(Само)убийците на българската литература, Автор: ЕМИЛ ТОНЕВ
У нас също се раждат момчета, които стават добри, четени и редовно награждавани писатели... на чужд език
В този текст няма да ви забавляваме с драматичните съдби на български писатели, сложили саморъчно край на клетия си живот. Това вече е направено – има издадена цяла книга по въпроса: „Защо се самоубиват поетите“ - без питанка. Тук само ще се опитам, доколкото ми позволяват възможностите, да си задам въпроса кой и какво уби(ва) българската литература. И доколко я убиват самите писатели – вчера и днес, защото „утре“ не се знае дали ще има.
Всеизвестно е, че за да има една страна своя литература, е задължително да има добри писатели. Но и да има приемственост между тях. Да не се къса връзката, да не се прескачат поколения с празни национални рафтове в книжарниците.
Не искам да звуча като мрачен вестител, но личното ми впечатление е, че днес нишката между поколенията е толкова изтъняла, че ще се скъса всеки момент. Все по-малко българи пишат литература, все по-малко от тях пишат качествена литература. (За графоманите изобщо не отварям дума – любовта към писането на слово в доста случаи е непреодолимо силна, макар и несподелена.)
А защо да пишат?
Тиражите за българска книга рядко надхвърлят 1000 бройки. Хонорарът за добра книга (работена години наред) рядко надхвърля 1500 лева. Периодичните издания, които публикуват български автори, вече се броят на двата пръста на едната ръка, а хонорарът за разказ в тях е около 100 лева, за цикъл стихове – около 50. Е, на кой млад човек ще му мине през главата да става писател – колкото и сръчен, плодовит и майстор разказвач да е, той няма как да преживее, пишейки литература. Питайте, да речем, писателя Милен Русков (чийто чудесен роман „Възвишение“ постигна небивали за местните стандарти тиражи), питайте го как я кара. Няма да получите възторжен отговор, гаранция.
Давам си сметка, че като казвам това, ще възбудя хейтърите, а те са доста плодовити. Я не ни занимавай с глупости, ще кажат, какво мрънкаш за пари – Достоевски да не е бил на държавна ясла случайно! Само че сега времената са други и аз говоря за друго. Ако една държава с малък език и малък пазар има ум в главата и ако тази държава иска да има граждани с национално самочувствие, тя безусловно трябва да подкрепя своята култура, респективно литература.
Прави ли го България?
Глупости! Тя прави точно обратното със садистично удоволствие, изписано върху лицето на корумпираната политическа върхушка. Тук се изкушавам да цитирам един нобелист: „За една страна да има велик писател е като да има второ правителство. Затова никой режим не е обичал големите писатели, а само незначителните.“ Казал го е Александър Солженицин.
България (прославила се с това, че е най-бедната в Европа и че е в перманентна криза) си има мафия, олигархия и най-вече охранена политическа класа, която в 90% от случаите е свързана с предишните две изброени форми на живот. Има си и една огромна армия от поданици на ръба и под ръба на екзистенциалния (не е литературен термин) минимум. Коя от тези обществени прослойки според вас би си купила книга?...
Точно така! Защото България си няма истинска и достатъчна средна класа – онова социално образувание, което има нормално самочувствие, лично мнение, пари за книги, театър и прочее глезотии, но обича да мисли със собствената си глава, който факт определено не се харесва на мафиотско-олигархичната клептокрация, ръководеща държавата.
Ето защо, когато влезеш в една книжарница в Полша, около 40% от книгите в нея са на полски автори. Когато влезеш в една от малкото останали български книжарници, делът на книгите от български автори е около 0,4%. Да сме живи и здрави, както обича да казва народът. Народът, който от 70-ина години насам не е точно народ, а някакво население в крайно объркано душевно и ментално състояние.
Няма да скрия обаче и това, че писателите, както и жалките остатъци от поскомунистическата интелигенция, са част от причините, а не само от следствието. Местните интелектуалци се оказаха няколко вида: (Прочети ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
3 коментара:
Това са глупости, първо, в България не са „останали няколко книжарници“, а просто гъмжи от книжарници, и второ, Георги Марков в своите задочни репортажи:
Прието е да се смята, че средният стандарт на живота на обикновен западногермански, френски или английски гражданин е няколко пъти по-висок от средния стандарт на живота на обикновен български гражданин. Икономически това е лесно доказуемо. Върху фона на тази твърде категорична разлика човек с удивление вижда, че средният стандарт на живота на един обикновен западен писател е няколко пъти по-нисък от средния стандарт на обикновен източноевропейски писател. Миналата година в един доклад тук беше изнесено, че мнозина английски писатели (при това добри писатели, но не добри търговци) получават доход от около 20 лири седмично, което е доста под границата на пълната бедност, тъй като 20 лири е общата държавна помощ за бедни и неспособни за работа граждани, които нямат друг доход. При най-ниска работническа надница от около 60 лири седмично явно е, че писателският доход на писателите тук е около три пъти по-нисък от дохода на най-нископлатените работници. Поради тази причина мнозина от тях са принудени било да работят допълнително някаква друга работа, било да се издържат от онова, което печелят съпругите им. Тук няма творчески фондове, няма държавни награди, няма поощрения, няма суми за писателите към окръжните народни съвети, както няма и синекурни длъжности…. На Запад, ако не сте много голямо име, ако нямате Нобелова награда или не сте най-търсеният писател на пазара, цялата история на продажбата на писателския труд е съвсем различна. Първо, вие не получавате нито стотинка аванс, докато не напишете книгата (ако тя не е поръчана от някакъв официален институт, което е съвсем рядко). Когато книгата ви се приеме, вие получавате смешно ниска сума аванс, равна горе-долу на месечната заплата на един чистач. Оттук нататък, когато книгата ви излезе на пазара, вие сте изцяло зависим от благоволението на Негово величество читателя. Вие получавате от 10 до 15 на сто от стойността на всеки продаден екземпляр. И тъй като отчитането на продадените екземпляри е трудна работа, изплащането на сумата става веднъж или два пъти в годината. Тиражът се диктува изключително от пазара. На Запад нямат фабрика „Петко Напетов“, която да претопява непрекъснато непродадени книги. Ако сте късметлия и читателите ви харесат, вие можете да спечелите малко пари. Но тук идва секирата на данъчното управление, което не прави никаква разлика от това дали вие сте получили парите чрез вдъхновен духовен труд, или пък сте ги получили чрез продаване на ластик за гащи.
След всичко това остава може би главният въпрос — за резултатите, за художествената стойност на написаните при едните и при другите условия литературни произведения. Дали наистина домът във Варна, домът в Созопол, домът в Ситняково, домът в Хисаря и така нататък, плюс свръхбогатият писателски фонд, плюс огромните средства, отпускани на писателите, са довели до създаването на (нека използувам това отвратително клише) КРУПНИ произведения? И дали материалните несгоди, изтощителната работа през нощта, стоицизмът, лишенията на западните писатели (в голямата им част) не са дали по-добри резултати?
Отговорите на тези въпроси могат да бъдат дадени най-добре от продавачите във всяка българска книжарница. Накарайте ги да се наведат и покажат ония книги, които са скрили под рафта (за приятели). И ако между тези книги намерите някоя, написана от човек, който се е вдъхновявал по творческите домове на Съюза на писателите, тогава имате право да кажете, че аз съм добре платен, за да правя по радиото западна пропаганда.
А Исмаил Кадаре казва:
Не ми се струват сериозни предсказанията за залез на книгата, за залез на романа, за залез на словото. Бих ги сравнил със сезонните заболявания, които се появяват от време на време и отминават. В професионалния свят това е аматьорство и отказвам да го приема сериозно. Изкуството на словото е изкуство, родено заедно с човешкото съзнание и ще отзвучи заедно с него. То е незаменимо. Това е нещо древно за човечеството, познато от най-стари времена.
Спомням си, когато писах романа за Хеопсовата пирамида. Консултирах се с египетските хроники и останах удивен. Педи 4000 години са се водили разговори подобни на днешните: „Днес хората са покварени, нямат морал, нямат характер, не държат на думата си, не спазват общенията си. Някога бяха истински: мъжете бяха мъже, жените бяха жени.” Преди 4000 години в Египет фараоните разговарят така, както се говори днес във всички европейски кафенета.
Според мен не бива да се отъждествява моралната криза, която е съвършено очевидна, с някаква литературна криза. Хората объркват моралните и литературните кризи. Литературата е нещо, което се ражда и умира във всякакво време. Може да е време на морал или на аморалност, литературата не се интересува от това. Литературата не върви паралелно с успехите и неуспехите на народите, нито с икономическото развитие или друго еманципирано развитие, тъй както не е предопределено литературата да върви с демокрацията или да върви с тиранията. Може да съпътства и едната, и другата. С други думи литературата си има свои пътища, които понякога са противоречиви. Затова моралната криза по никакъв начин не бива да се обърква с криза в литературата. Не бива да се разсъждава така, особено в бившите комунистически страни, които вече 15 години са излезли от диктатурата. Да не забравяме, че това е много кратко време за литературата и не може да служи за отправна точка нито в положителна, нито в отрицателна посока. Това е един много кратък откъс време, който не дава основание нито за оптимизъм, нито за песимизъм.
Eто зяащо трябва да мислим и проверяваме нещата, преди да пишем глупости като Емил Тонев, само и само да кажем нещо негативно за България и българите, което, разбира се, се приема винаги с възторг от Ангел Грънчаров и охотно се препечатва.
Публикуване на коментар