам външния натиск. Така от известно време текат часовете в този клас. И значи си обсъждаме въпроси, които предимно поставят самите ученици, въпроси, които тях вълнуват. Аз се старая да движа обсъждането все пак около темите по психология: съзнанието, умът, мисленето, чувствата, волята, Аз-ът. Учениците участват в разговора активно.

Примерно поставям им такъв един важен проблем: може ли ситуацията в техния клас да се промени в положителна посока, в смисъл всички ученици да участват в обсъждането, а не така, класът да се цепи на две групи? Какво следва да бъде направено, та да се реши този общо взето психологически проблем в класа? Кой какво лично може да направи та да допринесе да се реши проблемът? Обещавам, че който даде ценни и работещи идеи, ще му поставя най-висока оценка. Многократно повтарям, че самият клас е длъжен да намери работещото решение. И че трябва много да се обсъжда, да се мисли по проблема. Интересното е, че все по-често ученици от онази, другата група, на неинтересуващите се, се вслушват в разговора, който водим, а някои понякога дори си вземат столчетата и се присъединяват към групата на обсъждащите. И в този именно разговор по едно време една ученичка ме пита:

- Господине, нали има часове по психология и по-нататък? В следващите години - до 12-ти клас, а?

Отвръщам, че има, но са по философия, не специално по психология. Тя ме пита аз ли ще им водя тия часове. Отвръщам: не се знае, щото има вероятност, понеже съм в град Раковски временно, и друг да им води тия часове. Може съвсем скоро да се върна в училището в Пловдив, от което бях уволнен (учениците знаят моята история с уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив и със съдебните дела, които водя по този повод). Тя настоява да остана в Раковски: иска аз да им водя часовете. И в този момент един ученик произнася ето какви знаменателни думи, заради които всъщност пиша този текст:

- Във Вашите часове, господине, ни давате възможност да се чувстваме значими.

Точно така се изразява, това са точните му думи. Другите потвърждават констатацията му, съгласни са, така било. Силно съм развълнуван, защото той успява да напипа нещо много важно, което е същинската цел на моите реформаторски инициативи и иновации, свързани с преодоляването на отвращението на младите от ученето и от училището. Да се чувства младия човек значим в часа - виждате ли колко добре е усетил същината на цялата работа! И как добре се изрази, а, какво ще кажете? Да се чувства човек значим, да усеща, че мнението му има значение, че той самият е признат за личност, а това идва от чувството, че е свободен, че сам решава, че носи пълната отговорност за всичко - ето това стои зад думите на този ученик, че те, младите, се били чувствали значими в моите часове. Очевидно, традиционното отношение към учениците, което системата предписва, се свежда до непрекъснатото им потискане и обезценяване; а почувства ли се ученикът или младият човек значим, ето, тогава нещата вече са поставени на здрава основа, на вярната, на точната основа. Много ме радват, не крия, тези негови думи. Това и казах там, отвърнах, че много ме радва това, че са осъзнали тия неща, за мен е истински важно, че заедно сме успели да постигнем това. Щото, добавих, аз сам нищичко не мога да постигна ако те, учениците, не ми помагат, не ми съдействат; всъщност те са решаващия фактор, не ние, учителите, а именно те, младите. И техният интерес, респективно, е водещият. Училището съществува заради тях, не заради нещо друго. И най-малко пък заради комфорта на чиновниците, на образователните началства, на бюрократите.

Това исках да ви кажа. Имам още много други неща, за които искам да пиша във връзка със случващото се около моята основна дейност, каквато е учителската, но засега спирам дотук. Хубав ден ви желая! А аз запретвам работа, защото трябва тия дни да подготвям за печат новата книжка на списание ИДЕИ - третата, последната за тази година. Въпреки всичко устоявам до този момент, слава Богу, на всичките си ангажименти, нето една своя инициатива не съм занемарил до този момент, въпреки преживените трудности. Упоменавам Божието име, защото без силата, която Бог ми дава, аз не бих успял нищо да направя. Имам предвид духовната сила, без нея нищо не може човек да постигне. Ето защо си позволявам да ви пожелая и това: живейте така, че да не пресеква никога духовната сила, която Бог ни дава на всички така разточително! Ползвайте се от нея - и непременно ще преуспеете. И ще берете един ден обилни плодове - този е начинът. Няма друг начин.

Ние, свободните хора, хората, които не сме се отказали от свободата си, сме решаващият фактор, но не бива да се самозабравяме: това, което ни ентусиазира, е духът у нас, а той по източника си е Божи, дължим го на Божието благоволение. Който е преживял тези неща, той прекрасно ме разбира. А на другите им се иска да спорят дори и по тия въпроси.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo